В септемврийския пек на 1982 година три часа висях с бяла риза и червена вратовръзка, изпружена пред паметника на Съветската армия в поредната училищна манифестация. Под чавдарското ми калпаче изригваха потни поточета, а аз не смеех да мръдна, за да не наруша надписа МИР, в който тялото ми участваше.
Самият пилон с войника с шмайзера хвърляше сянка точно до ръба на едното ми рамо и цялото ми същество мечтаеше да направи крачка встрани и да се пъхне под спасителния й хлад.
Само да бях посмяла обаче и Р-то на МИР щеше да заприлича на обърнато Ъ, а даскалът по физическо щеше с бодрата си свирка да ме върне в „правилна" позиция. Ако точно в този миг, в който хилядите плочки наоколо се бяха нажежили от жега и комунизъм, някой само и беше прошепнал в ухото „тук ще се танцува", щях вероятно да получа идеологически топлинен удар.
Изумително е колко различен е животът на старите ни социалистически паметници днес.
Все още активна част от градския ни софийски пейзаж, те стърчат на местата си така, както аз в оня септемврийски ден, когато бях част от това толкова идеологически важно Р - някак тъжно безсмислено, със съдба, която времето контролира, и с леко жалничък вид.
Времето и новата идеология са изтрили изкуствения блясък от осанките им, но пък хората са ги населили по свой начин и са ги превърнали в истински обиталища.
Обживяването им се случи естествено и с няколко поколения, така че дори някогашният ни идеологически гняв относно съществуването им се укроти и сега ги гледаме като досадния дядка от семейството, който на семейни и комунистически празници си вади тенекиените медали и, хлипайки, разправя колко хубаво било едно време.
В този нов и съвсем реален живот на очуканите ни соц-монументи, точно като в истински квартал, всичко се случва по своеобразен начин, има си своите закони, визия и хора.
В една такава дълга вечерна разходка през първите топли априлски вечери се опитах да усетя този различен пулс лично. И ето как изглежда през субективния ми поглед на някогашно пионерче, което все още помни жегата на комунизма, днешният дух на все още живите ни соц паметници.
Паметникът на Съветската армия
Започвам с него не само заради своя пионерски спомен, но и заради зоологическата градина, която се намираше на гърба му. Имам смътни спомени от нея, но езерцето с лебедите и къщичката в средата му ми се струваше най-романтичният пейзаж на света.
Днес там от години има мърляво кафене, което се радва на висока посещаемост заради дебелите сенки на дърветата наоколо и навика на хората. Иначе площадката непосредствено зад паметника, където някога си беше супер готино свърталище на „поети с китари" (трябваше сам да се наречеш така, за да не те безпокои милицията), днес е място, където се събират млади и артистични (поне на вид) хора.
Заниманията им са различни, но най-често са свързани с пиене на бира, дръпване на някое и друго безобидно козче, ритане на каквото и да е кръгло нещо в кръгче и - да, подрънкване на китари.
Точно около този паметник си има и сериозна спортна активност заради рампата за скейт отстрани. Тя събира не само всякакви слайдъри, но и всякакви зяпачи или младежи, решили нещо да им се мотае пред очите, докато си пият бирата на тревата.
Огромна част от идващите тук обаче всъщност се превръща в нещо като част от самия монумент, защото го налазва от всички страни и смело променя външния му вид.
За много по-добро, мога да кажа. Така че в топли вечери трите странични сюжетни композиции с железни фигури набъбват с още, но съвсем истинско човешко присъствие.
Благодарение на него паметникът непрекъснато променя себе си, а и участва в социалната гражданска активност като мигновено реагира на инициативите й - войниците и социалистическите труженици редовно се събуждат я облечени като комиксови герои, я в кабаретно розово или пък с цветовете на украинското знаме по себе си.
Накацалите от всички страни на строгата желязно-каменна фасада истински съвременни и много цветни хора трансформират строгостта му в някаква нова, при това доста весела инсталация. Не знам за вас, но на мен това ми харесва.
Братската могила
Въпреки че съм родена и расла в София, като дете непрекъснато бърках този паметник с паметника на Съветската армия.
В моите очи те ужасно си приличаха... то и сега, като ги погледна, продължават да си приличат. Не само по идентичната визия, родена от една и съща идеология, но и по съвременния си начин на живот.
За разлика от паметника на „Съветска", както го наричат тийнейджърите, Братската могила обаче не е така заселен - просто защото е в парк. По времето на соца до него от езерото с лилиите в Борисовата градина (тогава Парк на свободата) имаше алея, но впоследствие тя беше разрушена.
