На 16-ти октомври 1853 г. Русия обявява война на Османската империя.
Тя е предшествана от месеци на трескава дипломация, размяна на нападки със Западните сили и претенции на Русия за накърняване нейните интереси и интересите на християните в Османската империя.
Това, което погледнато в детайли подозрително напомня на руската инвазия в Украйна, е всъщност началото на Кримската война (1853-1856 г.) - конфликт, който противопоставя Русия на по-голямата част от Европа и преобръща изцяло баланса на силите в Черноморието за следващите две десетилетия.
Парадоксално или не, голяма част от военните действия засягат същите територии и държави, които и днес са вплетени в борбата между Киев и Москва. Това само идва да потвърди знаменитата фраза на Чърчил, че единствено интересите са вечни.
Кримската война предлага много интересни паралели с настоящия конфликт в Украйна. Би било погрешно обаче да се вадят заключения за възможното бъдеще на настоящата война единствено на базата на конфликта в миналото.
Освен множеството паралели, в днешно време съществуват някои драстични разлики, които правят изхода от Руско-украинската война непредвидим на база натрупания исторически опит. И така, кои са приликите и разликите между двете Кримски войни и какво ни казват те за миналото и бъдещето?
Факторът "Крим"
Съдбата на Кримския полуостров играе ключова роля в развоя и на двата конфликта. Разликата е, че Руско-украинската война започна с битката за Крим през 2014 г., а Кримската война завърши с битката за Крим през 1856 г.
И в двете ситуации полуостровът, наричан "неподвижния самолетоносач на Черноморието", има изключително важна тактическа и стратегическа роля за стабилността в района.
През XIX в. Русия се стреми да контролира полуострова, за да го използва като военноморска опора за натиск срещу Османската империя и проливите.
През XX в. Русия иска да използва Крим като средство за блокиране на търговията между Украйна и света, налагане на своето енергийно присъствие чрез подсигуряване на енергийните трасета с Турция и също така използване на полуострова като укрепен буфер, защитаващ военноморските бази в Азовско море.
Разполагането на ракетни системи в Крим би създало сериозни проблеми за сигурността на НАТО - основната външна заплаха за Русия.
И в двата случая Кримският полуостров е преценен като неотменна част от руската концепция за национална сигурност и отбрана. Северната империя не би се разделила със своите владения там при почти никакви други обстоятелства, освен пълно военно поражение.
Дори и тогава, както става ясно през 1856 г., Русия е склонна да се откаже от наличието на свой боен флот в Черно море, но не и да отстъпва територии от ключовия полуостров. Това е сценарий, който несъмнено ще се повтори и в близко бъдеще.
Деосманизация/денацификация
Използването на заплахата за националните ценности на руския народ като оправдание за водене на военните действия е друга забележителна прилика между Кримската война и настоящия конфликт в Украйна. Русия се стреми през XIX в., а и днес, да се покаже като обединител на православното славянство и негов неизменен покровител.
Империята полага сериозни усилия за създаване на проруски организации - културни и политически, сред славянските народи в Южна и Централна Европа с ясната идея да подкопае влиянието на Австрия и Османската империя над южните и западните славяни.
Т. нар. Панславизъм диктува създаването на общославянска, православна империя, която да обхваща земите от Одер до Тихия океан. В Петербург усещат ясна заплаха от културна подмяна на панславистките идеи с настъпване на европейските интереси - най-вече тези на Франция и Австрия.
Именно в този контекст Северната империя настоява османците да обявят Русия за единствен покровител на християните в Османската империя, а като знак за това под руска културна юрисдикция да преминат светите места в Йерусалим. Русия трябва да играе ролята на цивилизатор и обединител на своите "братушки" (братчета).
Днес тази културно-етническа програма е заменена с модерните идеи на десния национализъм, опазването на консервативните социални норми от посегателствата на "гнилия и упадъчен Запад" и превръщането на Източна Европа в бастион на една самобитна цивилизация - Евразийската (по Дугин).
Тя не принадлежи нито на Далечния Запад, нито на Далечния Изток, а води свое уникално и оригинално съществуване в културна, социална и политическа самодостатъчност.
Концепцията за унищоженото православие е повторена и надградена. От една страна Русия официално загуби върховенството си над Украинската православна църква през 2021 г. От друга страна политическите привърженици на Русия в Киев бяха масово прогонени и заклеймени като национални предатели.
Москва остана с все по-малко лостове за оказване на индиректен натиск върху Киев. Слабостта в Украйна заплашваше да подкопае руските интереси и в други страни - Словакия, Сърбия и България.
