Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Връщане към нормалното? За някои това е най-големият страх

А вие изгаряте ли от желание да отидете на концерт с хиляди хора, които крещят в лицето ви? Снимка: БГНЕС
А вие изгаряте ли от желание да отидете на концерт с хиляди хора, които крещят в лицето ви?

По време на пандемията повечето от нас си мечтаеха да се върнат към рутината, към всичко онова, което познавахме и което ни беше рязко отнето още с първия локдаун: часовете по йога, вечерята с приятели в ресторант, тренировката във фитнеса, клюките за и със колегите край кафе машината...

Но онова, което ни липсваше най-болезнено, може би беше човешкият контакт. Изолацията се оказа мъчителна и дори някои заклети интроверти промрънкаха, че им се иска да видят човек.

Сега възможността да се социализираме отново е на масата или поне става все по-реална и реална от ден на ден. Много хора обаче установяват, че връщането към социалния живот от предковидово време им изглежда не толкова привлекателно, колкото са си мислили през зимата.

Струваше ни се, че сме затворници в Азкабан и че с оттеглянето на ограниченията ще се почувстваме все едно току-що са ни свалили прангите от краката и са ни пуснали да тичаме по безкрайни поляни с дъхави цветя. Само дето не се получи точно така. 

Всъщност, много от нас намират себе си в странната ситуация, в която седят някъде сред хора и стреснато се оглеждат, когато някой мине покрай тях или зад гърба им, и подскачат в момента, в който отнякъде се чуе човешки смях.

Ако сте сред тези, които не са в еуфория от легализираната възможност телата им отново да се търкат в други тела, имаме новина за вас: това, което чувствате, е нормално. Нужно е време, за да се адаптираме от една реалност към друга. Това е процес.

"Да се видиш лице в лице с друг човек на живо след дълъг локдаун е като да си малко дете и да трябва да се оправиш в мола", казва доктор Синтия Акрил, психотерапевт и редактор в американското издание, изследващо последиците от стреса - Contentment Magazine.

През последната година свикнахме с мисълта, че всеки извън нашия малък семеен балон, непознат или не, е потенциална заплаха за здравето ни и здравето на нашите близки. За разлика от ситуацията при войната, или поне що се отнася до войните отпреди 21 век, при световната пандемия врагът е скрит и може да се крие навсякъде. Пандемията е катаклизъм от терористичен тип. И като всеки тероризъм, впримчва хората в мрежа от страх и не ги пуска лесно.

Както парижани може би все още имат едно наум, когато сядат да си изядат сутрешния кроасан в някое кафене на Шанз-Елизе, така и голяма част от нас не могат да се отпуснат, ако някой приятел се спусне към тях с явното намерение да ги гушне в страстна прегръдказ

Маските: време за носене и време за махане

Благодарение на ваксините, все повече ограничения се премахват, не само у нас, а по целия свят. Съответно все по-често можем да видим хора без маски: както навън, така и в някои затворени пространства. След повече от година гледане на маскирани лица обаче пред общуването с "немаскирани" може да стоят някои психични бариери. Волно или не, всички, които "вярваме" във вируса сме станали дразнещо бдителни и сме вечно на нисък старт да разкритикуваме някой, че не си е сложил маската.

Животът по време на пиковете на пандемията включваше и немалка доза гражданска съвест: от онази, която са проявявали служителите на Държавна сигурност. И за да се изключим от този режим на мнителност и подозиране на всеки човек в престъплението "вирусоносителство" е необходимо време.

Какво значи "безопасно"?

Може и да ви изглежда, че се занимаваме с COVID-19 от цяла вечност, но истината е, че това все още е един съвсем нов вирус. Той съществува само от 2 години и здравните експерти все още не са го разгадали. Около ковид просто има твърде много въпросителни. Трябва ли да се ваксинират онези, които са го прекарали? Могат ли ваксинираните да пренасят вируса? Може ли да се разчита на думата на някой, който казва, че е ваксиниран?

Всички тези неясноти допринасят значително за постпандемичната тревожност, засягаща вливането ни обратно в социума. 