Единствено тя отнесе гражданската постсоциалистическа омраза, отразена в толкова умното общинско решение монументът да се унизи и омаловажи, като се прехамахне пътеката до него.
Та резултатът е, че двайсет години по-късно пред оглозганата тежка комунистическа композиция има поляна и криволичеща пътека, по която така или иначе народът си минава.
Съвременната аудитория около „Братска" е доста по-млада от тази на „Съветска".
Тук са предимно гимназисти, които прекарват свободните си часове в шляене, разговори и каране на нещо. Най-готиното място върху паметника е това от вляво от основния обелиск, като редовните посетители са си изработили точен маршрут на изкачване дотам, стъпвайки по гърба на наведеното тяло, след това върху главата на усмихнатия труженик, а накрая - върху калпака на селянина.
Зазвуча метафорично, въпреки че не ми беше цел. Веднъж покачени на височината на краката на войника и партизанката в основата на обелиска, младите хора се занимават там с обичайните си активности - свирят, слушат музика, говорят си, целуват се или просто си клатят краката.
1300 години България и НДК
Тази толкова централна част на София изглежда като омразния килер в къщата, в който всеки си тика боклуците и чака някакво чудо, за да го почисти.
Около съществуването на самия монумент споровете ту затихват, ту се подновяват със страшна сила, но засега костната система на грандиозното произведение все още удържа на атаките и тихо и ръждиво някак диша.
Паркът е пакетиран от огради, под които би следвало да се провежда ремонт, а пътеките наоколо са запуснати като отказали се от живота вдовици.
Въпреки това обаче около 1300-тате години се мотаят доста невръстни хлапета, които стържат мавзолейните плочки с ролерите и скейтовете си.
Допреди няколко години подножието на самия монумент се беше превърнало в обиталище на бездомници и импровизирани офиси на дребни наркодилъри, но все по-опасното му тяло очевидно е стеснало и тях, а макар и паянтова, телената ограда наоколо все пак е някаква преграда.
Истината е, че публиката около НДК е най-неприятната, защото това е мястото, от което започват столичните си разходки всякакви новопристигнали в София.
Можеш да ги разпознаеш по официалните анцузи и леопардовите чалга-тоалети и порядъчното количество обелки от семки, което се сее по петите им.
Отъпканите зелени пространства около паметника изпълняват функциите на градска тоалетна и дискретното, пък и не чак толкова дискретно, проблясване на голи задници в храстите тук вече си е част от пейзажа. Всъщност сред соц-паметниците с подновена съдба с най-нещастна участ е именно този на НДК.
За разлика от другите два гигантски монумента, той вече е изоставен и от хората.
Докато обикалях символите на соца в столицата ни, си мислех колко чувство за хумор всъщност има историята.
Защото няма по-голяма ирония на съдбата от тази децата, родени във времето на най-силен и емоционален отказ от социалистическото минало, днес да намират личната си свобода именно в подножието на неговите паметници.
Дадох си сметка, че за тези нови, млади, артистични и по своемо цветни хора мастодонтите на онази идеология и време са просто купища желязо и камък, върху които можеш да седнеш нависоко и да си свириш Дейвид Боуи.
Те са свободни както от знанието за тези стожери на диктатурата, така и от отношението ни към тяхната значимост. И толкова по-добре. Защото днес тук, слава Богу, наистина се танцува!
Ъ?! Че кво мее на анцуга, маа!?!
Ето това се казва майсторлък.С толкова много думи и нищо запомнящо да не кажеш.Пък за възпитателен ефект–забравете.Важното е че се танцува.Че маймуните танцуват без да влагат разум–автора е далеч от това прозрение.Не забравяйте–това е целта на демократичните ценности.
Касимова, след 5 километра статия, не разбрах точно какво искаш да кажеш.Което ти е стил де.... Мен ако някой ме пита, тия всички "паметници" и "монументи" ,величаещи нашите окупатори, и някакви мърлячи, наречени комунисти, до сега да съм им сложил по шашка с динамит, и децата,родени точно по време на разрушаването им, няма да знаят никога за някакви идиоти, управлявали 45 години тази държава.Ето точно така се променят тъмни исторически спомени - с изтриването им физически, и премахването им от учебниците.
