Ехо, набори, живи ли сме?
Виждам много вирнати нагоре палци. Браво, само така. Има още хляб в нас, пичове, както и солидни наслагвания от рейв, гръндж, синтетична дрога и най-вече неповторими изгреви и залези, които сме запечатали в сърцата си, а не на клипчета.
Да, трябва да се държим, понеже отидем ли си ние, с нас си заминава и споменът за аналоговата ера. Понеже ние сме последният бастион на преддигиталната нормалност, който е на път да падне под натиска на отровната смартфон култура.
Това за аналоговата ера го твърди и Дъглас Копланд - човекът, който ни обозначи с едно Х.
Хикс заради всичко, което нашето поколение беше и не беше, ни риба, ни рак, поколение на противоположни настроения - от объркване и апатия до неосъзнато бунтарство и разбиване на клишета.
Поколение, чиято младост мина през 90-те и поради това е последното, което започваше приятелства със стискане на ръце и любови - със сключване на устни, а не с пращане на емотикони и снимки на гениталии.
За нашите читатели, родени след 81-ва, ние може и да сме само едни чичковци и лелки с анахроничен музикален вкус и анормална (за тях) поносимост към глутена и непоносимост към Тейлър Суифт, обаче ние си знаем кои сме. Да, започнаха да прискърцват коленете и кръвното само на малцина от нас все още е 120/80, но това са само болежки на тялото.
Душата, душата е важна и може всякак да ни наричате, но едно нещо не смейте да твърдите - че сме скучни. Понеже на вашите години ние бяхме всичко друго, но не и скучни.
Знаете ли, аз малко се дразня на тия поколенчески разграничения с букви - Х, У, Z... Не за друго, а понеже са някакво летоброене, дето са измислили американците и най-добре отразява социалните и културни изменения през десетилетията в тяхната си страна.
Ето например най-често срещаната дефиниция за поколението Х е "поколението от американци, родени между 1965-а и 1981-ва". Поколението, което идва след т.нар. babyboomers, или "буумърите" - хората, родени от прекомерните сексуални сношения непосредствено след края на Втората световна война.
С течение на времето обаче хикстърите излязоха извън американската си предопределеност и станаха деца на света. Започнаха да ги наричат и "latchkey generation" - поколението на децата, които се мотаеха по цял ден по улиците и привечер се прибираха в празен дом, вратата към който си отключваха с ключ, висящ на верижка (или ластик!) на врата им. А такива деца ги имаше навсякъде, не само в Америка.
Спомняте ли си Митко Миташки от "Куче в чекмедже" (1982) - високото кинта и десет хлапе на разведени родители, което прекарваше дните си само̀ вкъщи и което можеше да си изпържи яйце с лук и да си отреже парче шпеков салам, ако му пригладнее?
И ние бяхме Митко Миташки. Деца, чиито родители не знаеха къде сме през повечето време, хлапета с одрани колена и дъвки, залепени зад ушите, които караха колела, пръскаха се с водни пистолети и се дуелираха с картонени "лазерни" мечове до никое време през летните вечери.
Деца, на които през 80-те никой не им се връзваше на номерата, че са стресирани и депресирани, защото при всяка проява на тинейджърски драматизъм и неудовлетвореност, майка ти влизаше в стаята, правеше буквата "ф" с ръце на кръста и изсъскваше: "На ла*но ли ще ми се правиш цял ден?! Искаш ли да ти дам една истинска причина да се чувстваш като ла*но? Заминавай да извадиш прахосмукачката и да минеш целия апартамент. И после искам да излъскаш, не, да излижеш банята до блясък!"
И как само бързо ти минаваха всички психични състояния, които днес мъдро и съчувствено обозначават с клинични четирибуквени абревиации и заради които ходят на пръсти около децата.
И после дойдоха 90-те. Това беше зимата на нашето недоволство. Нашият "боен клуб"¹. Огледахме се и това, което видяхме, не ни хареса.
Обаче вместо да тръгнем да рушим паметници и авторитети с обвинително сочене с показалец, обидни думи и рев, ние се справихме със статуквото, размествайки пластовете в бизнеса, обществото и поп културата.
Не казахме на старите, че са динозавърски вкаменелости, които с делата си нараняват крехката ни душевност и ни докарват главоболие и дискомфорт. Просто преподредихме елементите в пъзела на икономическия и социалния пейзаж, за да го напаснем към нашите нужди и нуждите на времето.
Започнахме да купуваме книги от Amazon, да слушаме музика по MTV, да гледаме независимо кино.
