Познай къде е входът

Институциите в България може да са всичко, но едно не можем да им се отрече: доста са забавни. Не се сещам за друга страна, където да можете да си поиграете с държавните учреждения на някои игри. Една от игрите (освен онази на "табели", за която вече писахме) се нарича:

"Познай къде е входът".

Правилата са следните: имаме институция/ държавно учреждение/ сграда за обществено ползване/ сграда от национално значение. Виждаме централния й вход (обикновено се отличава с голяма масивна врата), опитваме се да влезем през него и, почти без изключение, констатираме:

Заключено е.

Сега следва частта, в която всички българи сме особено добри: бягане на късо разстояние около сградата и пробване на всички странични врати, с надеждата да намерим онази, през която институцията ще работи за нас, като (евентуално) ни приеме.

Чужденците обикновено са слаби в ориентирането, затова (ако има такива наоколо), когато вече героично сме на път да влетим в най-после намерения, правилен, страничен вход, можем да отделим десетина секунди да им се присмеем. Те така и няма да намерят начин да влезнат в съответната институция. Не е странно.

Влизането през страничните входове не е особено разпространено по света.

А когато става дума за централни сгради от национално значение, направо си е рядкост. В странта ни, за сметка на това, страничният достъп си е направо мейнстрийм: модата превърна задните врати на Парламента в практически официален вход. Същата мода създаде загадъчен лабиринт около Софийския университет "Св. Климент Охридски", за който ще стане дума по-надолу.

Примерите са множество. Ще дам един, в който жена, очевидно чужденка, ме спира на улицата точно пред сградата на Националната опера и балет в София и ме пита дали знам откъде се влиза. Искрено се учудвам как може да ми задава толкова елементарен въпрос. Естествено, че знам къде е входът: намира се откъм булевард "Дондуков", точно от задната страна на грандиозните колони, под които са "официалните" врати. А-а, тя е пробвала да влезе отпред ли? Грешка, не е разбрала:

основният вход на красивата сграда, се отваря само когато има представление вечер, а това далеч не е винаги.

Така поне ме уведомиха касиерките друг един път, когато се опитах да намеря вход към националната институция. При това, към тази информация, те добавиха следния укор: "Че за какво ви е да влизате? Входът е от другата страна, но и оттам няма да ви пуснат".

Действително, за какво ни е да влизаме в Операта? Да не сме някакви любопитни чужденци?

Но, добре, да кажем, че оперните артисти са специални и държат простолюдието да няма достъп до сградата (която, между другото е и дом-паметник с национално значение "Александър Стамболийски").

Как да си обясним обаче заключения централен вход на една от най-старите църкви в София (датираща от 4-то век сл.н.е) и задължителен туристически атракцион в столицата "Света София".

Там се влиза през страничния вход, отдясно на главния и изглежда всички знаят това, без онези, които по някаква случайност идват за пръв път.

Моето любопитство ме принуждава да попитам жената, която продава задължителните свещи, картички и икони в сградата: "Извинете, дали някога отваряте централния вход?". "Е, как ще го отваряме", ядосано избухва тя: "Че нали е студено, кой ще плаща за отоплението?". След кратко замисляне добавя: "Всъщност при празници, свети литургии, кръщенета, сватби, го отваряме". И след това отсича: "Но не и през зимата!".

Но може би най-емблематичен пример за затворен главен вход е този на Софийския университет "Климент Охридски".

Дали защото грандиозните порти гледат директно към пресечния ъгъл на два централни булеварда и привличат непрестанно вниманието на жителите и гостите на града, но залостеният вход на най-големия университет в България от изключително много време гневи гражданите.

Преподавателите в Софийския, разбира се, със зъби и нокти защитават доброто име на институцията, въпреки че и те тайничко псуват недомислието всеки ден да заобикалят цялата огромна сграда с цел да влязат в нея през двора.

"Как! Софийският университет отваря врати, много често се случва даже!" - възкликва възрастен преподавател на провокативния въпрос защо винаги е затворено. Професори, какво да ги правиш - нека им простим разсеяността, може би имат предвид последното отваряне в края на миналото лято.

Има обаче новина.

И тя е, че на доста граждани играта "Оттук не се влиза" взе да омръзва.

Действително, има нещо мазохистично в практиката да търсиш малката странична порта, вместо да влезеш през главния вход като достоен човек, който плаща редовно своите данъци и/или такси.

В тази връзка, миналата седмица писателят Захари Карабашлиев пусна в интернет инициатива, наречена

"За отваряне на всички официални входове на обществени сгради в България".

Към сегашния момент петицията е подписана от над 1100 души. Писателят твърди, че няма конкретен случай или случка, която го е предизвикала да подеме тази инициатива. Той е воден от "смесица от гнев и недоумение", с която "затворените официални входове на България винаги са ме изпълвали".

"Вратите са проектирани от архитекти, изчислени от конструктори, построени от строители, за да се влиза през тях, а не за да стоят затворени. Те са замислени хората да минават всекидневно именно през тях, а не през задни входове, странични вратички, от странични улички - като слугински персонал", казва той.

Той определя силния интерес на гражданското общество към инициативата му като напълно логичен, но смята, че е важно тази реакция да бъде ефективна.

"В България имаме нужда не само от реакции, възмущения, остроумни забележки или гняв, а от конкретни, реални стъпки и резултати", подчертава Карабашлиев.

Всичко, което писателят очаква от петицията, е

"най-нормално отваряне на вратите. Те трябва да се ползват по предназначение. Нищо повече".

И потвърждава тезата, че по света вратите на институциите са доста по-широко отворени към гражданите.

"В САЩ, и в най-нажеженият политически момент, след терористичните нападения на 11 септември на никого не му е хрумвало дори да затвори централните входове на университети, библиотеки, държавни, общински учреждения, съдилища и т.н... Парадните входове и на най-престижните държавни университети навсякъде в Щатите са широко отворени за всички.

Демокрацията е общество с винаги отворени за всички врати.

Не можеш да кажеш, че живееш в демократична държава, ако си принуден да се шмугваш през задния вход", добавя Карабашлиев.

Няма как да не се съгласим с него. Очевидна е асоциацията, че "играта на входове" представлява и игра на демокрация.

При това с предначертан изход, защото печелившият винаги е държавната институция.

Ако и вие смятате така, може да подпишете петицията на Захари Карабашлиев тук.