По бащина линия съм арменка, потомка на кой знае какви и от коя част на Армения прадеди. Малко зная за тях и за тамошното си отечество, но струва ми се - все пак достатъчно.
Знам, че арменците са древен народ, от най-древните, съхранени и до днес; че са населявали земи между три морета - Каспийско, Черно и Средиземно; че летоброенето им датира от 2492 г. преди новата ера и че още векове преди това са добивали и обработвали метали.
Арменците имат много поводи да бъдат горди от своята 4500-годишна история. На техните земи се издига планината Арарат, където според библейската легенда Ноевият ковчег, символът на живота, спрял след края на Големия потоп.
Белоснежният връх на Арарат все още блести в герба на Армения, въпреки че вече почти век планината е в турско владение... Знам също, че в 301 г. Григорий (Крикор) Просветител покръства арменския цар Дъртад Велики и придворните му и християнството е обявено за държавна религия. Като държава Армения се покръства първа в света - преди Рим и преди Византия.
Своя писменост арменците имат от 405 г., когато Месроб Мащоц съставя арменската азбука и с учениците си развива нямаща равна на себе си преводаческа и оригинална книжовно-просветителска дейност по опазване на образците от древността и ранното християнство.
Знам още, че Армения векове наред е била арена на многократни набези на чужди нашественици. И също като българите попада под османско иго. Едва в началото на 19-и век арменците в Османската империя се събуждат и започват борба за граждански права, преминала по-късно в националноосвободително движение. Арменският въпрос се появява като дипломатическо понятие по време на Берлинския мирен конгрес в 1878 г., когато Великите сили налагат на султана да осигури граждански права на арменците.
В отговор Абдул Хамид Втори, кървавият султан, по ирония на съдбата сам син на арменка, организира през 1895-1896 г. клане, в което загиват около 300000 арменци. През 1908 г. в Адана са избити още 30000, султанът е свален.
Младотурското правителство обещава чрез либерални реформи да възроди Отоманската империя, но...
На 15 април 1915 г. Министерството на вътрешните работи разпраща следния строго секретен документ до всички областни и околийски управители и племенни вождове:
„Възползвайки се от възможностите, които ни предоставя войната, ние сме решили окончателно да унищожим арменския народ чрез депортирането им в арабските пустини... Правителството и великият комитет на Иттихад (така се е наричала младотурската партия „Справедливост и напредък") се обръщат към нас и заповядват: да съдействате на местните органи на Иттихад с всички сили, с които разполагате, които на 24 април при изгрев слънце ще започнат изпълнението на заповедта, съгласно секретния план...
Не жалете ни жени, ни деца, ни инвалиди..."
Така от 1915 до 1918 г. се осъществява първият геноцид през 20-и век, при който планомерно са унищожени около милион и половина арменци - повече от половината нация. Немалко други, особено деца, са насила помохамеданчени. Цялото арменско население търси спасение в бягство от родните земи.
На две последователни вълни - след Абдулхамидовото и младотурското кланета - се извършва масовото преселение на арменци в България.
От дядо си Михран знам, че освен обетована земя за бежанците арменци гостоприемна България е била и онова свободно островче, най-близо до Турция, дето арменските революционери са намирали убежище.
Получавали са военна офицерска подготовка, установявали са бойни връзки с македонски революционни дейци и български военни, събирали са нови сили за борба срещу поробителя в родината си. И двама от тях вписват завинаги имената си в историята на новоосвободена България: Антраниг дер Озанян и Карекин Нъждех.
Когато през 1912 г. избухва Балканската война, войводата Антраниг (тогава пребиваващ във с. Галата край Варна) събира голяма група арменци доброволци. Обръща се към българското военно командване с молба да им се разреши да се бият за свободата на поробените християни в Тракия и Македония.
Така със заповед на началника на Македоно-одринското опълчение генерал-майор Генев се сформира арменска рота към опълчението с войвода - Антраниг дер Озанян, командир на ротата - подпоручик Карекин Нъждех и 271 доброволци. Те проявяват невиждана храброст, разбиват цели дивизии, пленяват Явер паша, окичват гърдите си с ордени и медали (един от тях е закачен на арменското национално знаме).
