Когато на 17 януари 2005 героите от САЩ '94 се наредиха на една маса в хотел "Хилтън", поискаха властта във футбола и обещаха коренна промяна, надеждата докосна с крилете си всички. Защото в основната си част това бяха успели, амбициозни хора в разцвета на силите си. Те се обединиха около кандидатурата на Борислав Михайлов и сложиха началото на надеждата за промяната на българския футбол.
Но това всъщност бе последното обединение между тези хора, добри приятели доскоро. Последвалите 5 години управление на Михайлов явно бяха толкова "успешни", че задругата се разцепи и другарите се изпокараха. Красимир Балъков, който не присъства на онзи 17 януари, но подкрепи морално останалите, сега открито недоволства от начина на управление на футболния съюз и продължава да иска напразно колегите му да спазят едно от обещанията си - да променят формата на първенството.
Останалите обаче не харесаха, че Балъков им се бърка. Емил Костадинов дори му отговори (в ролята си на директор в ЦСКА), че Бала не е постигнал кой знае какво като треньор
След това пак в качеството си на такъв Емо настъпи и Лечков да не се оплаква за дължимите пари от ЦСКА, защото е взел вече достатъчно.
Къде отиде коректността на плащането в случая? Там, където отиде и професионализмът на управленеца Боби Михайлов, като прекрати договора на Пламен Марков. Дори наскоро Боби пак арогантно заяви, че е безумно да се плащат пари на Марков до изтичане на договора, след като не работи.
Два простички примера - по същия начин Интер си плащаше на Роберто Манчини изрядно година и половина. Или пък нещо още по-скорошно - Павел Дочев и Падернборн. Дори в третодивизионен отбор спазват договорите. Но в БФС не им пука. Защото надминаха Иван Славков и решиха, че законите почват и свършват с тях.
Затова един по един онези от дългата маса в "Хилтън" се оттеглиха разочаровани. Трифон Иванов не получи пост и тегли една на Боби и компания. Още по-звучен бе шамарът от Любослав Пенев. Този, когото осмиваха като Чичовото и Супата, постъпи по възможно най-достоен начин и се махна като помощник-треньор на националния отбор в мига, в който бе уволнен Марков. Дори тихите и бягащи от конфронтации Златко Янков и Петър Хубчев решиха, че е по-смислено да приемат каузата на Балъков.
Сега дори един от идеолозите на "промяната" - Йордан Лечков, мисли да се махне. И заради историята с племенника му Иван Стоянов, и заради продължаващия батак в БФС, за който и Лечков обира калая на хорското недоволство.
И като се тегли чертата, остават малцина от онези амбициозни революционери, които наистина промениха футбола. Към по-лошо. Боби Михайлов, който предпочита вече да мълчи и явно му хареса да взима еднолично решения. Все още верният му Наско Сираков, който така отговаря за националния отбор, че някои начело с капитана Бербатов напуснаха.
Другите мълчат като риби и играят като шарани. Впрочем нали трябваше да се назначи чужденец за директор на националните отбори. Но кой ще ти разваля рахата на Наско...
Да не забравяме и Емил Костадинов. Макар и отново в ЦСКА, той продължава да е шеф на младежките и юношеските национални формации. И като такъв не е поел грам отговорност за шумните и зрелищни провали, след които младежките национали станаха символ на манекени чалгаджии, които не знаят какво да правят с топката. И не са виновни клубовете за това, ами футболният съюз, който чак сега се сети да повиши квалификацията на треньорите, отговарящи за подрастващите из страната.
Впрочем няма да е далеч денят, в който отново ЦСКА ще се почувства ощетен от БФС, и тогава е любопитно да се види Костадинов чия страна ще вземе. На любимия си клуб или на добрите си приятели Боби и Наско? Защото комай всички други вече се отрекоха от тях. А на феновете остана едно: да си теглят последиците от мъдрото ръководство на тези началници.
