Националният празник не е просто дата в календара.
Той е ден, зад който би трябвало да застава абсолютно всеки - без "но" и "ама". Без многоточия и без увъртания. Без колебание, че именно това е денят, който ни олицетворява най-пълнокръвно - и пред нас самите като общество, и пред света. И без това да е поредният повод за почивка, разходка, софра или бързо отскачане до Гърция.
Националният празник е онзи ден в годината, за който, когато децата ни попитат, трябва да разказваме с гордост и лек трепет в гласа.
Тази дата за България категорично е 24 май.
"Чакай малко, без Освободителната война въобще нямаше да има никакъв 24 май?!", обичат да казват някои, но са в грешка - Денят на българската писменост и култура и Ден на светите братя Кирил и Методий се празнуват отпреди Освобождението.
Точните корени на празника се губят, макар че със сигурност за първи път се отбелязва през Възраждането.
Официално се приема, че първото честване се състои на 11 май 1851 г. в Пловдив по инициатива на Найден Геров.
Малко след това празникът се споменава в Христоматия на славянските езици на Неофит Рилски, а през 1857 г. се отбелязва и в Цариград - в Желязната църква "Свети Стефан". Именно тогава датата се утвърждава не само като Ден на българската писменост, но и като ярък символ на борбата за църковна независимост на България.
Към това прибавяме, че Денят на българската писменост и култура е почти уникален в световен мащаб.
Често националният празник е дата, на която е обявена независимост или освобождение (България засега следва тази тенденция). В други случаи държавният национален празник отбелязва историческо събитие - в Румъния например честват съединението на пет от историческите румънски области.
Затова 24 май би бил един неповторим по рода си национален празник. Страни като Индия, Тайланд, Южна Корея и Бангладеш празнуват своя език и азбука, но не са превърнали тези дати в национални празници.
Освен това без грам излишно патриотарстване можем да кажем, че на кирилица пишат 21 държави и към всички тях азбуката, пряко или непряко, е дошла от България.
А Иван Вазов прекрасно е обобщил за кирилицата, че "и ний сме дали нещо на света", защото азбуката не е само поредица от графични символи. Тя е в основата на словото, писмеността, културата и изкуството такива, каквито ги познаваме.
На кирилица са написани някои от най-забележителните произведения, които четем и до днес, сред които "Тютюн" на Димитър Димов, "Бай Ганьо" на Алеко Константинов или пък "Железният светилник" на Димитър Талев.
Тук списъкът е неизчерпаем. На кирилица са написани велики стихове като тези на Яворов, Славейков, Лилиев, Далчев. От същата тази азбука се раждат разказите на Йовков и Елин Пелин, както и незабравими детски класики като "Патиланско царство", "Тошко Африкански", "Ян Бибиян".
Да превърнеш почитта към писмеността и книгите в национален празник, особено в ера на дигитализация, изкуствен интелект и смарт технологии, е дързост, каквато малко държави могат да си позволят.
България може, защото датата 24 май вече е утвърден празничен ден, който всеки малко или много носи в сърцето си. Само една крачка дели този ден от обявяването му за национален празник и тази крачка може би рано или късно ще бъде направена.
Не на последно място това би бил националният празник, който няма да предизвиква спорове и откровено грозни дрязги.
Сетете се какви грозни и мерзки сцени се разиграват на Шипка в последните години. Такова нещо на 24 май би било невъзможно.
Не, 24 май няма да отмени честването на Шипченската епопея, на Съединението или на Независимостта, точно както 3 март не отменя Деня на българската писменост и култура или друг наш толкова скъп празник. И в момента това е един светъл ден, в който всякакви различия и сблъсъци на идеологии остават настрана.
Никой не усеща в себе си и капка вътрешно противоречие, че 24 май е специална дата, отредена за празнуване и почит към будителите.
Би било прекрасно именно такава дата да наречем "българския национален празник".
