Сигурна съм, че има връзка между начина, по който живееш и този, по който остаряваш. И тази връзка не е пряка, защото не винаги лекият и добър живот ти гарантират приятно за очите остаряване. Става дума за средата, в която си принуден да посрещаш годините си и това, което средата мисли за тях.
Казано направо, манталитетът налага „правила" как да се остарява. И в това отношение българският е доста смазващ.
Като всеки квартал, и този, в който съм израснала, си имаше своите всеизвестни красавици. Една от тях беше учителка в детска градина и ходеше на работа на смени - или много рано сутрин, или по обед за следобедното дежурство. Една бойна група от квартални мъже бяха научили точно личното й разписание.
Те се подреждаха по пътя й, за да я погледат, толкова хубава беше. Двама-трима до входа, още толкова на пейката по алеята до автобуса, малка агитка на самата спирка.
Тя минаваше покрай тях с високите си токчета, размяташе дългите си черни коси, а силно начервените й устни се разстилаха в усмивка, когато задължително я поздравяваха с лека чупка в кръста. Носеше бяло палто (страшен лукс в онова мърляво социалистическо сиво време) и ухаеше на непознат и много хубав парфюм.
Напоследък няколко пъти срещам една и съща жена в стария си квартал. Един път в аптеката, после в супера, след това ходи бавно и без посока из детските площадки. Загледах в палтото й - малко извехтяло, но все още хубаво палто, почти бяло... По него я познах - същата онази учителка, заради която кварталните мъже не спяха.
Всъщност, палтото беше единственото нещо, което не се беше променило драстично. Иначе от някогашното й достолепие не беше останало нищо. И не, защото е бедна или изкукуригала. Нито пък защото е толкова стара, че външният й вид да няма никакво значение - със сигурност тази някогашна хубавица все още няма дори седемдесет години.
Тя просто се беше предала.
„Възрастните хора у нас са бедни и затова не могат да се поддържат", ми каза веднъж една социална работничка от старчески дом, с която се заговорих на тема достойно остаряване. Не съм съгласна!
Не е въпрос на бедност да се погрижиш да изглеждаш добре - на мироглед е. При това колкото виновни за него са самите остаряващи, толкова виновни сме и ние като общество, което тихо и упорито отстоява тази „норма".
Свикнали сме да приемаме старостта като нещо грозно. В културата ни тя е достолепна само с мъдростта, която, очаква се, е натрупана, и с опита, който следва да сподели. Като каже „баба", повече от деветдесет процента от българското население си представя възпълна жена с отдавна загубена талия, тъмни и невзрачни дрехи (права пола и обикновена жилетка) в кафяво-масленозелената гама, равни обувки от мъжки тип и забрадка.
В нашата традиция възрастта върви със смирението, а то е част от православната доктрина, проповядваща да не обръщаме внимание на външния вид, а на душата.
И като че ли подобен вид „приличие" изискваме само от тези, които вече видимо стареят - докато си млад, окей, експериментирай, обличай се, пробвай, но побелееш ли сериозно, всеки артистичен жест във вида „не отива на белите му/й коси".
Вкорененото ни разбиране, че „стареенето" е процес на отхвърляне на определени свободи и съзнателно отричане от някои от най-приятните телесни или душевни удоволствия, ни кара да приемаме възрастта като бавен процес на лишаване от красота. А всъщност може би е тъкмо обратното.
Сериозното навлизане в годините , смятам, те освобождава от първичната суета на младостта, премахва ограниченията, на които си робувал и ти дава самочувствието, което сам си си извоювал. Тогава би следвало наистина да спре да ти пука за всички онези малки забрани на манталитета, според които еди кое си „е неприлично", еди що си „не ти отива" и спонтанността „не ти приляга".
Остаряването има много лица, също както и младостта.
Познавам много млади хора, родени старци - и като манталитет, и като поведение. Познавам и достатъчно възрастни хора, които живеят в остаряващите си тела с такъв младежки дух и вкус към живота, че никакви обществени забрани не могат да ги спрат. И да, повечето от тях са масово възприемани като пълни откачалки, само защото например имат екстравагантни прически, носят кожени якета или ходят на дискотека, където на всичкото отгоре танцуват.
Преди години една известна актриса, тогава на около 65 години, ми каза, че най-страшното нещо в остаряването за нея са очите на другите, когато те гледат. „Аз съм си същата отвътре и искам да го показвам - каза ми - но в очите им се чете такова унизително съжаление, че сам започваш да си слагаш забрани. Днес не си слагам яркото червило, утре спирам да си правя ноктите и ги изрязвам до кожа, вдругиден вместо цикламената блуза, слагам кафява жилетка и така хоп - един ден се превръщам в обикновената баба, която няма да им е смешна! Е, тогава вече са доволни да кажат зад гърба ти „ле-ле, горката - колко е остаряла!"...
Българските мъже са обречени да стареят още по-клето.
