Бруно Фернандеш написа открито писмо до феновете на Манчестър Юнайтед по целия свят в часовете преди големия финал срещу Манчестър Сити за ФА къп.
Португалецът използва култовата платформа The Player's Tribune, която наистина се превърна в трибуна на гласа на звездите от терена в последните години.
Писмото е озаглавено "Скъпи Юнайтед", но не е към Джим Радклиф или семейство Глейзър. Юнайтед - това са привържениците му. Сърцата, които бият за отбора.
"Към всички наши фенове по света", започва писмото си капитанът Бруно.
Ето и думите, които си струва да се прочетат, особено от хората, които страдат с този отбор.
"Искам да ви кажа няколко думи от сърце преди финала.
Знам, че не беше лесен сезон за вас. Не достигнахме стандартите, които вие заслужавате. Не бяхме на нивото на вашата подкрепа. Като капитан, повече от всеки друг, моя отговорност е да не ви приемам за даденост.
Този клуб за мен е нещо доста повече от това да публикувам една хубава фраза в социалните мрежи. Той е нещо, за което ме е грижа.
Няма да забравя момента, в който получих възможността да дойда тук преди четири години. Бях в спалнята ни у дома в Лисабон. Беше 10 часа вечерта, а дъщеря ми бе само на три години тогава, така че това бе време за лягане. Обади се агентът ми и излязох от спалнята на тихо място, за да мога да говоря с него. Винаги съм му казвал: "Не искам да слушам нищо за трансфер, ако не е 100 процента реално. Не искам да бъда разфокусиран от нещо, ако няма реална оферта."
И знаех, че за да ми звънне в този час, нещата се случват. Той ми каза:
- Готов ли си за новините?
- За кое.
- За това, че можеш да тръгнеш, да смениш отбора.
- Накъде? Тотнъм?
- Юнайтед.
- Шегуваш се!?
- Не, напълно сериозен съм. Нещата са договорени, само от теб зависи вече."
Дори не отговорих. Опитах да спра сълзите си. Но когато опитваш да ги спреш, не можеш да говориш. Не успявах да кажа нищо.
Съпругата ми Ана отвори вратата на стаята, в която бях. Попита ме защо съм там.
- Мигел се обади. Юнайтед ме иска.
- Ти плачеш, наистина ли?
- Мисля, че това е щастие...
Ана е по-коравата половинка. Аз съм този, който плаче.
Трябва да разберете ситуацията ми. В предишното лято имаше много слухове за това, че клубове от Висшата лига ме искат. Единственият конкретен интерес бе от Тотнъм. И тогава бях развълнуван от идеята. Винаги съм имал за цел да играя във Висшата лига. Опитвах да блокирам всякакви външни шумове и спекулации, но приятелите ми разказваха какво се пише и говори. Като момче от Португалия, мечтаеш за стадионите в Англия. Но клубовете не се разбраха, не се получи. Въпреки това аз бях щастлив да играя за Спортинг. Бях обичан от феновете, беше чудесно. Просто не беше моята съдба.
Когато агентът ми се обади през януари и ми каза "Юнайтед", разбирате причините да съм шокиран. Казах на Ана, че това е повече от мечта. Това е Юнайтед.
Мигел чакаше на телефона. Казах му само:
- Отиваме в Юнайтед.
Ана е с мен от тийнейджърските ни години, откакто бях на 16-17. Когато започнахме да се виждаме, аз не изкарвах пари като футболист, а тя беше съдия по футзал. Свиреше по 3-4 мача в събота, а в неделя отивахме на кино. И тя плащаше билетите. Тя плащаше и за вечерите. На 17 отидох в Италия, живях на тренировъчната база в продължение на година. Тя ме последва, когато бе на 18 и завърши гимназия. Винаги сме преследвали мечтата си заедно.
Затова плаках в онзи ден пред нея.
