Мелник беше в списъка ми с мечтани дестинации от много време.
Не само заради Мелнишките пирамиди и уникалната архитектура, но и заради любовта ми към виното. В Мелник и региона глинестата почва, комбинирана с топлия климат и меките зими, е невероятно подходяща за отглеждане на плодородни лозя - и бели, и червени.
Затова когато разбрах, че ще разполагам с почивен петък + уикенд, веднага резервирах хотел в най-малкия град в България.
Той се оказа прекрасна туристическа дестинация, но и е жив образец как не се прави винен туризъм.
Първо, почти всички ресторанти в Мелник са тип "механа", което е поносимо за едно посещение. Когато обаче сядам в трето поредно заведение и от колонките се носи "Бяла Яна на чардак си седеше...", започвам да се изпотявам и това не е от горещия климат на Южна България.
По-лошото е, че абсолютно нищо в тези ресторанти не подсказва, че градът е винена дестинация. Дори и да изключим досадното музикално оформление, битовото обзавеждане с кратунките по стените също не подсказва, нито пък вдъхновява клиентите масово да заложат именно на вино.
Дотук все пак може и да е останал някой, който да желае да пие именно вино, каквото беше и моето намерение. Какво пък, с една чаша широка мелнишка лоза ще преглътна и поредното "Болен ми лежи Миле Попйорданов...", и механджийските интериори.
Следващото разочарование обаче идва с менютата.
В нито едно меню не срещнах и намек за раздел, в който се предлагат храни и плата за вино, камо ли някаква примамлива за небцето и портфейла оферта тип "бутилка плюс плато".
С други думи, уважаемият турист, ако е дошъл, за да се наслади на местни вина, е оставен сам да пита какво вино се предлага и сам да решава с какво да го комбинира. Да бъде попитан сервитьор е почти немислимо - повечето вдигат рамене и гледат обидено, че им се задават сложни въпроси.
Истинският шок все пак тепърва предстои.
Как са изчислявани надценките на бутилираното вино в Мелник е математическа загадка, която може да се даде на произволна група математици и да се решава за години напред. Нормално е бутилка в ресторант да има надценка, не е нормално бутилка точно от прословутата широка мелнишка да е 88 лева.
Други местни сортове не отстъпваха по цени, а имаше и бутилки, които гонеха 200 лева. Отказах се да мисля кой би дал 200 лева, за да пие вино в евтини чаши върху везани покривки, и си поръчах наливно вино.
Последният пирон в ковчега на винения туризъм в Мелник пък дойде не къде да е, а в Музея на виното в градчето.
Музеят представлява неуютно подземно помещение с пестелив реквизит, но пък обещанието за дегустация на регионални сортове ме разведряваше. На една от високите масички пред мен се появи чиния с нарязани две филии хляб, поръсени с чубрица.
Шокът се подсили от самите местни вина, тъй като само две от пет стават за някаква консумация. Киселата жилка и дъхът на бъчва бяха превзели останалите три и те бяха непоносими.
Ако все пак някой реши да се сдобие с вино от тематичния музей, то ще му бъде продадено на солената цена от 15-18 лева, ще бъде налято от същите бъчви, от които пих и аз, и ще му бъде лепнат прост бял етикет, на който на ръка с маркер ще бъде изписана годината и сортът.
В същото време в музея гордо ми обясниха, че имало засилен интерес към мелнишкото вино заради сериала "Вина" на БНТ.
Идват, казват ми гордо от музея, и си купуват широката мелнишка лоза, дори без да я опитват.
Въздържах се да им кажа, че ако опитат точно тяхната широка мелнишка, придружена от бял хляб с чубрица, никога няма да си я купят, особено с надраскан на ръка етикет.
На фона на иначе невероятно живописния Мелник всичко, изброено дотук, накара кофти ерзаците, които се сервират като вино, както и нереалните цени на бутилираните вина, да нагарчат още повече.
Градът, разбира се, все още има шанса да се превърне в една прекрасна винена дестинация, но само след "пълна промяна", в която акцентът да не е върху оборота и принципа "ден година храни".
Дотогава ще си остане красива забележителност, в която, уви, виното не е особено на почит.