Това в голяма степен е следствие от балканското разбиране, че мъжът не трябва да се „конти". Под „конти" следва да разбираме всичко извън сравнително редовното бръснене. Докато са млади, на българските мъже им се вменява, че по-изявената грижа за себе си е сигурен белег, че са „на другия бряг".
Затова и много малко от тях ползват козметика (освен дезодорант и парфюм евентуално) - сякаш намазването на крем на лицето магически ще свали като мокра дреха мъжествеността им.
С годините и умората непоследователната грижа за себе си се превръща в немарливост.
А истината е, че младостта може да понесе известна доза небрежност във външния вид, която на фона на възрастта започва да изглежда наистина грозно. Имали сме добри традиции и в това отношение - една от причините толкова да обичам старите центрове на по-големите български градове е, че там все още можеш надвечер да видиш някой симпатичен, възрастен господин с изгладена риза, панталон с ръб и бяла лятна шапка.
У нас всеобщото чувство за нещастие е толкова силно, че от възрастта се изисква да не е суетна! Да не й пука нито как изглежда, нито какво впечатление прави.
Защото на никого така или иначе не му е важно как тя се чувства - да си стареят там „пенсиите", имаме си достатъчно други проблеми, че и те да ни се мотаят с техните! Само дето перспективата пред всеки от нас е точно същата...
Искам един ден (всъщност вече не толкова далечен) да остарявам с любов към себе си. Да си нося високите обувки, червените червила, цветните дрехи и шеметните бижута. Искам да гледам света през очила с екстравагантни рамки, косата ми да е в радостен цвят, а софтуеъра на последния смартфон да не ми се опъва.
Искам аз и моите остарели приятели да носим изменените си тела с уважение, заради времето, в което така добре са ни служили, въпреки всичко, което сме им причинили. Искам като възрастна да будя не съжаление, а радост от живота и надежда, че времето е относително и от нас зависи как го управляваме. Пък ако някой млад ме осъди за свободата ми, мога само да го съжаля за старостта, която носи в душата си.
Има и едно нещо, наречено наследственост. Или болест, или голямо нещастие, след което вече никога не си същия/същата. И - в интерес на истината - най-егоистичните и лишени от емпатия хора често живеят дърго и изглеждат добре. Та точно как да се поддържат хората с пенсия около и под 300 лв., като си платят консумативите и лекарствата, които с възрастта не намаляват?
Не е въпрос единствено на доходи, щом става въпрос за поддръжка. Жалкото е, когато неголемият им размер води до занемаряване, но ако някой има желание да изглежда добре, го прави и с малкото, което има. И аз споделям същата мечта като автора!
Защо една 70 годишна жена се поддържа да бъде красива?Не за да бъде желана защото хормоните не са същите.А за поддържане на самочувствие че е жива.А ние мъжете амсалаци си мислим че е заради нас.
Касимова, ще си носиш токчетата друг път, защото вече ще те болят краката. Мен след 28 години стаж на токчета вече ме наболяват, още драпам на високо, но поне се старая токът да е дебел Разберете, количествените натрупвания водят до качествени изменения. С остаряването все по-малко дрехи ти стоят добре, а хубави и евтини дрехи не се срещат често. И да не забравяме, че сегашните пенсионери са продукт на соцепохата, когато не вирееше манията да изглеждаш добре на всяка възраст. Бабите и дядовците бяха предназначени да правят буркани и да гледат внуци, а не да изглеждат добре. По повод филма, сещате ли се края му? Мъжът й си дойде и тя...угасна, стана примерна домакиня. Защо? Защото кой италиански мъж, ако ще и 100 годишен да е, ще допусне жена му да се фръцка и всичко живо да точи лиги по нея? И другата поука от филма: интересът на другия пол е двигател да изглеждаш добре. Другите ала-бала как го правим само заради себе си - не нам. Та бабите на 60 и нещо да сложат по един клин и да хукват по кафетата? И да се постригват по-често точно онези, които обикалят за сирене, по-евтино с 1 лв.?
... убаво написано... а, е за филма нещо... не знам кой е автора... БОЖЕ,МОНИКА... Боже, как ти се получи с тази Моника Белучи! Аз до болка откровен съм, ще призная, страстен фен съм- как извая тия устни, като ягоди са вкусни, а в очите и кафяви кой ли мъж не се удави?! Как оформил си снагата като статуя излята, по класическите норми с тия съвършени форми, толкоз щедро надарена- Тя -фаталната Малена.. Щом я видя, щом я чуя и възкликвам: Алелуя!
