Докато пиша тези редове, ракети падат в жилищните квартали на Киев, а местният отбор "Динамо" публикува снимка на футболистите, облечени във военни униформи и въоръжени с автомати.*
Руски войски пресичат границата от една страна, а жени и деца бягат с десетки хиляди на запад, в търсене на подслон в Полша, Румъния, Унгария и Словакия. Русия, която през 1878 г. влезе на Балканите, за да спасява подтиснатото и низвергнато православно население, днес влиза в ролята на агресора-потисник, нарушавайки суверенитета на Украйна.
Ако имахте възможност преди 144 години да се разходите из Киев и да споделите там, че Русия и Украйна са във война, вероятно щяха да ви попитат "Срещу кого?".
Онова време обаче е минало безвъзвратно. На сметката на руснаци и украинци тежат много грехове, извършени през XX век. Днес, насред разрухата и унищожението, ни остава само спомена за онези времена, в които двата православни народа протегнаха ръка на своите балкански братовчеди. Заедно.
Всяка година, по повод тържествата около Трети март, българските официални лица изчитат списък с народите, дали свидни жертви за свободата на България. За голямата част от населението, все още живеещо с познанията на една слава Богу отминала епоха, всички тези войници, дошли на Балканите през 1877 г., са "руски".
За щастие, през последните тридесет години тоталитарният воал се вдига от историята и българите отбелязват паметта на хилядите поляци, литовци, естонци, латвийци и финландци, които участват във войната. В този списък редом до тях трябва да бъдат наредени и украинците.
Съгласно действащите мобилизационни принципи на Русия от края на XIX век, когато Северната империя влезе във война, основно се мобилизират силите на онзи военно-мобилизационен окръг, който е в непосредствена близост до театъра на бойните действия. В случая с Освободителната война, това е днешна Украйна. Може ли обаче да говорим за отделни украинци през XIX век?
Противно на идеята, че украинската идентичност се оформя едва след разпадането на СССР по подобие на Северна Македония и Югославия, идеята за самостоятелна Украйна стартира през 1648 г. с въстанието на казашкия предводител Богдан Хмелницки, който обявява създаването на Казашко хетманство.
Поредица от кървави борби с Полско-Литовското кралство водят до сближаване на казаците с Московското царство. В крайна степен се стига до компромис. Западна Украйна (Запорожката Сеч) остава под върховенството на Полша, а Левобрежна Украйна - под върховенството на Русия.
Макар и разделени, казаците оформят специфична надетническа идентичност, която ще надживее политическата им самостоятелност. По време на Великата Северна война (1700-1721 г.), казашкия лидер Иван Мазепа прави опит да възстанови независимостта на Украйна, но бунтът му е разгромен от войските на Петър I.
Към времето на Екатерина Велика цялото хетманство е окончателно завладяно от Русия. Руските власти окончателно ликвидират казашката автономна област през 1764 г., а десет години по-късно, след бунта на Емелиян Пугачов (1773-1775), имперските войски прегазват и Запорожката Сеч. Част от бежанците се заселват в Северна Добруджа и застават на страната на Османската империя.
През 1847 г., в контекста на Пролетта на народите, руски интелектуалци, сред които и прочутият поет Тарас Шевченко, създават "Кирило-Методиевото братство" - тайна организация, чиято цел е да превърне Руската империя във федерация, в която правата на белоруси и украинци да бъдат изравнени с тези на руснаците, да бъде наложена свобода на словото и на политическата активност, както и премахване на крепостничеството. Макар и разгромена от руските власти, идеята остава и се развива от родените в Украйна интелектуалци от следващото поколение.
Така достигаме до времето на Освободителната война. Русия изпраща близо 350 000 войници на Балканите. Сред тях има множество поляци, руснаци и дори финландци, но основният дял са хората, мобилизирани от днешните украински земи.
Колцина от тях са имали отделно национално самосъзнание? Никога няма да разберем - 98% от руската армия е съставена от неграмотни селяни, които не са оставили писмени свидетелства за себе си и за своята перспектива.
По-важното в случая е, че без значение от своя етнически произход, всички тези хора са обединени от една кауза - да донесат свобода и справедливост за българите.
Именно думите свобода и справедливост трябва да бъдат слоган в съвременния свят на отношенията между Украйна и Русия.
Нито една държава няма право да отнема на друга правото на свобода и справедливост. За съжаление тези два термина бяха изопачени и употребени демагогски за оправдаване на една безпричинна и безпредметна агресия.
От друга страна, те ще бъдат превърнати във верую на съпротивата и надеждата за едно по-добро бъдеще на украинците. Както ние българите знаем от горчив опит, твърде дългата вражда между два съседни народа ражда само кръвопролитие, болка и страдание.
Днес нашата родина е дом на хиляди руснаци и украинци.
България винаги е била мост между народите и нейната политика може да бъде успешна само тогава, когато помага на онези, които страдат и враждуват като им подаде ръка и им помогне да живеят в мир, така както немалкото етноси у нас съжителстват под единството на българската нация.
Въпреки това, България не бива да забравя, че векове наред тя самата е била обект на чужда агресия и че заради това народът ни има морален дълг винаги да поставя на първо място свободата и справедливостта, дори когато това означава да се обърнем и да порицаем онези, които някога ни помогнаха да строшим своите окови.
* Статията е написана на 26 февруари 2022 г.
