Ако цялата американска политика може да бъде въплътена в една емоция, тя би била обезсърчение - да наблюдаваш неграмотен политик, който маниакално игнорира доказателствата, че вашата позиция е правилна.
Професионалните политици са догматици - донякъде, за да останат "чисти" за преизбиране, но дори средните граждани, говорещи за политика с приятелите си, рядко се влияят от аргументите на другия.
В последно време има ръст на психологическите обяснения за подобна безкомпромисност. Може да бъде издадена цяла книга с обобщени вестникарски рубрики, обсъждащи "мотивираното мислене" - тенденцията да се интерпретира информацията по начин, който потвърждава вече съществуващите ни убеждения.
Изследванията на човешката мотивация обаче подсказват и по-проста, а донякъде и изненадваща причина за липсата на обратни завои - никой не излага типа аргументи, които е вероятно да променят мисленето на другите.
И няма нищо нелогично в това.
Аргументите, които хората излагат пред другите, са такива, които изглеждат най-силни за тях самите - и за тези, които са вече съгласни с тях. Но тези аргументи са тотално лишени от смисъл за несъгласните.
Как се случва това?
Всичко започва с универсалното желание да се защитите от заплахи, свързани с представата ви за вас самите или самооценката ви. Хората се стремят да възприемат самите себе си в положителна светлина - и ще интерпретират информацията и ще действат по начини, които запазват това им възприятие. Потребността да запазваш самооценката си е едната от причините, поради които приписваме провалите си на външни фактори (лош късмет), но успеха си - на вътрешни фактори (талант/умения).
Тъй като политическите убеждения са свързани с дълбоки ценности, информацията за политиката е много застрашаваща за възприятието за себе си. Представете си да попаднете на информация, която противоречи на всичко, в което сте вярвали някога, примерно за ефективността на колективното здравно осигуряване.
Ако грешите за толкова важна политика, за какво друго може още да грешите? И ако грешите за куп неща, очевидно не сте толкова умни, или толкова добри, или толкова достойни като хора, колкото сте вярвали преди. Това са болезнени мисли - и затова ние оценяваме информацията по начини, които биха ни помогнали да ги избегнем.
Много зависи как информацията засяга самооценката ни
Една поредица от проучвания е установила, че себеутвърждаването - психологически процес, който засилва усещането за самоценност - прави хората по-склонни да възприемат застрашаваща информация. Идеята е, че като повишавате или "утвърждавате" вашата самоценност, може да се сблъскате с неща, които понижават вашата самооценка без нетно спадане. Утвърждаването и заплахата се балансират взаимно и се запазва положителна представа за себе си.
Изследване от 2006 г. под ръководството на Джеф Коен установява, че хората в САЩ, обявяващи се в защита на абортите, изтъкват партийната си идентичност по-видимо, но самоутвърждаването прави по-вероятен за тях компромисът и отстъпките по въпроса на ограниченията на абортите. По подобен начин изследване на Джошуа Корел установява, че себеутвърждаването кара хората да обмислят застрашаващи ги политически аргументи по по-безпристрастен начин.
По-ново изследване на Брендън Найхън и Джейсън Райфлър констатира, че себеутвърждаването кара хората, които подкрепят изтеглянето на САЩ от Ирак, да приемат, че увеличаването на войските в Ирак през 2007 г. е спасило животи, както и е накарало убедени републиканци в САЩ да приемат, че климатичните промени са реални. Изводът от всички три изследвания е, че информацията е по-вероятно да има желания ефект, ако не понижава самооценката на човека.
Анализът на Найхън и Райфлър по "обратния ефект" също така показва, че колкото повече определена информация занижава самооценката, толкова по-маловероятно е да има желания ефект
Конкретно двамата учени установили, че изправени пред коригираща информация, противоречаща на идеологията им, тези, които най-силно се идентифицират с идеологията, ще засилят неправилните си убеждения. С други думи, когато консерваторите прочетат, че според бюджетната комисия намалените данъци не увеличават постъпленията в бюджета, е дори по-вероятно те да повярват, че данъчните отстъпки всъщност са увеличили постъпленията.
В друго изследване на Найхан, Райфлър и Питър Ъбъл, политически осведомени поддръжници на Сара Пейлин е било по-вероятно да повярват, че "тричленките, пращащи пациентите на смърт" са реални, когато са били изправени пред информация, ясно демонстрираща, че те са мит.
Предпочитаното от изследователите обяснение е, че информацията е толкова застрашаваща, че кара хората да създават контрааргументи - до степен те да свръхкомпенсират - и всъщност да се убедят дори още повече в първоначалните си възгледи. Изводът е същият като в изследването за себеутвърждаването: когато информацията представлява по-голяма заплаха, е по-маловероятно тя да има ефект.
Как всичко това се развива в реален политически дебат?
Представете си, че сте отдаден на каузата социален либерал, който се опитва да покаже на консервативен приятел плюсовете от контрола върху оръжието. Вадите веднага най-големия си коз на масата: контролът на оръжието спасява животи. Всички доказателства от цял свят и САЩ потвърждават този извод. Вие се усмихвате самодоволно, знаейки, че няма начин някой да обори този аргумент.
Нещата обаче за вашия приятел изглеждат коренно различно. Заключението от вашия аргумент е, че той е прекарал години, подкрепяйки политики, които причиняват смъртта на хора. И все пак той знае, че това няма начин да е вярно, защото той е свестен човек, който иска най-доброто за света. Така че това, което вие казвате, неизбежно трябва да е погрешно или лъжливо. Дори не си заслужава да размишлява по него.
И това се случва непрекъснато в политиката
Аргументите, които са най-застрашаващи за опонентите, се приемат за най-силни и се употребяват най-често. Например - либералите са убийци на неродени деца, а консерваторите не позволяват да жените да имат власт над тялото си.
Контролът над оръжията е противоконституционен, но липсата му води до смъртта на невинни хора. Всеки аргумент е гейм-сет-мач за тези, които вече са в негова полза, но е твърде застрашаващ за тези, които са против. Споровете заприличват на бокс, в който двамата противници нанасят силни крошета, които няма никакъв шанс да стигнат до целта. Ами ако вместо това нанасяхме внимателно планирани удари, които са по-слаби, но имат сериозен шанс да стигнат донякъде?
Например - спорът за ограничение и контрол на оръжията. Вместо да се подчертава броят на загиналите от огнестрелно оръжие, вие да заявите, че проверките на биографията биха позволили на майка с две малки деца да се чувства не толкова притеснена от странния, дистанциран от всички съсед, живеещ на ъгъла.
Сега тезата ви далеч не е толкова застрашаваща. Хората никога няма да повярват, че са допринесли за смъртта на невинни, но могат да повярват, че не са обмислили спокойствието на някой, който те не познават. Аргументът обективно погледнато е по-слаб, но е по-вероятно да попадне под прага на заплахата, водещ до автоматично отхвърляне. Тоест - не е изключено все пак да бъде чут.
Това естествено не означава, че не е най-добре да използвате най-силните си аргументи, когато някой е неосведомен или неангажиран
За политическите партии приоритет често е предизвикване на активизъм, а не промяна на мисленето, така че застрашаващите аргументи може и да са по-добър избор. Ако обаче се опитвате да убедите приятели да променят възгледите си, може би си заслужава да вървите срещу инстинктите си и да го атакувате с най-слабите си тези.