Ана, този спомен е само за теб. Помниш ли, когато спортният директор на Удинезе ми се обади и ми каза, че вече нямат нужда от мен? Помниш ли как си тръгнах от вечерята на отбора, напълно съсипан и посрамен? Помниш ли как плаках в хотелската стая? Тогава ти ми каза нещо - помниш, нали? Продължавай. Преследвай мечтата си.
И виж къде сме сега. Трудните времена не ни пречупиха.
Докато растях, нямаше друга опция извън футбола. Нямах втори, резервен вариант.
В междучасията и обедната почивка в училище бях първият, който тичаше през вратата. За да стигна до игрището и да ритам. Днес ми е малко смешно, когато хлапетата говорят за това кой с какво ще е облечен на другия ден, за мода и как изглеждат.
Ние с моите приятели имахме по едни джинси и обувките за футзал. Всеки ден играехме - навън, в салона, в калта... Не ни пукаше. За Коледа една година ми подариха модела обувки на Nike за футзал, направени специално за Рикардиньо (легендарен играч във футзала). Аз ги убих, съсипах тези обувки. Не им оставих никакъв живот, нека почиват в мир.
Ако майка ми ме накараше да остана у дома и да не изляза да играя навън, сядах да играя футбол на видео игра. И не говоря за FIFA. А за класиките - Championship Manager и Pro Evolution Soccer. Помня ги всички - Факу, Роберто Ларкос, Кастоло, Коко, Минанда. Легендите на Мастър лигата.
Но най-щастлив бях в парка, навън. Едно от първите игрища с изкуствена настилка в Порто бе в парка близо до дома ни. Наричахме го "О Синтетико". Днес, когато минавам покрай него, и видя баща да рита там със сина си, ме изпълва носталгия. Невероятни времена - мачовете 5 срещу 5, как всеки си избира кой да е днес: "Аз съм Кристиано! Аз съм Фиго! Аз съм Деко! Аз съм Меси!". О Синтетико бе свещено място.
Когато синът ми порасне, ще го заведа да играем там. Може пък още в по-следващ момент, след доста години, той да мине оттам и да си каже: "Ето тук започнах да мечтая."
На този терен си мечтаех, че един ден ще играя за Юнайтед. Всяко португалско момче, израснало в ерата на Роналдо, на Евро 2004, на финала в Шампионската лига от 2008-а, е имало тази мечта. Осъзнавах, че до такава мечта има дълъг път, но бях готов да го измина.
Затова, когато агентът ми се обади преди четири години, мечтата ми се сбъдна.
Преди първия ми мач на "Олд Трафорд" излязох на загрявката и стадионът бе пълен едва на половина. Влязохме обратно вътре за думите на мениджъра, върнахме се в тунела към терена и това вече беше магия. Чувах този невероятен шум. Тръпки ме побиха.
Всичко е много по-голямо от мечтите ти. Видели сте видеото с нашия малък талисман, който бе превъзбуден и пълен с емоции, когато излизахме на терена за мача с Ливърпул за ФА къп този сезон. Седяхме в тунела, а детето просто бе замръзнало на място и сълзи се стичаха от очите му. Това е аурата на "Олд Трафорд".
Казах му - "Хвани ме за ръка и ще излезем заедно. Не се притеснявай". Но той не помръдваше. Вдигнах го и излязохме заедно. Това е незабравим момент. Онзи звук - Хррррррр, който феновете издават, като някаква въздишка.
От първия момент вие приехте като свой момчето от Португалия. Аз си казах: "Нямаш време да се адаптираш тук. Или си играч на Юнайтед, или не си. Трябва да го покажеш."
След първия ми мач в съблекалнята си включих телефона. Брат ми ми беше писал съобщение. Очаквах да видя критики. Той и баща ми са много критични към играта ми. Но съобщението бе:
- Чу ли песента?
- Коя песен?, отвърнах му.
- Има песен за теб, чу се по време на мача.
