През 60-те години на миналия век знаменитият завод на ЗИЛ произвежда не само камиони и техните резервни части, но и други превозни средства, които са необходими за прогреса на СССР.
По това време Студената война е в разгара си, затова когато става ясно, че САЩ разработват собствен всъдеход, задвижван на пневматична верига подобна на танк.
Москва разбира се не може да остане по-назад и така се ражда ПКЦ-1.
Машината е предвидена да преминава през всичко, което ѝ се изпречи на пътя със своята височина между земята и купето от над 86 см и първоначалният план е да стане част от космическата програма на Съветския съюз и да прибира космонавтите, кацнали в отдалечени гористи местности.
В действителност се оказва, че всъдеходът не може да мине през сняг, по-дълбок от метър и половина, както и се затруднява с блата и пресечени терени.
Рамката на ПКЦ-1 представлява здраво споена метална конструкция. Задната ѝ част е с основа от две метални греди, а предната част, където е купето, е взета от ЗИЛ-164. Тялото на задната част е от заварени един за друг метални листи с дебелина от 1,5 до 3 милиметра.
Първоначално машината е оборудвана с двигател серийно производство с 97 конски сили, какъвто заводът поставя и в ЗИЛ-123. Той е монтиран в задната част на превозното средство. Самата пневматична верига се състои от 14 ролки и с нея общото тегло на ПКЦ-1 достига 7 тона и 230 килограма.
Първите тестове са направени през януари 1965 г. на площадката на завода и тогава става ясно, че има нужда от по-мощен двигател.
Новият двигател вече има 180 конски сили и е заимстван от ЗИЛ-375, но са подновени и скоростната кутия и кардановия вал. Заедно с промените, които ЗИЛ правят по ПКЦ-1, обаче нараства и теглото на всъдехода и той достига 7 тона и 870 килограма. Това го прави още по-труден за движение в сняг и заблатени местности.
Въпреки това изпитанията продължават и през следващите месеци, когато условията на тестване са по-скоро зимни. Снеговалежите и дъждовете не са никак рядко явление, а ниските температури образуват тънка ледена кора. В дълбок сняг ПКЦ-1 се движи с между 12 и 27 км/ч, което е задоволителен резултат за подобна машина.
Справя се прилично и по наклонени терени с до 20-30 градуса наклон.
В гористите местности обаче управлението на превозното средство става трудно, а понякога при по-остър завой то се завърта и прави обратен завой. Отделно че усилията, които трябва да бъдат приложени върху волана и лостовете за управление, са сериозни.
Нищо от това обаче не може да се сравни с разхода на гориво, който може да достигне до 545 литра на сто километра.
На спокоен терен разходът е "скромните" 323 литра на сто километра, но отново се появява проблемът с трудната маневреност и обратните завои.
Именно заради колосалния разход на гориво проектът е напълно прекратен, въпреки че няма всъдеход, който да прибира съветските космонавти, ако закъсат в тундрата.
