Селфи с мъртво делфинче

Снимката е запечатала тълпа полуголи хора в различни възрасти на плаж. Нахилени лели, чичовци с тъпи физиономии, дебели и слаби дечица - повечето с готови за снимки телефони. Протегнали са ръце като просяци към един мъж в центъра, който държи над главите им делфинче. Малко, усмихнато, като от детска книжка или от онова любимо анимационно филмче от детството на днешните 40-годишни, „Ум, белият делфин".

На мъжа това му е бизнесът - разнася делфинчето от сутрин до вечер по плажа и го пъха в ръцете на хората, за да се снимат с него. Селфита с делфин бебе. Покрай сладоледа на клечка и парчетата ананас в пластмасова чашка и виличка.

Не знам по колко върви парчето делфиново селфи, но всички разбрахме цената на цялото това нещо - смъртта на делфинчето.

Снимката обиколи социалните мрежи и изсмука като гъба тъгата на хората по жестоката смърт на едно животинче. Писахме „горкото!", „изроди!", „зверове!", обсъждахме какви зли сме станали и как сме загубили човешкото. Междувременно в „Господари на ефира" показаха част от документален филм за това как се превозват животни през границата ни с Турция. Ако не сте гледали този откъс, направете го.

Ще видите крави, натъпкани една до друга в каросерии без вода, върху потънала в урина, кал и изпражнения постелка. На 40-градусова жега. По пет дни така. Ще видите телета, които блеят от жажда и ужас, докато падат безжизнени в краката на другите животни. Агнета, ближещи железните пръчки на каросерията - сигурен признак, че жаждата им е болезнена.

В очите на тези животни ще прочетете толкова човешка мъка, колкото едва ли можете да си представите. И да понесете.

Сега си спомнете и по колко пъти на ден виждате из интернет призиви да спасим живота на някое куче или коте, зверски пребито и мъчено от най-„цивилизования" животински вид на земята - хората. Знаете ги - мършави, с отрязани уши, с откъснати лапички, с извадени очи, наплашени, разчленени от нас, човеците.

Ветерани от една тиха и никому ненужна постоянна война, която водим за собственото си самолюбие и в името на човешката си принципна жестокост. Ей така, за кеф ги бием.

За да успокоим нервите си. Да си докажем, че можем да разбием острите зъби на един уличен пес. Да си пробваме ритника. Да видим как се случва смъртта, какъв е механизмът й, когато обесваме котка, разбиваме черепа на куче или разнасяме делфин под мишница.
Жестокостта над животните не е нещо ново в човешката природа. Сега обаче тя е перфидна, индустриализирана и в този смисъл зловеща.

Убийството на животно не е от глад - то е от лична, вътрешна, изконна нужда да раняваш и садистично да се наслаждаваш на една зверска болка. То е безотговорна дисекция на чуждата смърт, която не може да бъде предотвратена, защото жертвата няма нито избор, нито възможност за защита.

Това е най-страшното в съвременния свят, който вече дори не поставя на морална везна подобно варварство.

Селфито е по-важно от живота на делфинчето. Бон филето си заслужава изцъкления и ужасен поглед на едно умиращо в жегата животно. Агнето е хубаво, когато идва пълнено с дреболии и ориз, няма какво да го мислим дали е близало железа.

Виждали ли сте как се подбират „качествените" пилета от тези, които не стават за носачки или бройлери? Ами има си машина, която ги преценява по размер. Подходящите се отделят в едната посока и движеща се лента ги отнася към бъдещите им „домове" за клетъчно, подово, свободно или каквото там им е отредено отглеждане. Върви си лентата, пиленцата се лашкат едно в друго, падат през фунии и цедки, изпадат в кутии и кашони и накрая който оцелее, става бройлер или снася яйца за индустрията.

Останалите ли? Те приключват още там, където машината (или работникът) ги квалифицира по качество. Тези, които не стават, попадат в центрофуга, която... ги смелва на място. От другия й край излиза кърваво-жълто-пухкава смес, в която понякога са останали и все още живи пиленца. Човките им стърчат над кашата от месо и пера, отворени и сякаш грачещи от болка. След няколко минути и те падат.

