Представете си една обикновена група във Facebook. Членувате в нея от известно време и следите коментарите около определена тема, която ви интересува.
Основните новини съдържат например най-вече Факт А и донякъде Факт Б. Същото сте гледали по телевизията, чели във вестниците и слушали по радиото. Накратко, видяното в интернет съвпада с другите средства за информация и решавате, че няма място за опровержение.
Но отнякъде се появява и Факт В. Не звучи като останалите новини, но изведнъж навсякъде започват да го споменават. Замисляте се дали да не споделите с други това, което сте чули. Публикувате статия във Facebook групата, намирате хора, които са съгласни с Факт В, те ви затрупват с информация и заедно оформяте мнението, че истината е Факт В, без никой да си спомня къде за първи път е чул тази новина.
Така се задвижва порочният цикъл, който съвременното общество познава като дезинформация.
Купища фалшиви новини заливат социалните мрежи, а формулата им винаги е една и съща: споделя се съмнителен факт, после започва усилено да се повтаря из различните средства за масова информация, докато не се превърне в алтернатива на истината.
Повторението е механизмът, благодарение на който фалшивите новини се размножават и намират все повече последователи. От медийна гледна точна, колкото по-често даден материал се показва на аудиторията, толкова по-вероятно е той да намери последователи.
Правилото е старо и отдавна е напуснало границите на пресата. Прилага се и в ред други сфери, а причината за успеха му се корени в човешката психология. Без значение от образованието си, хората са склонни да вярват на измислици заради феномен, който науката на д-р Фройд нарича когнитивно скъперничество.
Преведено на по-прост език, терминът означава, че мозъкът ни е устроен да дава приоритет на по-лесните начини за решение на един проблем. Такива, които не изискват извънредни мисъл и усилия. Това е инстинктивен отговор на ума и всеки човек малко или много го използва в ежедневието си, защото претеглянето на всички плюсове и минуси по дадена тема би отнело много време и енергия.
Заради когнитивното скъперничество приемаме чутото на доверие. Може би то съвпада с личните ни принципи и предубеждения или с личния ни опит до момента. И в двата случая мозъкът реагира автоматично и оформя мнение не въз основа на достоверността на информацията, а на житейската си биография.
Обратното на описаното действие е критичното мислене, което отнема време и не е често срещана черта при повечето хора. Да го кажем така: не всеки човек има склонност да мисли критично, но абсолютно всеки човек на планетата може да прави бързи и лесни преценки.
За критичността се изисква обработка на голямо количество информация, защото няма как да сме критични, без да се запознаем с всички страни на даден казус. Освен обаче да се прочете, информацията трябва да се провери, след което да се отсее най-полезната част от нея, да се прецени доколко е приложима и едва тогава да се представи публично.
Като се има предвид, че мозъкът ни е мързелив по правило, не би издържал още на етапа с четенето. Затова критичната оценка лежи върху плещите на експерти в областта си. Предполага се, че те са наваксали с голяма част от материала покрай образованието и професията си и имат по-точен усет за разграничаването на вярната от невярната информация.
Останалите хора по-скоро биха тръгнали по умствените преки пътища, които се опитват да опростят проблема, но в същото време пропускат важни детайли, които могат да са от значение. Например - кой е източникът ви на информация за дадена новина.
Решаващ момент за дезинформираната вяра е и още един термин от психологията - когнитивен дисонанс, който е отговорен не само за предразположението ни към фалшиви новини, но и за ирационалното застъпване за тях, дори и всички факти да говорят друго.
Според теорията за когнитивния дисонанс се доверяваме на информация, която се съгласува с нашите мисли, поведение, възпитание и т.н. Тоест, по-позитивно и добронамерено сме настроени към материали, които като огледало отразяват чувствата и убежденията ни, а това, което им противоречи, моментално се отхвърля.
Като заключение се вижда, че човешкият мозък е благодатна среда за фалшиви новини. А ако добавим и социалните мрежи, в които хората могат да споделят независимо дали са експерти по темата или не, и медиите, които под свобода на словото разбраха да не проверяват истинността на информацията си, споделена от текст или от гост, не бива да се учудваме, че за дезинформацията настъпи златен век.
В подобен период, психолозите препоръчват на хората да развиват широкоскроеността си като умишлено се сблъскват с различни гледни точки. Също така е важно да тествате теориите си за света, проверявайки дали те противоречат на действителността и събитията, които реално се случват.
Понякога е трудно да определим дали една история е фалшива или истинска, но това е умение, което е хубаво да усъвършенстваме. Особено сега, в ерата на масовото споделяне.