След това получих видео и най-после разбрах за какво говори. Феновете, излязли да пият бира на почивката, пееха песен за мен. Аз бях подписал три дни по-рано. Не ме бяха виждали как играя!
И днес, когато видя някой на другия край на света да носи моята фланелка, това е много специално усещане. Пращат ми снимки от Хонконг, от Нигерия - с хора, с екипа с номер 8 и името ми. Това е невероятно.
Миналото лято, когато получих капитанската лента, казах на Ана:
- Днес се случи нещо, което дори не мога да обясня. Не съм и мечтал за такова нещо.
Като капитан, аз опитах да си остана просто Бруно. Не да съм като някой легендарен играч или голяма личност от миналото. А да си бъда себе си. И на терена, и извън него.
Честността е всичко за мен. Феновете заслужават тази честност с начина, по който ни подкрепят.
Разочарование? Нали това чувстваме всички. Това е единствената дума, която чувстваме за този сезон. И според мен, и вероятно според всеки фен на Юнайтед.
Имаше няколко момента, в които печелехме голям мач и си казвахме - ОК, сега да надградим върху това. И не го правехме. Не се случи. Не бяхме достатъчно постоянни, трябва да сме по-добри. И един за друг, и заради клуба, и заради феновете.
Гостуващите ни фенове са невероятни. Видяхте какво се случи на "Селхърст Парк" наскоро. Губехме с 0:4 от Кристъл Палас, а те пееха прави. През целия мач. Аз не играх заради контузия и седях у дома, гледайки по телевизията. Нещо, което ме влудява. Искаше ми се да съм там, на терена, и да ги аплодирам за поведението и подкрепата. През всичко, през което минахме - контузии, проблеми и резултати, те не спряха да дават всичко от себе си.
След този труден сезон, моя е отговорността да давам повече. Това започва от мен. И започва в събота.
Трябва да дадем всичко в този последен мач със Сити. Обичам да излизам на терена на "Олд Трафорд" повече от всичко. Не искам да напускам. Да съм тук винаги е била мечтата ми.
Искам моите очаквания да съвпадат с тези на клуба. Искам да се борим за титлата. Искам да играем в Шампионската лига и да сме на финали за купите. Това е стандартът. Това искам. И това заслужавате вие.
Искам да продължа да се боря. Искам да съм тук, семейството ми също. Когато дойдох тук - Матилде, дъщеря ми, беше на 3. Гонсало, синът ми, дори не беше роден.
Матилде обичаше футбола тогава. Тя е причината винаги да правя радостта с ръце на ушите си - като "не чувам". Когато и кажехме като по-малка да остави нещо, което държи, тя винаги правеше този жест с ръце на ушите: Тате, не те чувам. Днес, ако не направя това след гол, тя ме пита: Защо ме забрави, защо не го направи!?
Времето лети. Днес дъщеря ми е на седем години и не ѝ пука за футбола.
Иска да е балерина или олимпийска състезателка по гимнастика. Тригодишният ми син пък иска само да рита топката из къщи. Нарежда по пет, рита ги, гони ги, пак ги рита...
Само за едно нещо са единодушни. За песента, която слушаме в колата, когато сутрин возя Матилде към училище. Синът ми дори не знае изцяло думите, но опитва да ги пее:
"Glory, glory Man United!
Glory, glory Man United!
Glory, glory Man United!
As the Reds go marching on, on, ON!!!! (това е любимата му част).
След това запява Матилде:
We're the boys in red!
And we're on our way to Wembley!!!
Wembley, Wembley!!!!!"
Всяка сутрин в 8 часа. И затова - на моите деца и на всеки фен на Юнайтед по света, искам да ви кажа:
Знам, че не беше лесно. Знам, че не бяхме на необходимото ниво. Но отиваме на "Уембли". Подкрепете ни и бъдете с нас още веднъж.
Вашият капитан,
Бруно Фернандеш.