Към чисто културните фактори трябва да се прибавят и новите политически реалности от XXI век - идеологията на крайното дясно, граничещият с неонацизъм псевдоптариотизъм и завръщането към едни твърде езически ценности, демонстрирани в различни клубове, организации, музикални групи и т.н.
Въобще, културно политически миш-маш, стъпващ върху старите прийоми и основи, но с ново лице и по-агресивен фасон.
Опазването на тези ценности естествено изисква агресивна реторика. Дали ще говорим за унищожаването на християните от исляма, или за ликвидирането на "нормалните" от "упадъчните западни, неонацистки ценности" - реториката на Русия се върти около представянето ѝ като протектор на нормалността и възстановител на естествените порядки на човешкото развитие.
В този контекст, повече от нормално да се появи концепцията за "денацификация" на Украйна, която в основата си повтаря идеите за деосманизация и декатолицизация на Балканите от XIX в.
Императорът
Приликите между Николай I Романов (1825-1855 г.) и Владимир Владимирович са често поразителни. И двамата идват на власт като заместител на своя политически предшественик. И двамата са хора, които са получили пагони, но не са ги защитили особено бляскаво на терен.
Двамата са реакционери, консервативни и авторитарни. Не търпят чуждата дума, безпрекословни са и трудно допускат хора в обкръжението си. Стремят се да се доверяват на верни хора, но могат да се оставят да бъдат подведени от тях, тъй като предпочитат да чуват онова, което искат, а не онова, което се случва.
Потушават вътрешните метежи с реки от кръв - Полша (1831 г.) и Чечня (2000 г.). Смазват всякакви наченки на демократичност и опозиция. Налагат тежка цензура и пълен държавен контрол над медиите. Усъвършенстват тайната полиция и я използват повсеместно.
Превръщат комбинацията "цар-бог-отечество" в държавна културно-политическа доктрина, която да оправдае автократичното им поведение.
Основната разлика по между им е, че Николай Романов съумява да обучи и издигне свой адекватен наследник, високо образован, уважаван и успешен. Путин се провали напълно в тази си задача, а времето му бавно, но неотклонно изтича.
Ролята на Запада
Най-явният паралел между двата конфликта е намесата на западните сили. През 1854 г., Великобритания, Франция и Сардиния приключват със заплахите и обявяват война на Русия.
Австрия е на косъм да действа активно, но се задоволява с окупация на Влашко и Молдова и разполагане на австрийски войски в Полша и днешна Западна Украйна (тогава Галиция). Западни войски застават рамо до рамо с османците и пренасят военните действия на територията на Русия.
Днес виждаме западни "военни съветници" да съдействат активно на украинската армия. Наемници от Ирландия, Полша и редица други държави са забелязани по бойните полета на Източна Украйна. Западното оръжие изигра ключова роля в накланянето на везните (поне за сега) в полза на Украйна.
Разбира се, за открита война и дума не може да става - по-долу ще споменем защо. Въпреки това САЩ, Великобритания, Франция и в по-малка степен Германия играят активна роля за опазване целостта на Украйна.
Наследникът на Високата порта - Турция, също има своето място в конфликта.
Днес Анкара заема онази позиция, която Австрия зае през 1854 г. - напрегнат посредник между двете държави, който обаче ясно дава да се разбере, че е противник на руската агресия. Затварянето на Босфора и доставките на бойни дронове "Байрактар" за Киев са достатъчно ясно послание за Путин и компания.
"Последното средство на кралете"
Най-ключовата разлика между двете Кримски войни е наличието на ядрено оръжие в арсенала на Русия.
Нека не се лъжем - ако човечеството беше на техническото ниво от Първата световна война, НАТО можеше да се включи във войната на украинска страна директно. Но колкото и цинично да звучи - слава Богу, че не сме.
Въпреки всичко, войната в Украйна остава ограничен конфликт, който засяга живота на десетки хиляди. Една европейска война ще засегне живота на десетки милиони.
Ядреният арсенал на Русия е нейната гаранция, че друга велика сила няма да се намеси. Няма да има десанти на британски и френски войски като при Севастопол през 1855 г. Няма да има западни кораби, които да блокират Финския залив. Няма да има заплаха за владенията в Далечния Изток.
Същевременно ядреният арсенал означава, че няма да има нахлуване и на руска територия - действащата доктрина на РФ гласи, че Москва ще нанесе превантивни удари с тактически ядрени оръжия срещу всяка армия, която понечи да навлиза на нейна територия.
Украйна няма ядрени оръжия, с които да отвърне и няма да получи такива отвън.
Войната ще остане ограничена - такава, каквато беше в последните 8 години. Въпросът е само къде ще се позиционират фронтовите линии.