За арменците в България и по света войводата Антраниг и подпоручик Нъждех се увенчават с ореола на легендарни герои.
За тях двамата съм научавала по мъничко, оттук-оттам, в различни години, било от „забранени" книги, било от разкази на мои близки шепнешком. И се гордея дори с малкото, което зная...
През есента на 1944-та „съветските освободителни войски" арестуват Нъждех в София и го изпращат в Сибир. Единайсет години по-късно той умира в Владимирския затвор...
И да беше само той!
Още мнозина бяха вдигнати „по списък" посред нощ, за да не се върнат никога. Защо? Какво бе станало в България, която само преди година бе спасила от германските концлагери 48000 български евреи, а през есента на 1944-та не успя да спаси от съветски лагери и затвори петдесетина свои граждани арменци?
Революционният бяс на „народната власт" покрай другото запуши устата и на арменците. Но посегна най-първо на своите, на българите. Изби без съд и присъда цвета на нацията - политици, интелигенция, селски свещеници, учители, адвокати, офицери... Натика ги в общи ями и следа отгоре не остави, та обезумелите от мъка близки да не знаят дори свещичка къде да запалят. Какво оставаше пък за нас - малцинството?
Без училища, с разтурени черкви, позабравили даже езика си? Поколения вече се раждаха на тази земя, а в българските ни паспорти още ни деляха на цигани, евреи, арменци, че на всичкото отгоре измислиха и „македонска народност".
Не се ли раждахме всички равни пред Бога?
„Всички сме равни, само някои са по-равни от другите" (Дж. Оруел) - гласеше абсурдният комунистически закон. Разделен, народът беше по-лесен за манипулиране. „Разделяй и владей!"
В края на 50-те и през 60-те години арменците в България вече не бяха бежанци, а част от живата плът на българския народ, от неговите работници, занаятчии, интелектуалци и войници. Бяха се понаредили някак, бяха свили свой дом и все пак режимът на т. нар. народна демокрация ги притесняваше...
И те се застягаха за ново преселение. Много и различни поробители ги бяха тъпкали векове наред, но свободолюбивият дух у тях не умираше. Напираше да разкъса оковите. Някои решиха да вървят в Америка, в страната на свободата... С тях през януари 1965 г. тръгна и нашето семейство - майка ми, баща ми, брат ми и аз.
* * *
Кога са дошли арменските ми прадеди в България не знам. Знам само по разкази, че навремето бащата на дядо ми дошъл в България на гурбет.
Междувременно научил, че жена му и децата му били изклани от турците, и решил да остане в България.
Намерил си арменка за жена и от този брак се родили трима сина - Саркис, Минас и дядо ми Михран (роден през 1887 г. в Шумен). Баба ми Тенсуф Пехливанян, родом от Русе, му родила четирима сина - Хачик, Вартан, баща ми Манук и Онник. В семейството им растяло и едно младо девойче, сираче от последните кланета - много семейства прибирали такива нещастни деца и ги гледали като свои.
Като всички арменци, разгонени по света, и моите близки са се борели с бавната асимилация, за да се запазят. Женели се помежду си, вкъщи приказвали на арменски. Дядо ми Михран говореше български с тежкия акцент на Гарабед и Киркор от вицовете. В арменския език има само един род и когато говореше за мен, дядо ми казваше: „Той много добро дете."
Не беше богат. Навремето отворил манифактурен магазин на площад „Цар Калоян", но бил принуден да го затвори през 1926 г.
Дотогава плащал с наполеони във френското училище, където учели тримата му по-големи синове. Извадил децата си оттам и те тръгнали в обикновено училище. После отворил кафене пак на същия площад. Баща ми едва завършил прогимназия, защото трябвало да помага - с голяма табла разнасял из площада кафета и бяло сладко с ледена вода... Накрая дядо Михран затворил и кафенето - бил вече възрастен и болен.
