Когато в началото на седмицата американският конгресмен от Републиканската партия Клаудия Тени отправи въпроса си за евентуални санкции срещу България заради ветото над Северна Македония за членство в Европейския съюз (ЕС), мнозина у нас се почувстваха доста засегнати.
И наистина - самият факт, че заблудени американски конгресмени биват намесени в двустранния спор между София и Скопие предизвиква дразнения, та дори и на следващия ден Белия дом да излезе с позиция, че санкции срещу страната ни по никакъв начин не стоят на дневен ред (защото подобна идея е безумна сама по себе си - б.а.).
Въпросът обаче е, че подобни ходове са си реална част от голямата игра в международната политика. На всички ни е ясно, че още от самото начало на спора между двете държави македонците започнаха да търсят подкрепа от чужбина, за да засилят позицията си.
Преди това такава търсеха и за спора си с Гърция, чието решение беше постигнато чрез Преспанското споразумение, след като върху Гърция беше оказан немалък международен натиск. Сега просто ние сме в ролята на гърците.
Миналата година излезе доклад на ДАНС, според който чужди служби са се опитвали да оказват влияние по въпроса върху България.
Дори след визитата на Кирил Петков, която беше използвана и от двете страни да демонстрират смекчаване на диалога и търсене на общи позиции, които да възобновят преговорите и да доведат до някакво потенциално решение, македонските медии продължиха да сеят критики и да държат на твърдата позиция по въпроса.
И те правят това, просто защото знаят, че тяхната гледна точка ще намери отражение в западната преса. А външната политика на Скопие ще подеме наново песента как "лошата" България тормози по-малката си и беззащитна съседка.
Това е политиката и подобни ходове, търсещи външен натиск върху "противника" не само не са забранени - те са нещо общоприето.
Затова и фактът, че някаква дама от Конгреса на САЩ си е позволила да отправя резки питания по въпрос, който ѝ е толкова далечен, колкото и квантовата физика, не трябва да изненадва никого. Той е просто доказателство, че съседите ни знаят как се играе тази игра и не се притесняват да го правят.
По-големият проблем е защо България не го прави. Защо в момента, в който Скопие тръгне да си търси съюзници зад граница, българското външно министерство не прави всичко по силите си да контрира тези опити или още повече - да намира свои съюзници, които да защитават българската позиция.
Тук не говорим само за новото правителство - това е проблем на вече четвърти кабинет и нито един досега не е показал ясни действия, които да търсят външна подкрепа за българската кауза.
В един момент в развитието на този спор страната ни се оказа изолирана и нарочена за "лошия съсед", пречещ на развитието на малка Северна Македония. И единствената причина да излезем от тази позиция е фактът, че въпросната съседска криза се простира вече достатъчно дълго във времето, за да може страните от Западна Европа да се отегчат от нашите балкански проблеми и да ни оставят на мира.
Проблемът в случая е, че подобно която и да е друга подобна "отворена рана" в глобален мащаб, периодично се случва нещо, което да я вкара пак под светлината на прожекторите. И шоуто отново започва.
Причината в Северна Македония да не се огъват досега дори с малко относно българските искания е именно факторът на международната подкрепа, на който те разчитат.
Идеята на властите в Скопие е, че големите сили като Германия и САЩ ще притиснат управляващите у нас достатъчно и те ще клекнат все в един момент. А исканията, които имаме към югозападната си съседка, ще останат най-много като бележка под линията.
А истината е, че държави като САЩ, Германия и редица други западни сили имат реална причина да искат България да клекне по този въпрос. На тях не им пука особено за междусъседските ни търкания, но за сметка на това знаят, че ако Северна Македония не се интегрира в Европа, тя много лесно може да падне в лапите на глобални сили като Русия или Китай. А това не е в интересите на Запада.
Какво обаче прави България, за да тушира тези настроения сред собствените ни партньори? Правят ли се совалки с различни политици в такива важни държави, за да може те да заемат българската страна или поне да не са неприятелски настроени? Нищо, което да си е проличало.
От историята е ясно, че дипломацията никога не е била силната страна на България, но това трябва да се промени, ако искаме да имаме какъвто и да е глас извън рамките на собствените ни граници.
За целта обаче трябва политическа воля, трябва стягане на редиците и формиране на ясна стратегия за действие във външнополитически план, която да се следва независимо от това кое правителство е на власт или кой президент стои в креслото на "Дондуков" 2.
България трябва да играе същата тази игра, която играят и останалите държави, и да се научи да го прави добре. Дори и това да означава да си намерим и ние американски конгресмен, който да пита за това защо Северна Македония не може да изпълни няколко прости изисквания, щом толкова иска да стане част от ЕС.