Това се припомни днес в един друг форум Пиша ти от Плевен, драги Ванка. Помниш ли кагда пришол със танка? Беше млад, но се държеше мъжки. Зарази семейството ми с въшки… Взе на мама златните пендари и дори галошите ми стари. Помниш ли, как кушаше картошки? Наконец забърса три кокошки. После си преспал със какa Сия и изпил си всичката ракия. А след време чухме и мълвата, че си гръмнал тате във главата! Длъжен бях да те обичам, Ваня. Даже кръстих дъщеря си Маня. Залъкът си давахме насила на Русия – тая дива сила. После цели девет петилетки грабихте уран и руди редки. Грабихте и жито, папироси… Зарад тебе ходим голи-боси! Дружбата ни беше “свята”, “чиста”. Ние всички хранехме танкиста. А пък ти ни пазеше със танка и ни взе последната луканка… Пазеше и немците, и чехите. Ние тук възпявахме успехите. С паметник стърчиш ни на главата и скверниш небето и земята. РАДОЙ РАЛИН
Много съжалявам, но горният текст май е писан от ....... от пионерче /3-ти клас/. Деде Гоше, Шъ ма прощаваш, не ти знам годините, но напоследък у мен се затвърждава убеждението, че на младини си бил бранник. И ... деде Гоше, виж попрочети тук там, какво ще рече значи то туй нещо - "окупация". Тогава, пак си помисли, дали някога Русия ни е окупирала. Докато сме били съюзници на Германия, не са изстреляли куршум срещу нас, но виж любимите ти западнячета - англосаксонци /ингилизи и американезе/ са сипели бомби и не им е мигвало окото. При това над училища, църкви, музеи, жилищни сгради. Трепели са цивилни - жени, деца и старци, докато са си гасели фасовете с крак. А един влюбен в себе си дивак и абсолютен варварин, с тотално атрофирал от пиене на уиски /три пъти дневно/ мозък, даже казал: "А, българите ли? Ще ги изравним със земята, след което ще садим на това място картофи". Ама колко цивилизовано, а, деде Гоше?. Този, поне смятам, че ще се сетиш кой е. Борисе, Живял съм достатъчно в "онова" време, та ще ти кажа, че стихотворението, дето си публикувал е измислено не за онова време, ами ... заради самото стихотворение. Ти какво мислиш, че немците, когато са минали от тук не са грабили, даже напротив - пристигали са тук с по 3 кокошки подарък за всеки българин? Да не говорим какво са правели преди това 5 века турците. Бг изнасяше много неща за СССР, но и получаваше много и .... най-важното, за разлика от сега не беше колония, ако правиш разлика. Получавахме от тях петрол в изобилие, почти без пари, част от който най-нагло и дебилно реекспортирахме за твърда валута, Но те си затваряха очите - "Айде бе, нали сме братя. Голяма работа!" Отдавна е известно, че от произволното смесване на хранителни продукти много радко се получава вкусно ястие. В повечето случаи резултатът е ..... помия.
Dox , няма и да ти кажа годините си.И не , не съм бил бранник.А ти че си русофил ,го знаем отдавна.45 години със съвеЦки ботуш са ни мачкали главите, а ние сме им целували... там квото ни подадат. И викаш, това не е окупация а?За 45 години хората по света си подредиха държавите, а нашата я ограбиха до шушка. А тия соц монументи - прочети ми долния пост.Не обичам да се повтарям.
Тц, тц, тц, тц, тц, тц! Ма как въобще си успял да оцелееш бе, деде Гоше? След такова 45-годишно "мачкане" от съветски /а не български/ ботуш! И в такава "ограбена до шушка" държава? Мале-е-е-е, завалията! След "ония" 45 години всички би трябвало да сме мъченици и светии, при такова "мачкане", ама нещо не виждам ореоли.....
Борка, при абсолютната ми подкрепа и съгласие със стихчето, което си публикувал, бих се радвал да чуя твоето мнение за тези данни, взети от Уикито: ИЧР на България: 1990 — 26-то място в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 1991 — 33-то място 1992 — 35-то място 1993 — 40-то място 1994 — 48-мо място 1995 — 65-то място и вече в групата на държавите със средна степен на развитие 1996 — 62-ро място 1997 — 69-то място 1998 — 67-мо място 1999 — 63-то място 2000 — 60-то място 2001 — 57-мо място 2002 — 62-ро място 2003 — 57-мо място 2004 — 56-то място 2005 — 55-то място и вече в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 2006 — 54-то място, в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 2007 — 53-то място, в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 2008 — 56-то място, в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 2009 — 61-во място, в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 2010 — 56-то място, в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 2011 — 55-то място, в групата на държавите с висока степен на човешко развитие 2012 — 57-мо място, в групата на държавите с висока степен на човешко развитие
И за сравнение: за миналата година групата, в която бихме могли да бъдем, ако си бяхме запазили мястото от 1990-та: 25 Италия 26 Люксембург 27 Великобритания 28 Чехия 29 Гърция
Ми тука има две неща за коментиране или само едно. Както е видно и от таблицата 1995-6 България, както е известно, фалира. Лошото обаче не беше фалита, а това, че се случи в най-неподходящият момент. През 90-те се случи една трансформация на световната икономика която я изтървахме докато правехме
Занимавахме се с закъснялата си революция. Доста трудно е да се приеме, че животът ни днес е два пъти по- лош отколкото през 1990. Само че тогава цивилизацията беше Европа,САЩ,ние, Япония една две други. Ти подозирал ли си тогава (1990) че ще доживееш ден в който в сред пустинята на Арабистан ще има град който да засенчи Манхатън? Или както казваше Кисинджър- по мое време, най-важните държави за външната политика на САЩ днес образно "ги нямаше на картата" Защото като гледам таблицата подозирам, че в началото половината страни в света са били в графата "липстват данни"
Те го и Борката... Имаше едно точно момче във форума дето казваше: Българина има едно право-право отзад!
