Когато застанах в самия център на пещера Дяволското гърло, първата ми мисъл беше, че вече не съм на планетата Земя. Бях на хладна планета с гол, но впечатляващ каменист пейзаж, озвучавана от величественото бучене на водопади.
Пропадането на Триградската река си е поиграло с пластовете почва и камък под нея и е образувало общо 18 водоскока, най-високият от които е 42 метра. Оттам идва и бученето и клокотенето, които се чуват през цялото време в пещерата.
Затова първоначално Дяволското гърло се казва пещера Клокотник.
Това сочи и книгата на спелеолога Тодор Тодоров "50 години пещерно дело в Чепеларе". Тодоров има две версии за произхода на новото име - Дяволското гърло.
Едната е, че в пещерата са загинали редица любопитни деца от региона, а другата е, че изходът ѝ прилича на дяволска глава.
Преди да вляза обаче, нашият водач ми сподели още една версия, според която мястото се нарича така заради любопитен природен феномен - всичко, пуснато през водопадите, изчезва някъде през сифона, вместо да излезе от другата страна на Триградската река.
Сякаш предметите потъват в земните недра по мистериозен начин.
Легендите са доказани нагледно през 1968 г., когато силна буря повлича 500 кубика дървен материал в пещерата. От другата страна не излиза и треска от дървесината.
Затова, разказва ми още водачът, властите решават да пуснат огромно количество боя и да видят за колко време ще се появи оцветена вода.
Вместо за 7 минути, както би трябвало да е, реката се оцветява след повече от два часа.
Къде се губи тази вода? Едно от обясненията е, че под Дяволското гърло има още неразкрити галерии.
National Geographic включват пещерата в списък със 100-те най-мистериозни обекта на планетата.
Пред тях гръцки спелеолози лансират друга теория, според която реката, която се излива в пещерата, излиза на повърхността чак в Гърция. Това, което българските им колеги смятат за продължение на река Триградска, по тяхно мнение е друга подземна река, която извира там.
Трета версия приема, че под пещерата има рядка магнитна аномалия, влияеща на водните течения.
Като прагматичен човек приемам възможно най-логичните научни обяснения за феномена на Дяволското гърло. Въпреки това не мога да отрека, че докато човек е вътре, съвсем изолиран от външния свят, се усеща нещо загадъчно във влажния въздух (между 90 и 100% влажност през цялата година).
До Дяволското гърло се стига лесно с лек автомобил, пред входа на пещерата има и не много голям паркинг.
Пътят до пещерата е сред най-живописните български маршрути, които съм виждала някога.
От двете страни на тясното двулентово шосе са надвиснали скалите на Триградското ждрело и горите на Родопите.
На места ще се наложи да спирате, за да се разминавате с насрещните коли, но асфалтът е в добро състояние и маркировката и табелите са актуални и коректни.
Самата пещера е благоустроена и не изисква специфична екипировка, освен стабилни туристически обувки с грайфер.
Вътре постоянната температура е 8 градуса, така че препоръчвам на по-зиморничавите да си носят яке. Влиза се през изкуствено прокопан съвсем равен коридор с дължина 150 метра, след което се слиза надолу в основната галерия.
Изходът от Дяволското гърло се състои от 300 стъпала, които преминават покрай големия водопад, и на мен и компанията ми ни бяха напълно достатъчни, за да се стоплим, че и да се изпотим на излизане.
Входът за пещерата е 6,65 евро за възрастни, 3,07 евро - за деца, и 5,62 евро за студенти и пенсионери; заплаща се в будка на паркинга.
Там има и безплатен Wi-Fi и вендинг машина за сувенирни монети. Снимането в самата пещера за щастие е позволено, след което изморените от стъпалата могат да седнат в близкото бистро или да продължат към Ягодинската и Харамийската пещера.
Всъщност накъдето и да потеглите из Родопите, няма да съжалявате, планината наистина е вълшебна и мистична, даже и под най-яркото лятно слънце.