Баща ми, тогава 14-15-годишен младеж, станал прислужник в кантората за внос-износ на чеха Кеберле - отначало чистел, носел пощата, после се научил да пише на машина. Само че, уви, и Кеберле скоро фалирал.
За щастие, на 16-годишна възраст по време на футболни мачове в арменската организация „Хоменътмен" се запознава с човека, когото винаги е смятал за свой благодетел - г-н Зарех Диранов. Този г-н Диранов скоро се бил върнал от Франция, където учил часовникарство. Взел баща ми при себе си като чирак и го обучавал цели осем години.
Най-сетне около 1938-1939 г. татко получил „майсторско свидетелство", с което вече имал право сам да отвори ателие.
Някъде около 1940 г. била обявена мобилизация. Дванадесет месеца татко е бил на турската граница, но все бил в движение. Търсили го, но не могли да го намерят да му кажат, че най-малкият му брат, чичо ми Онник, бил починал от менингит на 21-годишна възраст. Баща ми разбрал затова, като се върнал от границата. Видял отдалеч некролога на вратата и се разплакал от мъка...
Веднъж, като се връщал от туризъм с приятели, срещнал във влака младо момиче с майка си. Харесал момичето толкова много, че тръгнал след тях да види къде живеят. Баба ми Мика и дядо ми Христо изпаднали в ужас, когато татко поискал дъщеря им за жена - та тя още нямала 18 години.
В края на 1941 г. майка и татко се оженили. През 1942 г. баща ми и брат му Хачик, който бил златар, отворили заедно магазин в центъра на София. Държали магазина 15 месеца, докато била обявена нова мобилизация и „каквото бяхме спечелили с Хачик, разделихме си го и през октомври 1944 тръгнахме за фронта".
Войските не били отпътували (още се сформирали, подготвяли ги, обличали ги), когато съм се родила аз. Брат ми Еди вече бил на година и осем месеца. Майка ми била евакуирана с него в Перущица, за да избегне бомбардировките в София, тъй че аз съм родена там в домашни условия.
Татко помолил за един ден отпуск, да отиде до Перущица да ме види.
Взводният му, някакъв много надъхан и необразован партизанин от село, го пуснал, но го нарекъл „фашист". „Не знам защо ме нарече така, но оттогава все ме мислеше за фашист..." - спомня си баща ми.
* * *
И тъй криво-ляво докретахме до средата на 60-те години, когато като мнозина други и нас ни помами мечтата за далечна Америка. Да се напусне България в онези години беше почти невъзможно.
Комунистическата власт бе затворила границите, за да не може „гнилата империалистическа пропаганда" да проникне някак в републиката. И пиле не можеше да прехвръкне навън. Телени мрежи пресрещаха всеки „враг на народа" и „изменник на родината", пожелал да излезе на свобода.
На арменците в България обаче май най-сетне им се усмихна щастието. Попаднаха под някакви разпоредби на ООН за право на избор на ново местожителство като насилствено изселени от родните си места и българските власти бяха принудени да разрешат емигрирането им.
Получаването на изселнически паспорт беше свързано с години чакане, раздаване на рушвети и много други неприятности, безобразия и унижения.
Нашето семейство получи такъв паспорт през 1964 г. Татко светкавично продаде жилището ни и застяга сандъците с юргани, дюшеци, чинии, чаши, с портретите на дядо Михран и баба Тенсуф от стената и какво ли още не.
Междувременно властите спряха изселването и ние останахме на улицата!
За щастие, баба Мика и дядо Христо бяха вече покрили новата си къща - приеха ни при тях. Живяхме там почти цяла година.
През януари 1965 г. бяхме едно от последните арменски семейства, което се измъкваше от кошмара на комунизма в България - тръгнахме за Бейрут.
В семейството ни обаче се разигра нова драма. Аз не исках да заминавам - познавах се вече с Георги Малеев. Татко предложи да го вземем с нас (което щеше да е много трудно), но неговият баща тъй или иначе не разреши.
