Знаете ли как Мартин Скорсезе е избрал Рей Лиота за ролята му в "Добри момчета"? След скандала за "Последното изкушение на Христа", режисьорът е гостувал с филма си на фестивала във Венеция, и една сутрин, излизайки от хотела си на Лидо, той вижда Лиота във фоайето. Записът от прослушването на актьора тъкмо е пристигнал в офиса му в Ню Йорк. "Получих записа!", крещи той. "Само че още не съм успял да го гледам!"
Докато Лиота се приближава, един от бодигардовете на Скорсезе хваща актьора за ръката - и режисьорът забелязва нещо интересно: Лиота отстоява личното си пространство от по-едрите мъже, но ясно показва, че не е заплаха. "Той разбира този тип ситуации", коментира Скорсезе. "Той е добро момче".
Ако мъжествеността беше продукт, то италиано-американската мъжественост - вулгарна, преливаща от насилие, алчна за уважение, тънкокожа като италиански колбас - би била пазарен лидер, благодарение на филмите.
Показателно е, когато цяло поколение от мъже цитират епизоди от "Кръстникът" или "Добри момчета", като филми, с които се определят
Определено бандитско излъчване винаги е привличало симпатиите на режисьорите от авторското кино, което позволява на френската нова вълна да се възхищава на ритуализираното насилие на Хичкок и Хоукс. Все пак някак е трудно да си представим критиците в наши дни да прилагат понятието "най-великият жив режисьор" към някой феминизиран бета-мъжкар - Спилбърг, или Уди Алън например.
Реалните автори и кинорежисьори не се вълнуват от това да угодят на тълпата, или на фантазията, или от шегите. Те ви поднасят частица от своето съзнание. Те стоварват филмите си като бреме от гърба си, изсичайки ги от скалата на своята непроницаема душа.
"Добри момчета" е убедителен на толкова много нива - от размяната на атаки и парирания в разговорите, до флората и фауната на дрехите и апартаментите им - че е лесно да забравим, че в основата му стоят мечти, толкова силни, колкото и тези на Спилбърг да бъде посетен от извънземни. Както го формулира Скорсезе: "Това е, което мислех за тези хора, когато бях на 6 години."
Под всички килими и двуредни костюми има мечта какво е да си "тежиш на мястото" сред бандитите
Езикът на тялото, който Скорсезе разпознава в Лиота, е неговият собствен, родил се на улиците на Малката Италия в Ню Йорк: с антени, насочени към първите признаци за проблеми, тревожност, целяща да избегне поредния побой от по-големия му брат, разсмиването на всички, като говори много бързо, трениране на нервите в комедийни ситуации.
Под смеха и нервите обаче се крие... унижение. За семейството на Скорсезе е било унижение да се нанесат отново при баба му и дядо му на "Елизабет Стрийт" след скандал с хазяина им. Унижението е това, което той е виждал на улицата: добри мъже, превърнати в емоционални развалини от рекета.
Ако има нещо, от което героите на неговите филми се боят най-много, най-доброто му въплъщение е Робърт де Ниро и "Шофьор на такси" - едно дълго търсене на потенциални оскърбления и обиди към достойнството на Травис: той ги улавя като радиосигнали. Това е великият парадокс на Скорсезе, източник в равна степен на комични и трагични ситуации в творбите му, че мъжете, способни на подобно насилие, реагират и на най-малката провокация: зле разбрана дума, поглед, броят боровинки в един мъфин.
"Беше заради неуважение," казва Хенри Хил (Лиота), докато подпалва паркинг в "Добри момчета", а когато Скорсезе не получи "Оскар" за най-добър филм, изместен от "Танци с вълци" през 1990, какво най-много го е засегнало?
"Поставиха ме на предния ред с майка ми, и не спечелих" - най-болезненият шамар за един италиански мъж.
Какво да кажем за жените?
Да започнем от майката на Скорсезе, тъй като тя е първоизточникът на много неща, включително на потокът от фрази, изливащи се от устата на Джо Пеши в "Добри момчета", или Сандра Бърнард в "Кралят на комедията". "Защо седиш там?", пита Катрин Скорсезе съпруга си Чарли, виждайки го на края на дивана в началото на "Italianamerican", документален филм на Скорсезе от 1974 за родителите му. "След 42 години брак, той ми седи там!".