Боклук от непотребни, второкачествени пиленца.

Наскоро гледах и още един документиран ужас. Дране на кожи за астраганени палта. Новородени каракулски агнета, чиято кожа се сваля, докато са живи. Сред захвърлените тела на вече „обработените" има и такива, които все още дишат. Окървавени, оцъклени, изтерзани, без кожа... и още дишат. Пожелавам на тези, които са им причинили това, до края на живота си да сънуват тези надигащи се едва-едва от планината месо умиращи главици. И никога да не могат да се отърват от болезненото им блеене и ужасените им погледи.

Никога не е спирал да ме учудва човешкият цинизъм.

Винаги съм знаела, че печалбата и парите са водещата ценност на човешкия род и двукраките сме готови на неподозирани зверства в тяхно име. Индустриализираният процес на убийство на животни обаче особено ме вади от кожата.

Защото нали се сещате, че това вече беше направено и спрямо хората?

Не толкова отдавна - в лагерите на смъртта от Втората световна война. Там, където човекът се делеше на „годен" и „негоден", на „полезен" и „вреден", на „чиста порода" и на „лош материал".

Тогава човекът достигна апогея на собствената си жестокост, като създаде цял производствен процес за оптимизиране на смъртта - поточна линия от бързо „отстраняване" на „дефектните". Опита се дори да използва остатъчните материали от жертвите - чанти от човешка кожа, бижута от човешки кости и зъби, перуки от истински коси на убитите...

Тогава човешкият гений достигна най-ниската точка на своята „цивилизованост" - индустриална оптимизация на убийството. Висока производителност на масова смърт. Научен алгоритъм на осмъртяването.

Това, което днес правим с животните - от делфинчето на плажа до жадните крави в камионите и смлените на кайма живи пиленца - е същото. С наглото извинение, че е в името на спасяването на човечеството от глад. Сякаш закланото теле отива директно на масата на гладуващото африканче или прясно одраната бебешка агнешка кожа става тутакси дрешка на сирийско бежанче.

Едно лято на плажа в изтъркания от софийска снобария черноморски Лозенец идваше една типична кифла с йоркширското си териерче. Носеше го в чантата си (Луи Вютон, разбира се), опъваше кърпата си на шезлонга (и тя Луи Вютон), вадеше безбройните си мазила и се настаняваше под чадъра, обгърнала с напращели устни сламката от коктейла.

Йоркито й стоеше в специален панер до нея. Имаше рокля, бански и своя кърпа. Тя го преобличаше, решеше и му се караше всеки път, когато понечи да се изплъзне от панера. Следобед, когато идваше и гаджето й (нали няма нужда да го описвам - точно такъв е, какъвто си го представяте), тя взимаше кученцето, слагаше го върху изкуствения си бюст и го държеше там като аксесоар - много отиваше на ярко розовия й бански със стоя рошав перчем и рокличка в тигрова шарка!

Един ден обаче кифлата нещо се скара с гаджето си, той се ядоса, грабна кученцето от рамото й и го запрати с все сила настрани, към скалите.

Оттам се че само едно „туп" и общият ужасен възглас на хората наоколо.

Едно дете изтича и донесе кученцето. Беше мъртво, с разбита глава, от която течеше кръв и напояваше тигровото костюмче. Кифлата ревна, оня взе да се обяснява и набързо прибра останките от животинчето във вестника си. Скоро след това си тръгнаха. На следващия ден не се появиха на плажа. На по-следващия обаче цялата плажна общественост млъкна, когато в далечината се открои силуета на „дамата с кученцето".

Тя се настани под чадъра си, както обикновено, разпъна кърпата си, отвори чантата си и оттам извади... ново кученце.

Подобно на това, което умря пред очите ни, само че малко по-черно и още бебе. Беше си купила нова жива играчка. Или по-скоро бяха й я купили - заради вечерния секс или сутрешното фелацио, не знам.

Всъщност става дума за нещо още по-жестоко от индустриализираното убийство на животни - абсолютното незачитане на стойността на техния живот. Това вече си е завършен фашизъм.