Малта дойде при мен като отбелязана в червено точка на една старомодна хартиена карта на света.
Когато тръгнах да се женя за втори път, мъжът ми ме попита дали искам меден месец във Велинград, или в чужбина. Бяха предковидови, бездетни времена и казах "чужбина, естествено".
Заминахме в деня след сватбата, уморени, натъртени и с епичен махмурлук. Онова, което знаех за Малта, докато София оставаше далеч под краката ми, беше че оттам идват малтийските болонки. Първото ми куче Жужи беше от тази порода. Представях си страната като нещо подобно на Италия, но с болонки по улиците и мидения дъх на Средиземноморието.
Озовах се обаче в доста различен свят.
Географското положение и историята на Малта са превърнали тази миниатюрна държавичка в особен културен хибрид, в която италианското, арабското и африканското съжителстват мирно в архитектурен, природен и човешки конгломерат.
Ако си представяте перфектното пътуване като целодневно висене на огромна плажна ивица, вероятно ще се разочаровате. Каменистите плажчета от по 4 квадратни метра и опъналите се на тях плажуващи ви карат да изпитате мощна емпатия и да заведете тези нещастни хора на Иракли да видят какво е плаж.
Вечерта, в която пристигаме в Сейнт Джулиънс - курортен град северно от столицата Валета, улиците са кипнали от жизнеутвърждаващи гледки: добре облечени хора, жизнерадостен дух, дакели (и никакви болонки), сергии със сребро и халва и грамадният диск на луната, короновал няколко арабски сгради.
Същата първа вечер се качваме на автобус, който прави нощна обиколка на острова. Малтийците не могат да се похвалят с швейцарска точност, но тъй като считам, че хората, които винаги идват навреме за среща го правят единствено с цел да накарат другите да почувстват неудобно, съм ОК с 40-минутното закъснение на автобуса.
Возим се под септемврийския дъжд и всичко е супер, като изключим това, че ужасно ни се спи, а малтийската бира не успява да торпилира махмурлука от българското вино.
Движението в Малта е ляво: автомобилите са с десен волан и всичко е наопаки. Ако сте от България и пресичате с навика да погледнете наляво, имайте предвид, че някой може резко да ви забърше отдясно. Шофьорите тук не се псуват на: "Ей, боклук гаден, що ме задминаваш отдясно бе", но това няма значение, тъй като на малтийския език нищо не му се разбира.
Ако баба ви някога ви е изпитвала на столици, вероятно знаете, че столицата на Малта е Валета. Да влезеш във Валета е като да прекрачиш в "1001 нощи". Вдясно от входните колони невидимата Шехерезада ще ви посочи парламента, който стои противоестествено модерен на останалия фон, а няколко стъпки напред изниква операта, която е била разрушена по време на Втората Световна война и все още не е възстановена.
Екскурзоводът не престава да мели. Винаги съм мислела, че екскурзоводите са станали такива, защото обичат да изнасилват чуждите умове и са вкарали тази си страст в професия.
Не го слушам много, защото докато се движим напред, Валета ми се разкрива гола: чисто бяла, с яркосиньо небе, високи катедрали, накипрени, цветни балкони и улични музиканти, от които се носи "Can you feel the love tonight" на Елтън Джон.
От някои балкони виси чисто пране, други пустеят, трети са отрупани в непознати цикламени цветя. Номерата на домовете са обозначени на порцеланови плочки с религиозни символи. Отбиваме се в къщата-музей на единствения малтийски кардинал във Ватикана, който не е сред живите от много време, но е оставил дома си за туристическо ползване.
Къщата има милион стаи, натъпкани с пищни мебели като стол за носене (какъвто винаги съм искала да притежавам, заедно с екип от младежи, които да ме носят на него), и тревожни артикули като кукла-бебе с незрящи очи, положена в люлка от стара дантела. Ако Мери Попинз беше част от компанията ми, сигурно можехме да проникнем в някоя от картините в тази къща, но не е.
Колкото и обаятелна да е Валета, по-важното място, което трябва да се посети в Малта, е Гозо. Вторият по големина малтийски остров е оживяла арабска приказка с либийско-европейски мотиви, от която ще излезете едва след като батерията на смартфона ви е грохнала от снимане.
Цитаделата на върха на острова посреща гостите си с разтопено слънце, сякаш излято върху белия варовик, от който е направено всичко, и с не толкова гостоприемна средновековна гилотина, който стои близо до някогашния затвор. От крепостната стена се вижда пустинно-ориенталски пейзаж, обграден от вода с цвета на синчец.
В подземията на цитаделата може да изгледате 3D възстановка на историята на Малта, която е обилно белязана от нашествия и окупации и всякакви хора, които през определено време са колонизирали горката държава. Ако искате да си колонизирате държава, може да се ориентирате към Малта: населението има богат опит в тая работа.
Била е колония на византийци, финикийци, араби, картагенци, римляни, французи, нормани и сицилианци. По време на Втората Световна война островът е подложен на тегава обсада, която е продължила цели две години и половина. Независимостта си Малта получава от Великобритания, която е била нейната последната владетелка.
На острова се намира още една католическа катедрала, в която миряните имат странния за нас навик да закачат по стените на църквата снимки на бебетата си, както и фотографии от катастрофи, които са преживели.
Те окачат и своите свалени гипсови отливки от счупени крака и гръдни кошове. Пред катедралата стоят изправени статуите на Св. Богородица, ослепително бели на фона на морето. Гледката извиква един хайку стих на Шики: "Статуи на Буда в храма. В далечината - юнското море." В случая статуите не са на Буда, а морето е септемврийско, но асоциацията е тази.
На Гозо се намираше и Лазурният прозорец, мир на праха му. Виждали сте го: масивна скална арка, по която с риск за живота си и фотографски амбиции пълзяха глупави туристи, и през чийто прозорец се виждаше изпънатото море с всичките му слънчеви отблясъци и безкрайни нюанси на синьото.
Арката е формирана от срутването на морска пещера, като географите и историците предполагат, че това се е случило през 19-и век. Според тях целият процес е отнел около 500 години. През 2016 г. малтийските власти издадоха спешна заповед, с която забраниха на хората да ходят близо до арката, но законът масово не се спазваше.
Лазурният прозорец се срути на 8 март 2017 г. след голяма буря и над водата не остана нищо. Но има и други скали, които се пъчат над тъмносинята вода, която е толкова чиста, че на неин фон любимите води на Ситония изглеждат като кални локви.
Същото това синьо привиква туристите по фериботите и корабите на третия остров в този район - Комино. Там водата е електрикова, а флората е убийствено чуждоземен монолит от алое вера, палми и змийски цветя. Либия е смущаващо близо: на някакви си 200 км по вода.
По едно време корабът се закотвя в близост до острова и ни дава възможност да се погмуркаме. Не е като гмуркане в басейна "Спартак", но става.
Във времето преди пандемията корабите обикаляха около малтийските острови, натоварили европейски пенсионери и вдъхновени влюбени.
Сега там сигурно е тихо. Средиземно море вероятно още мирише на водорасли и на пяна, но хората ги няма. Дано някой ден да се върнат.