Бай Радой дали го е вярвал това което е писал или си е редил римите, не ме интересува... но е наивно и елементарно като текст, Борисчо... * * * грабихте уран и руди редки. Грабихте и жито, папироси… * * * Забравил е доматите и Златните пясъци лятото, с които руснаците си заминаваха, пълнейки джобовете си... За преференциите при търговията с петрол няма да говоря, само да обясня, ча от разликите при препродажбата която правихме тарикатски, влизаха доста милиарди в бюджета, та не е ясно кой кого е прекарвал. Пък и не помня да е имало руски танкове тук, нито техни бази. Виж, сега е друга бира... сега може. Апропо, за природните ни ресурси и грабежа... * * * За десетилетие България е загубила около 50 млрд. лв. от неизгодни договори за концесии на злато, сребро, мед и други ценни и редки метали. Смешно ниските такси, които държавата събира от концесионерите, са по-малко от един процент от печалбите, които изкарват фирмите, разполагащи със стратегическите залежи на подземни богатства у нас, възмущават се учени пред "168 часа". Въпреки че в конституцията е записано че “подземните богатства са изключително държавна собственост” и според чл. 16 "трябва да се управляват в интерес на обществото", през последното десетилетие подземните богатства на България са заграбени от чужди и наши икономически кръгове. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=4716726 * * * И те така- то не е като да мислиш сам. Самостоятелното мислене е трудна работа, копи пейста е къде къде по лесно... Борисчо.
Бойчев, кое сме получавали без пари бе, трол такъв?!?Газа?Нефта?!Ще се постарая специално за теб да намеря едни документи, достъпни в нета, да видиш колко и какво ни е струвало "безплатния" нефт и газ. Това червените кратуни, явно мозък нямате.Какви технологии сме получавали бе?! Военни?Ти не си у ред.Ако не беше нашия икономически контра шпионаж, съвеЦките ракети щяха да ги управляват още с кабел бе... Ако ние не крадяхме технологии от запада, компютрите на СССР още да са лампови, с размера на хладилник, и с малко по малко акъл от твоя. Заминавай там за Русия, или Северна Корея, като не забравяй да си оставиш тук телефона, и компютъра. А като гледам какъв анализ правите на едно стихотворение, което не е нужно да се анализира, просто ми се плаши окото... Що се отнася до паметниците - за ваше най голямо съжаление, седмокрилия петох*й вече го бутат.Ще дойде ред и на другите, няма страшно.
Мануела, за огромно съжаление, България не се изчерпва само с мене, тебе и останалите коментиращи във форума. Ние сме относително добре, но България са още и някакви си седем милиона живи хора, по данни на статистиката половината от които живеят под прага на бедността. Ако пък отвориш Уикито за ИЧР, ще видиш, че не малък дял в него има благосъстоянието а населението и ИЧР-то ни е ниско именно заради този показател. Затова пуснах данните: разбираш ли, някои хора сме устроени по-човешки (ако мога така да се изразя) от други и ни пука за сънародниците ни. Пък и дори от чисто егоистична гледна точка, ако в страната има повече хора с прилични доходи, то и нашите ще са повече по простата свързаност на пазара на труда и разни други зависимости на националната икономика. Затова има дълбок смисъл да се сравнява „тогава“ и „сега“, но не от носталгия по „тогава“, а за да се види, какво, къде и как е сбъркано, та да изпадне страната от челните позиции в девета глуха. Отделен въпрос е, че има и конкретни виновници за това пропадане, пък че и голяма част от тях все още са във властта… Пък иначе, благодаря, че ме сети, щото точно това е един от проблемите на страната – философията „Аз съм си добре, к‘во ма е*е за другите?“