Приказлива, находчива, с усет за драматизъм, което обяснява защо за нея е толкова лесно да се включи в актьорския състав на "Добри момчета" и "Казино" (тя е участвала в 13 филма!), Катрин е същинска звезда. Тя е вдъхновението за Алис на Елън Бърстин в "Алис не живее вече тук", историята на Скорсезе за "емоции, чувства и връзки," за която Бърстин печели "Оскар" за блестящата роля на бунтовна, хумористично превръщаща се в мъченица майка.
Филмът е истински шедьовър - един от останалите най-незабелязани филми на Скорсезе, безгрижен, забавен и болезнен. Той е правен в момент от романтичното и емоционалното му развитие, когато неговите собствени разочарования са били още свежи, когато той е твърде обзет от това, което критикът Мани Фарбър нарича "интуитивно разбиране за хаотичния свят", за да осъзнава какво точно е "филм на Скорсезе", или на какви теми да се посвети.
Ако оставим настрана "Шофьор на такси", броят на тези ранни негови филми, които са за "емоции, чувства и връзки"- "Кой чука на вратата ми"; "Берта от товарния вагон"; "Коварни улици"; "Алис"; "Ню Йорк, Ню Йорк" - надминава поне петорно броя филми, изваяни от скалата на непроницаемата мъжка психика.
Понякога няма как да не се запитаме как би изглеждала кариерата на Скорсезе, ако той не бе срещнал Де Ниро и Харви Кайтел - толкова гъвкави, толкова пълни със заучено равнодушие, дори със загатната нотка на женкарство. "Харви се чувстваше много по-комфортно сред нови хора или нови жени," отбелязва Скорсезе, донякъде със страхопочитание към качества, които според него са липсвали у самия него. "Той беше малко по-безстрашен".
Той обаче се посвещава на раздразнителния, мрачен гений на де Ниро, използвайки избухливостта на актьора в четири филма поред, в края на които дори Скорсезе започва да се чуди дали отношенията им ще приключат
Те заснемат цели 19 дубъла на кулминацията на "Разяреният бик", в която Джейк ла Мота изнася речта на Брандо "Можех да бъда сериозен съперник" от "На кея" пред огледалото. Де Ниро предпочита по-емоционалния дубъл, докато Скорсезе държи на по-равния като тон. В крайна сметка гледат и двата един след друг, но така и не успяват да се убедят взаимно в правотата си.
"Все пак мисля, че този, който имам, е най-добър", казва режисьорът. "Добре", казва де Ниро, "майната му." Кой е по-подходящи? Никога няма да разберем. Това донякъде показва колко сърдит тогава е бил Скорсезе - на Холивуд, на аудиторията си, която според него го е изоставила с "Ню Йорк, Ню Йорк" - че отказва изобщо да отстъпи. Никакви сълзи. Никакво изкупление. Просто оцеляване.
В наши дни и двамата са по-зрели и кротки, като де Ниро дори се просълзи в "Наръчник на оптимиста", и докато представяше скорошния си документален филм за HBO за баща му. Скорсезе все пак си остава корав - ако не броим "Изобретението на Хюго", "Вълкът от Уолстрийт" разказва за заплетения, опасен и плашещ живот на някой, който не може да се спре от завръщането към лошите си навици; изпълнението на Леонардо ди Каприо изглежда изградено изцяло от мускули, сила и воля, огъвайки се изцяло пред волята на режисьора.
Може би той твърде много благоговее пред режисьора, за да му даде наистина велико изпълнение - де Ниро и Скорсезе някога са се препирали като братя. "Мълчание", отдавна замисляната адаптация на романът на Шусаку Ендо от 1966 за християнските мисионери в Япония, изглежда като подходящо изкупление. Тогава най-накрая ще настъпи времето Скорсезе да каже сбогом на де Ниро, който заедно с Пеши, Кайтел и Ал Пачино ще участва в екранизацията по сценария на Стивън Зайлиян за пенсиониран наемен убиец - "Ирландецът". И ако се стигне отново до спор в монтажната, се надяваме този път де Ниро да спечели.