Предвид патовата ядрена ситуация, единственият полезен изход за Украйна е да окупира всички територии до старите си граници, преди Русия да обяви тяхното анексиране чрез скалъпен референдум, дирижиран от военната администрация.
Това е и основното обяснение за яростта, с която ВСУ в момента разгръща своята офанзива в Харковска област.
Международното положение и вътрешния ред
Любопитната прилика между положението на Русия през 1855 г. и днес е, че тя успява да преодолее поне на този етап най-негативните ефекти на западните санкции. Причините за това обаче са коренно противоположни.
През 1850-те години Русия не разчита особено на международните пазари. Тя произвежда всички основни суровини, от които има нужда, а индустрията ѝ е на толкова първично по онези стандарти ниво, че на практика не зависи от западните технологии.
Днес Русия се бори със санкциите по обратния ред - тя е безкрайно зависима от международния пазар, но освен ЕС и НАТО, на света има предостатъчно купувачи за руските суровини.
Същевременно, ако през XIX век Великобритания сама доминира световните океани, днес не съществува военна сила, която да може да наложи ефективна търговска блокада в глобален мащаб - дори САЩ нямат потенциала за подобен ход.
Това означава, че никой не може да спре Русия да търгува не само с режимите в Азия и най-вече Китай, но и с недемократичните държави в Африка, които от десетилетие затягат все повече връзките си с Москва.
Това, естествено, не означава, че Русия може да издържи вечно. Вече се появиха ясни сигнали, че Китай планира да превърне Москва в своя ресурсна касичка, от която да точи на изгодни цени.
Нещо повече, Поднебесната държи значителен дял от външните капитали на Русия - вече стана ясно, че Пекин държи над 100 млрд. долара руски средства в свои банки и едва ли ще ги отпусне обратно на Кремъл току така.
Същевременно руската индустрия, особено военната, страда от острия недостиг на стратегически суровини - не само ресурси, но и базова техника като чипове например, с които да поддържа продукцията на жизненоважни за военните действия средства. По подобен начин се развиват нещата и през Кримската война.
Първоначално имперските складове снабдяват относително адекватно полевите войски. Към 1855 г. обаче руската армия е изчерпала основните си запаси от муниции. Производствения цикъл е дяволски бавен, заводите са разпръснати върху гигантска площ без адекватни железопътни комуникации.
Изчерпването на наборниците от Украинската губерния налага допълнителни мобилизации, но те се извършват бавно, не са 100% ефективни и полевите войски страдат от недобор.
Днес отново сме свидетели на подобни проблеми - полевите части бяха недоокомплектовани още в началото на "специалната операция", а обявеният набор на допълнителни 137 000 войници ще се забави с поне 2-3 месеца.
Отделно се наблюдават масови случаи на избягване на военна служба, което означава, че попълването на загубите ще протича далеч по-бавно, отколкото му се иска на Шойгу.
Итогу...
Въвличането на Русия в Първата кримска война създава сериозни главоболия на империята. Администрацията ѝ блокира, финансите ѝ са в колапс, армията ѝ е разгромена и деморализирана. Това идва на фона на предвоенните претенции за "Първа сухопътна сила на планетата" и "Третият Рим".
Наследството на войната ще тежи на руската политическа мисъл до края на XIX век. Русия страда от постоянна параноя да не се окаже сама срещу западните сили. Тази параноя движи ходовете ѝ по време на Руско-турската война от 1877-78 г.
Тази параноя е и в основата на Съюза на тримата императори, който Александър II сключва с Австро-Унгария и Германия.
Едва в началото на XX век - 45 години след Кримската война, Русия окончателно се отърсва от нейното наследство.
Какво ще се случи с Русия след Втората кримска война е трудно да се предрече. Едно категорично поражение ще е катастрофално за Путин и неговият режим.
Дори това да не се случи, изцепките на руската армия през първото полугодие на войната разкриват, че нейната военна сила е морално остаряла и негодна за покриване на сериозните претенции, които Москва има - да бъде "втората най-силна армия на планетата".
Русия има въпиеща нужда от кардинални реформи - военни, политически, социални и икономически.
Поражението в Кримската война развързва ръцете на Александър II да стартира периода на т. нар. Велики реформи (1857-1874 г.). Може би поражението във Втората кримска война би помогнало на наследника на Путин да стартира нов период на така необходимите Втори велики реформи.
Големият плюс на Русия, е че нейното положение и размер ѝ дават лукса да преживява пораженията и да получава възможност да излезе по-добра и по-силна от загубените войни. Времето ще покаже дали Северната империя отново ще се възползва от своя исторически шанс.
