Водите на язовир в Тайланд разкриват мрачна история за едно от най-жестоките изтезания от времето на Втората световна война.
Това лято посетителите на азиатската държава ще имат възможността да видят с очите си емблематичната за района гара "Ните", която обикновено остава потопена и за първи път от години насам излиза на повърхността, докато властите източват обекта за поддръжка на язовирната стена.
Това дава възможност на историци от цял свят да разгледат тази находка преди сезонните дъждове отново да потопят гарата през август.
Наречено от местните "Железницата на смъртта", съоръжението е построено с принудителен труд на военнопленници от войната при изключително опасни условия, за които спомените още са живи.
"И друг път съм бил на гара "Ните", общо три пъти, но нивото на водата винаги е било твърде високо, за да мога наистина да оценя фантастичните останки, които тя предлага с оцелялата си инфраструктура и оформлението на самата железопътна линия", споделя пред Асошиейтед Прес Мартин Фрайър, австралийски изследовател, чийто дядо е загинал като военнопленник, работейки по железницата.
413-километровата влакова линия някога свързвала Тайланд с Мианмар, тогавашна Бирма, но от години е недостъпна и скрита под водите на язовира в западната тайландска провинция Канчанабури.
Съоръжението е построено в периода между 1942 и 1943 г. от близо 60 000 военнопленници, главно от Австралия, САЩ, Обединеното кралство и Индонезия, заедно със стотици хиляди цивилни от цяла Азия. Работата по линията е взела животите на около 12 500 военнопленници и 75 000 цивилни, което потвърждава смъртоносните условия на изтезания, глад, изтощение и болести, за които свидетелстват очевидците.
"Сърцето ти спира. Замайва ти се свят и ти прилошава. Мислиш, че ще се изпуснеш, а след това усещаш болката. Нещо ме удари в гръбнака и разбрах, че е приклад на пушка", разказва ефрейтор Реджиналд Туиг, британски военнопленник, оцелял при строителството на железницата пред Warfare History Network през 2018 г.
"По това време тежах около 62 килограма, а костите ми стърчаха под кожата. Последва втори глух удар по главата и краката ми се подкосиха.", разказва още той.
Плановете за железницата са задействани след Битката при Мидуей през юни 1942 г., която прекъсва възможностите на Япония да транспортира доставки до тогавашна Бирма преди планираното нахлуване в Индия.
Преминаването през планинския терен на Тайланд не е било лесно начинание и е изисквало изграждането на около 600 моста и стотици виадукти и насипи. По протежение на трасето са били създадени повече от 100 лагера за принудителен труд, като работниците са се трудили едновременно по различните участъци на линията.
"Японците ще изпълнят графика си и не ги интересува дали линията ще бъде осеяна с кръстове", пише в дневника си бригаден генерал Артър Варли, австралийски военнопленник, работил по железницата, според архивите на Националния музей на Австралия.
Цялата железопътна линия е изведена от експлоатация след края на войната. Няколко избрани обекта по маршрута, включително проходът "Хелфайър" (Hell Fire Pass) и виадуктът "Ванг Пхо" (Wang Pho), са превърнати в мемориали и туристически дестинации.
Историята на тази железопътна линия става световноизвестна през 1957 г. благодарение на легендарната холивудска класика на режисьора Дейвид Лийн - "Мостът на река Куай".
Филмът печели 7 награди "Оскар" и превръща региона в истинска туристическа сензация. Интересен факт е, че мостът всъщност е построен над река Мекнг, но заради огромния наплив от туристи, Тайланд официално преименува реката на Кве Яй (Kwae Yai), за да отговори на очакванията на пътешествениците.
Оцелелите ветерани обаче остават дълбоко обидени от начина, по който филмът представя събитията. Лентата показва британските войници като ентусиазирани сътрудници, които доброволно помагат на врага да завърши съоръжението навреме.
"В името на справедливостта към тези мъже - живи и мъртви - трябва да изясня, че никога не сме работили доброволно. Работехме под прицела на байонети и под ударите на бамбукови камшици, поемайки всякакви рискове да саботираме операцията, винаги когато се появеше възможност", споделя по-късно ветеранът Ърнест Гордън.
За тези, които са го построили, истинският стоманен мост, чиито 11 арки все още стоят в град Канчанабури, не е повод за филмова романтика, а вечен символ на болка, страдание и масова смърт.
За изследователите, които пътуват това лято до гара "Ните", научната работа е на първо място.
"Това е добра възможност за нас да направим нужните изследвания и проучвания".
Това казва пред AП Андрю Сно, изследовател от Центъра за железопътна линия Тайланд-Бирма и отбелязва,че когато общуваш с роднини на хора, работили по железницата, винаги е хубаво да можеш да им покажеш местата, където техните близки може би са проливали кръв и пот.