Да, и в един момент, Касимова, виждаш Лили Иванова и си викаш: "Абе, тая къде е тръгнала да се прави на млада?! Защо не хване да приеме, че е на сто години вече, че е смешно? К`во е т`ва бабишкели да се правят на к`вото не са? Българската нация съкс." Иначе, кефи ме как противопоставянето е на известна актриса от едната страна и детска учителка от другата. Кефи ме и как тук, на страниците на Уебкафе, се скъсвахте да хвалите Синди Кроуфорд, че изглеждаше ето така (цъкайте на своя отговорност): http://images.webcafe.bg/2015/02/17/45657576/618x823.jpg ...а сега публикувате горната статия. И да, впрочем, наистина не е добра идея да се сравняват актриси с учителки. На актрисите, в крайна сметка, им се плаща, за да изглеждат добре. В смисъл, кариерата им е пряко зависима от външния им вид, особено ако са като Моника Белучи, която друго, освен външен вид, просто няма. (Наскоро се опитах да гледам "Плачът на слънцето" с нея и Брус Уилис - ами, не стана. Основно защото до Уилис тя изглеждаше просто нелепо - той влезе в ролята си толкова естествено, а тя...) А ако другата жена е работила няколко десетилетия като детска учителка, нали се сещате как й се е отразило това? Колко тежка и уморителна работа е, всъщност, как дърпа абсолютно цялото свободно време на човек, как... Как може да правите такива сравнения? И сори за гнусотията, която ще напиша сега, обаче, Касимова, все още помня как изглеждаше на идиотските интервюта около "Шарли Ебдо". Точно ти, от позицията на трътлеста лелка, чиято работа не (би трябвало да) й пречи да се поддържа във форма, да коментираш външния вид на когото и да било е, ами... Лицемерно, може би?
Наистина не е въпрос на възраст да изглеждаш възможно най-добре. Пък и не забравяйте, че повечето жертви на ало-измамниците са пенсионери, които се разделят понякога с колосални суми, направо звучащи невероятно. Поддържането на добър външен вид е въпрос на самоуважение. Гените са си гени наистина, но да си чист, спретнат и облечен с вкус и съобразяване с възрастта няма много общо с тях. Начинът на живот е друго нещо. И Шамито, жените се контим и обличаме добре не заради мъжете, а заради другите жени.
Ситият на гладния не вярва. Как оцеляват днес пенсионерите само те си знаят. Но от малкото, което съм видяла мога да кажа, че ниските доходи могат да бъдат оправдание за немърлив външен вид. Виждала съм как водата от миенето на посудата се събира старателно в леген, за да може после да се ползва за промиване на тоалетната. Преди това същата тази вода е била затоплена върху изстиващия котлон от приготването на храната. Нито могат да си позволят нови дрехи, нито нови обувки - затова и пазят хубави такива за погребението. Подстригват се сами у дома както могат и дума не може да става да отделят пари за боя за коса. Трудно е да мислиш за външния си вид, когато животът те е притиснал и всеки ден се стремиш просто да оцелееш. Но да, всички може да отидем и да хапнем пастичка в чест на автора.
Касимова, точно ти, дори и да остарееш като катедрала, умствено и духовно си оставаш един прост скъсан цървул. С което в никакъв случай не искам да обиждам въпросното обувно произведение, сравнявайки го с теб.
Изява ва крайно лош вкус е да коментираш автора, а не проблема, който описва. Личните нападки са израз на лошо възпитавние или, просто, липса на такова. Твърде много хора от този форум са проспали първите си 7 години. Сори.
Горната статия е проява на лош вкус - както от страна на Уебкафе, така и от страна на авторката. Тук коментиращите просто влизат в тона.
Айде пак безродницата Кисимова тръгнала да ни залива с глупостите си. Марийо, ти мразиш собствения си народ! Ти не си в състояние да напишеш нищо друго освен плюене по България и нейните хора. На каква се правиш, на много модерна, на много отворена, на много широко скроена ли? Истинската духовност е нещо коренно различно, нещо за което нямаш никаква идея. Уебкафето, незнам колко е пазарната ви цена в момента, но за мен вие не трябва да струвате повече от два лева. Всичко над два лева би било едно нечовешко престъпление, една огромна обида към хората.
flagstaff15, не е вярно, че мрази собствения си народ. Евреите никога нямат друга народност освен еврейската, независимо колко поколения паразитират на чужда територия. При тях това се набива в главите от най-ранна детска възраст, затова и Касимова щедро ни оплюва нас българите. Тя просто не се чувства една от нас.
Не, оплюва ни, защото й се плаща да пише клик-бейтове без особена стойност. С други думи, тя е точно журналистическият еквивалент на... Сещате се на представителките на коя професия.
Много точна статия. Отношението към старостта в България е отвратително и дълбоко нехуманно с ограниченията, които обществото поставя върху остаряващите хора, на които и без това им идват в повече неизбежните естествени неволи, свързани с физическите промени в телата им, здравни проблеми и прочие. Заради всички тези силни предразсъдъци към това, как било "редно" да се държат старите хора, пенсионерите в България се считат за ходещи трупове, хора, които просто чакат неизбежния край. За съжаление, не само околните ги виждат така, а и те самите. Ерго наблюдаваното от автора занемаряване, което огромното болшинство от тях допускат. Тъжно е.