"Нищо не е черно и бяло. Не сме сигурни в нищо и това внася огромни дози объркване и неминуемо влошава психичното ни здраве", коментира Шанън О'Нийл, професор по психиатрия. "Несигурността в бъдещето налива масло в огъня на тревожността", добавя тя.

Не натиквайте скръбта и травмата надълбоко

Няма "добри" и "лоши" емоции. Има емоции, които са трудни за процесиране, както и емоции, през които се минава мъчително. Но това не ги прави лоши, напротив. Имаме нужда от тях, за да продължим напред. Склонни сме да набутваме травмите в най-дълбоките и мрачни кътчета на несъзнаваното си, само и само за да не понесем усещането за загуба и скръб, но това никога не е добра идея. 

"Дори самите ние да не сме загубили близък, вероятно сме станали свидетели на това как други хора са изгубили някого. Това е травматично и естествено води до тревожност", казва доктор Акрил. Тя допълва, че някои хора, особено онези, които са преживели загуба, може да не желаят да приемат постпандемичната реалност, защото така страданието им би изгубило смисъл.

В това, което казва тя, има известна логика. Понякога смисълът е по-ценен от моментното добруване. Както казва Виктор Франкъл, "има ли защо, човек ще намери всяко как".

Други психолози твърдят, че емоциите, през които минават много хора в момента, могат съвсем спокойно да се сравнят с посттравматичното стресово разстройство: такова, каквото присъства в психиатричните наръчници DSM V и МКБ 10. Освен скръбта, нестабилността и страховете, мнозина изпитват т.нар. вина на оцелелия, позната на психиатрите от войниците, които се връщат от фронта, след като са видели как редица техни приятели загиват.

"Възможно е тази вина да се разпростре не само върху загубата на живот, а и върху загубата на работа, дом пр. Как да се чувствам добре, при положение че животът на толкова много хора се срина? Това е въпрос, който много хора си задават.", допълва д-р Акрил.

Как да се справим с тревожността

Сигурно е излишно да споменаваме, че мозъкът трябва да процесира доста емоции в момента, в който човек се върне в офиса след една година работа от вкъщи или в момента, в който за първи път отидем на бар, заобиколени от познати и непознати, говорещи в лицата си и пръскащи слюнка, надвиквайки се със силната музика. 

Ако се чувствате странно в тези моменти, дайте пространство на чувствата си. Назовете ги, дайте им име. Не бягайте от тях и не ги потискайте. Кимнете им и им позволете да бъдат там, без да се фиксирате в тях. Бъдете наясно със страховете си и не се срамувайте от тях. Ако, например, ви е притеснено да ходите сред тълпи и сте поканени на някакво парти, попитайте домакина колко души ще присъстват. Включете се в социалния живот постепенно.

Не е необходимо на всяка цена да прекарвате всяка петък вечер в някоя претъпкана дискотека и да се целувате с колегите си сутрин за "добро утро". В случай че изобщо сте се престрашили да се върнете на работното си място. Може да започнете от събиране със съседи пред блока и бавно да разширявате кръга на социалните събития според това колко комфортно се чувствате. Без обаче да позволявате на страха да ви води за ръка и да зацикляте в зоната си на комфорт.

Онези, които имат нужда от някакво символично приключване на драмата с пандемията, е желателно да отделят време, в което да проведат един вътрешен диалог със себе си, отговаряйки (си) на някои въпроси.

Какво се случи? Какво значение имаше това за мен? От какво имам нужда, за да стана пълноценна част от света и обществото отново?

Ако успеете да припишете някакъв смисъл на пандемията, това значително ще ви помогне да продължите напред: с новото нормално или старото нормално.

Разбира се, ако усещате, че не може да се справите сами, посетете психотерапевт или психиатър. Повярвайте, това почти винаги е добра идея. Терапевтът може да ви помогне да се справите с тревожността и всички "странни" мисли и чувства, които ви карат да се чудите дали полудявате и дали единствен на този свят се чувствате така.

Не сте единствени. Всички сме в кюпа. 2020 г. нанесе поражения върху психиката ни по различни начини, но хората, върху които тя не е оставила драматичния си отпечатък са много малко. Ако не сте сред тях, горе главата. Никой не знае какво крие бъдещето. Може пък да не е лошо. 

Най-четените