Със Съветския съюз беше свършено. Капут. Берлинската стана падна. Досущ като Свободата на Делакроа, либералният капитализъм разголи гърда и поведе народа към нови бъднини, когато границите на расата, класата, пола и сексуалността ще бъдат размити.
Ние бяхме децата на утрешния ден, които вятърът на промяната довя.
Музиката се промени сякаш за една нощ. Беше повече от ясно, че творците от 90-те са решени да се преборят с дразнещия, фосфоресциращ кич на 80-те. Сиатъл роди грънджа с неговите изкривени рифове, мрачни текстове и размъкнати фланелени ризи. "Smells Like Teen Spirit" изпотроши всички музикални чартове, а изпълнителят ѝ си пръсна мозъка.
На Острова пък групи като Blur и Oasis направиха аутсайдерството модерно.
Пробвахме да имитираме дрезгавия глас на Крис Корнел от Soundgarden и Еди Ведър от Pearl Jam, а заради жестокия саундртак, включващ такива прекрасни ненормалници като Иги Поп, Underworld и Браян Ино бяхме изгледали депресарския шедьовър на Дани Бойл "Трейнспотинг" по няколко пъти...
Нашата идеология се състоеше в дяволития отказ да приемем каквото и да е сериозно, а иронията беше нашето кредо.
Беше невъзможно да се усети духа на епохата, ако не присъстваш физически в случващото се.
Със социалните медии днес всичко стана лесно, безлично, мързеливо - можеш да влезеш и да излезеш от 20 групи по интереси в рамките на час. Никой няма да забележи, че те няма.
Или че изобщо си присъствал. И като зачекнах темата за технологиите и съвременните начини за социализация, веднага се сещам за едно особено предимство, което, макар и дърти, имаме пред родените след нас хора - ние можем да използваме компютър, но може и да живеем в гората. Без компютър.
Къде сме ние сега?
Не, не сме хванали гората. Просто сме се кротнали. Изморени сме.
Разкъсвани сме от задължения - от една страна се грижим за пенсионираните буумъри, нашите родители, от друга страна обгрижваме все още неотбилите се от цицата ни милениъли и зуумъри, нашите деца, на които плащаме брекетите, таксите за образование и, когато се наложи, съдебните гаранции.
Хем сме необходими, хем невидими - най-вече за рекламистите, цялото внимание на които е фокусирано върху по-младите потребители, на които се надпреварват да продават смартфони с не-знам-какви екстри и дизайнерски кецове за хиляди пари. Докато в нашия фийд във Facebook най-много да се появи реклама за слухови апарати.
Ама сигурно и на братята Галъхър им се появяват такива - няма начин, заради възрастовата група.
Като се сетих за остарелите с нас наши кумири от 80-те и 90-те, ми стана любопитно какви ги върши напоследък, 30 години след излизането на дебютния му роман, Generation X: Tales for an Accelerated Culture, споменатият в началото Дъглас Копланд.
Открих едно сравнително скорошно интервю с него в "Гардиън", което започва така: "Аз съм на 59 години и напоследък не се идентифицирам като човешко същество. Превърнал съм се в апликейшън. Във филтър за думи. Филтрирам начина, по който възприемам света."
И вас ли, наборчета, ви побиха тръпки като мен, прочитайки това откровение? Изглежда, че и нашият "баща", пациент номер едно на поколението Х, се е предал под напора на настъпилите промени в мисленето, комуникацията и социалното поведение като цяло.
Не исках този текст да прозвучи като подранил некролог на едно цяло поколение от прекрасни, цинични, мрачни, но същевременно и обнадеждени за бъдещето бунтари - просто така се получи.
И за да ви скапя съвсем настроението, ще завърша с още един цитат от интервюто на Копланд. "И аз като повечето хора", казва той, "прекарах много време в Zoom през тази година (2021-а). Всичките си разговори завършвах, затваряйки капака на лаптопа си. Така си представям и смъртта - като затваряне на лаптопа. Никаква космическа предопределеност, нищо специално - просто един клик, с който спираш да използваш приложението."
___
1. Fight Club e американски филм от 1999 г. по едноименния роман на Чък Паланюк, в който главният герой Корнилиъс (Едуард Нортън) е безличен, обикновен човек.
Недоволен от живота си в постиндустриалното, консуматорско общество, той, заедно с търговеца на сапун Тайлър (Брад Пит), създава нелегална организация с името "Боен клуб", в основата на който е залегнал будисткият постулат, че само като изгубим всичко, можем да постигнем истинска свобода.
