Късно вечер в градския транспорт на Токио е обичайна гледка да видиш хора, които са се излегнали на две седалки и спят дълбоко, докато стигнат дома си. Хубавите им костюми и излъскани до блясък обувки подсказват, че това не са подпийнали тийнейджъри или бездомници, а хора със стабилна работа и добри доходи.
Спящи хора могат да бъдат забелязани и по пейките в парковете, на спирките на въпросния градски транспорт или по гарите. Често фотографите спират да снимат гледката, защото я намират за крайно любопитна, но всъщност работата до много късно и питиетата с приятели са причината мнозина да прекарват нощта на улицата, а не в домовете си.
Макар и първоначално това да звучи озадачаващо, явлението всъщност показва тревожната тенденция японците да са обсебени от работата си.
Дори и посетителите, които останат за малко по-дълго време в Токио, свикват с гледката на заспали из градския транспорт костюмирани мъже. Те свикват и с таксиметрови шофьори, които са осмо поколение само и единствено в този бранш, с продавачи, които сякаш са непрекъснато на работното си място, и с пикови часове на задръствания, които продължават до среднощ. Японската работна етика като че ли изключва напълно понятията почивка и релакс.
Икономическите фактори със сигурност оказват влияние върху този начин на живот, но концепцията "ikigai" може би е в основата на липсата на баланс между работа и свободно време. По-любопитното е, че същата тази концепция стои в основите на справянето с въпросния дисбаланс.
Изразът "Ikigai" е съставен от думата "iki", която означава живот, и "gai", което значи "да имаш висока стойност/ да имаш голямо значение". Терминът е кратък начин да се опише какво те мотивира да станеш сутрин от леглото - било то работа, семейство или обичано хоби. Той съдържа в себе си есенцията на причините да си жив и да продължаваш да правиш това, което правиш.
Когато помолиш японците да обяснят какво е "ikigai", те обикновено казват, че в тази дума се крие смисълът да живееш. Ако те например изпитват най-голямо удоволствие от работата и от кариерата си - тогава тя е икигай. Ако обожават времето със семейството си или хобито си - те се превръщат в икигай. Терминът започна да привлича все повече международно внимание и се появява в редица вдъхновяващи цитати из социалните мрежи.
Само че в родината на икигай японците се затрудняват да приведат концепцията си в действие.
Дисбалансът между търсенето на дълбоката мотивация за съществуване и прекарването на 14 часа ежедневно пред монитора изглежда драстичен, но разглеждан в контекста на бързото развитие на Япония през XX век е напълно обясним.
Терминът е създаден още през XIV век, но го припомня писателят Нацуме Сосеки в романа си "Кокоро" от 1914 г. Авторът нарича с думата икигай "същината на нещата" в една приказка, която разказва за търсенето на себе си под наставленията на по-възрастен и опитен ментор. По това време Япония излиза от изолационзима и се присъединява към индустриалния свят, а "Кокоро" се възприема добре от нация, която тепърва навлиза в нова ера на развитие.
В средата на миналия век Втората световна война още повече засилва фокуса върху ролята на всеки в обществото, а след военния конфликт Япония преживява период, познат като "икономическо чудо". Страната предлага все повече начини за забогатяване, все по-голяма продължителност на живота и тази свобода позволява на икигай да се завърне в ежедневния речник на японците.
Докато редица антрополози и техните проучвания се опитват да осмислят значението на икигай, терминът започва да бъде употребяван за съвсем други цели. Гордън Матюс, професор по антропология в университета в Хонконг, отбелязва, че като осигурява определени ограничения или награди, социалната система е в състояние да насочва японците какво според нея трябва да се разбира под икигай.
Така под икигай започва да се има предвид да се напаснеш към нуждите на обществото.
В период на бурен икономически подем е най-приемливо да вложиш всичките си усилия в работата и кариерата си, уточнява Матюс. Той обяснява, че ако например работиш за голяма корпорация, всячески биваш насърчаван именно тя да се превърне в твоя личен икигай и ако не оправдаеш очакванията, значи си разочарование.
Да представиш работата си като твоя икигай е явление, пряко обвързано с дълбоко вкорененото у японците чувство за принадлежност към обществото и с техния стремеж към хармония със заобикалящата ги среда.
Японският икономически подем не би бил възможен, ако не е било внушено, че той пряко кореспондира с личния успех, затова мъжете са насърчени да работят по офисите, а жените - да си стоят у дома, за да се постигне жизненият баланс.
Изискването мъжете да са напълно отдадени на кариерата си е обвързано и с уникална работна структура, която цени не само лоялността към работодателя, но и часовете, вложени в доказването на тази лоялност. Дългите часове, прекарани в извънреден труд, се приемат като висша ценност, а да се трудиш все по-упорито - като незаменима добродетел.
Подобни завишени очаквания не са насочени единствено към най-елитните професии с "бели якички".
От готвачите в ресторантите до занаятчиите постоянството и кариеризмът са възможно най-високо ценените качества.
Тази подредба на приоритетите си личи в цяла Япония - от най-малките семейни магазинчета до мащабните международни корпорации. Затова и страната е осеяна с толкова тясно специализирани бизнеси като заведения, които не продават нищо друго, освен прясно изпечени картофи - защото там можете да сте сигурни, че готвачът влага всичките си умения, за да ви поднесе това ястие съвършено.
По същия начин уменията на занаятчиите се предават от поколение на поколение, затова често определени фамилии са синоним на качество. Токийското семейство Убукея прави ножици от над 200 години, а в Киото ножарите Арицигу могат да проследят историята си назад до XVI век.
Модерният начин на живот пък предлага още повече опции, при които работата да стане синоним на икигай - работа от вкъщи, свободни професии, стартъпи, които процъфтяват в големите японски градове. Матюс стига дотам, че предполага, че японците може би щяха да са по-щастливи и да са наистина отдадени на своя икигай, ако бяха по-бедни.
И въпреки че този баланс явно все още е далеч, все пак има индикации, че ситуацията в Япония се променя.
Да смениш на няколко пъти работата си, а защо не и попрището, вече не е абсолютно табу. Все повече пенсионирани японци пък избират да продължат като гидове в музеите, доброволци в парковете или като охранители. В последните години се прави преоценка на индивидуалните ценности и се търси икигай и в други роли извън кариерата.
Пример за това е Аюко Кокадо, която изоставя професията си на учителка по английски след 20 години практика и отваря училище по готварство. Преди е работила по шест или седем дена седмично и то до късно вечерта и споделя, че това е типичен начин на живот за Япония. И въпреки че е обожавала да преподава езика, казва, че животът й е бил смазващо изтощителен.
Сега Аюко намиран начин да следва своя икигай и да комбинира работа и удоволствие, тъй като има силна страст към храната. Тя вече е квалифициран инструктор по направата на суши и наливането на саке и посреща ученици от целия свят, на които да предаде знанията си. Освен това е започнала свободна практика на гостуващ готвач из цяла Япония.
Кокадо е категорична, че трябва да се преосмисли понятието икигай.
Според нея ако човек се съсредоточи твърде много в работата си, той губи страстта си към нея и навлиза в рутина. Ако пък човек има повече от един талант, може да си позволи да намери икигай в повече от едно поприще, а не както е до момента - в една-единствена специалност.
Аюко е убедена, че младите вече успяват да открият как да поделят времето си между работата и личния си живот и се приближават повече до същността на икигай. Тя е оптимист, че бъдещето ще принадлежи на баланса и кризата с избора между кариера и спокойствие ще остане далеч в миналото.