Без мен другите не можеха да тръгнат - паспортът беше общ за цялото семейство. Освен това само аз знаех малко английски - бях им необходима за този нов живот, пълен с неизвестности.
Разбрахме се: ще тръгна с тях и после ще се върна. Татко пък беше предварително убеден, че там толкова ще ми хареса, че ще се стигне до друг развой на нещата.
Летище София стана сцена на нови семейни трагедии. Разделяхме се с приятели, прощавахме се с баби и дядовци, които не искаха да ни тежат в новия живот. Милиони българи ни завиждаха, че се измъкваме от лапите на комунизма, но прощаването с България беше трагедия, която остави белег върху всички ни.
Ливан ни прие като политически бежанци - там чакахме визите за Канада, САЩ, Франция. Нашето семейство чака седем месеца. С две други семейства живеехме в общо жилище под наем - на всяко по една стая.
За мъжете беше невъзможно да намерят работа освен като черноработници, тъй че повечето семейства живееха с парите от продадените в София жилища и с някой и друг скътан наполеон. Аз и майка извадихме късмет - завъртях се веднъж на кортовете на Американския университет и там се запознах с една много благородна американка преподавателка.
Срещу задължението от време на време да я уча на тенис, тя ни предостави стая в жилището си, където почнахме да шием. Мис Кампман ни водеше клиенти. С парите от шев изкарахме сносно седемте месеца в Бейрут, дето междувременно погребахме чичо ми Хачик - почина от рак. Играх и на Открития шампионат на Ливан, който спечелих. Не ми беше трудно, конкуренцията беше слаба.
В Ню Йорк ни посрещна арменска организация. Препрати ни към агенции за работа. Понеже знаех малко английски, намериха ми хубава служба - касиерка в банка. Обучаваха ме две седмици и започнах да работя - книжките на клиентите слагах в IВМ машини - нищо не се вършеше на ръка. Получавах по 65 долара на седмица.
След девет месеца събрах пари за билет и се върнах в България. Друг такъв случай нямаше! Татко каза: „Троши си главата!" И ми се разсърди.
Заживях с Георги Малеев у тях. Не можехме да сключим брак, защото нямах никакъв документ за самоличност. Когато се изселвахме от България, ни бяха казали, че автоматически загубваме българското си гражданство, а в България се върнах с някакъв пасаван, издаден от нашето посолство във Вашингтон и прибран от властите на летище София.
Бях подала документи за възвръщане на българското ми гражданство, но отговорът се бавеше. Обикалях по разни гишета и исках да убедя някого, че това съм аз, шампионката на България по тенис Юлия Берберян, родена и живяла в България цели 20 години.
Най-после се намери една много благородна личност, служител в райсъвета на ул. „Леге", който реши да ми спести затрудненията около узаконяването на „незаконното" ми дете, което беше вече на път да се роди. Този служител въз основа на студентската ми книжка, книжката за майстор на спорта (и двата документа бяха със снимки) и Указа на Президиума на Народното събрание от 27 октомври, с който ми се възвръщаше българското гражданство, излезе с идеята да подпиша клетвена декларация, че не съм имала друг брак досега.
С тези няколко „хвърчащи" документа на 10 ноември 1966 г. Юлия Берберян и Георги Малеев сключиха брак. Беше делничен ден, четвъртък. Присъстваха родителите на мъжа ми, баба ми и дядо ми.
След десет дни си направихме и сватба. Уших си сама роклята и - макар твърде смело за ония години - двамата с Георги поканихме гостите си на венчавката в черквата „Св. Иван Рилски" в Семинарията (тогавашния Пионерски дворец). Беше ден, в който завършваше поредният конгрес на партията, и бе много трудно да намерим ресторант.
Разполагахме с малко средства, но поканихме 40 души гости на много скромен обяд в ресторанта на ЦУМ.
Мануела се роди след три месеца - законна дъщеря на Георги Малеев и Юлия Берберян.
