У нас историята винаги е била нещо повече от просто наука за миналото, особено що се касае до собствената история. Тя е извор на гордост, начин за самоопределяне и нещо, на което се гледа като на свето писание. И там героите от Българското Възраждане имат ролята на светци и апостоли, на легендарни героични образи, които живеят колкото в миналото, толкова и в един епос.
Един от тези герои е Хаджи Димитър - славният воевода, който повежда своите мъже на набег в контролираните от Османската империя български територии, където те намират смъртта си, само за да бъдат обезсмъртени след това от едно от най-известните стихотворения на Христо Ботев.
Но какво всъщност знаем за Хаджи Димитър, великият воевода от стихотворението? Кой е бил той? И що за човек е бил?
Роден на 10 май 1840 г. в Сливен в семейството на богатия търговец Никола и Маринка Асенови, още на 2-годишна възраст той става "хаджия", след като семейството му отива да посети Божи гроб. Така той се запазва и в историята - като Хаджи Димитър.
Той има буйна младост. Според историите за него още на 16-годишна възраст успява да се спречка така със заптиетата, че да му се наложи да бяга от града. Не му липсвала нито смелост, нито хитрост, за да залови и завърже за дърветата група заптиета, изпратени да ступат него и приятелите му.
Не му липсва и този яростен идеализъм, който се разгаря всеки път, когато види нередности спрямо българското население. Именно това го кара да извърши и първото си убийство в наказателна акция срещу гръцки лекар от Сливен, който се държал лошо с българите и донасял на заптиетата за български момчета революционери.
Така през 1862 година Хаджи Димитър излиза в Балкана като хайдутин и започва истинската му закалка като войн. През пролетта на 1864 г. вече е в Букурещ, където лично се среща с Георги Раковски и скоро спечелва доверието му. Следват два набега отвъд Дунав, а младият хайдутин продължава да се доказва като достатъчно умен и способен пред Раковски.
Именно чрез големия стратег на българското освободително движение Хаджи Димитър се оформя идеологически и изоставя емоциите и желанието за мъст като мотив за борбата срещу османците. По-късно той ще заяви пред един румънски държавник: "Аз съм политически хайдутин!"
И израстването му от буен младеж до човек с визия за освободителната борба си личи от прословутото му писмо до друг бележит български войвода - Панайот Хитов:
"Кого ли боли нашата рана, когато ний помежду си не са потрудим да й намерим лекът?... В нищо друго няма спасение, освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и на угнетенията на бедния ни народ български... и само тогава ще имаме право да се гордеем и да се възвишаваме между другите за трудът, който като покажем на света, не ще има кой да ни откаже никогда".
Такъв ще го познават и след това четниците му - човек на идеята и на ума - учен и способен да убеждава и да разпалва сърцата на онези, които го следват. А именно такъв човек трябвал на Раковски за плана му да освободи България чрез въстание, провокирано от въоръжени чети, изпратени отвъд Дунава.
Самият Раковски се разболява и умира на 9 октомври 1867 г., но това не спира Хаджи Димитър и другия голям воевода - Стефан Караджа, да продължат набирането на хора и оръжия за изпращането на чети в българските земи, които да разпалят въстанието. Двамата заедно като равноправни воеводи поемат към родната земя, за да намерят скоро след това смъртта си. Самият Хаджи Димитър обаче сякаш така и не губи надежда до последно в добрия развой на събитията.
Най-добра представа за него придобиваме от спомените на Христо Македонски, четник в отрядите на Стефан Караджа и Хаджи Димитър.
Той го описва като вдъхновяващ човек, който се старае всячески да се грижи за четниците си и да запази морала в групата, човек, който не се страхува от отговорности и човек, чиято дума тежи на мястото си.
От неговите спомени се вижда как Хаджи Димитър се застъпва за своите четници, дори и те да са сгрешили, но и за заловените турски войници. И именно неговата дума е последна, дори и над тази на Караджата.
И макар именно Стефан Караджа да е опитният тактик в това дуо, след като той е убит, Хаджи Димитър се нагърбва и с неговите задължения, вместо да бяга от отговорност.
"Няма нужда да казвам тук, че всички ние бяхме не само крайно наскърбени за изгубването на Караджата - офицерът, тъй да кажа в нашата дружина, но и обезкуражени. След това ние бяхме всички в душата си уверени, че не ще можем да направим вече сериозно сражение и че без помощта на Караджата ние сме обречени на гибел. Нашето дело имаше нужда от един вещ и опитен разпоредител, а у Караджата имаше и умение, и опитност, и смелост, и всичко друго що беше нужно за избягване нашето окончателно поражение. Сам Хаджията се навъси, умисли се, ужасно се наскърби, но като нямаше какво да се прави - сам пое върху си всичките грижи на бъдещето на четата. Хаджията, разбира се, не беше по-малко юнак от Караджата, но не зная защо ние го смятахме повече за умен човек, отколкото за такъв, който ще съумее по-добре от Караджата да нареди една позиция, да избере едно удобно място за това, да изкара едно сражение и да се избавим от такова сражение с малки жертви като нанесем големи пакости на неприятеля и му избием много хора. Няма съмнение, че това наше убеждение не беше досущ вярно, защото Хаджията с пълно умение и решителност предводителствуваше четата и както ще видим по-долу, майсторски я криеше от потерята", пише Христо Македонски.
"Хаджията, който разбираше твърде добре своето положение като войвода на цяла една чета, като преценяваше прекрасно нравствената отговорност, която тежеше върху него само, стараеше се особено да избягва всяка среща с потерята и всякак ни насърчаваше за да стигнем по-скоро до желания пункт в балкана. И той сам вярваше, че там ще намерим ние спасение", добавя той в друга глава от спомените си.
Уважение се вижда и от думите на враговете му - турските войници. В рапорта си до Високата порта Мехмед Сабри паша изказва изненадата си за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
"Тия четници в сравнение с миналогодишните са по тактика съвсем други - те са добре организирани. Към хората се отнасят "религиозно" (диндаране) и със себеотрицание. Например от проходящите селяни и мохамедани до с. Караисен никого не са убили, нито пък набили... Техният водител, сливенецът Димитър, отишел в църквата и повикал стопанина на чифлика Емин ага, държал реч пред всички селяни, като им казал, че те идат да облагодетелствуват народа, че подире им идат много други и, показвайки им едно знаме казал: "Това е знамето на независимостта. Всички вие се намирате под негова защита."
Спасение обаче няма. Нито победа. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е разбита, двамата воеводи загиват, а заедно с тях и почти всичките им четници.
За да живеят вечно и да станат имената им символи и легенди в една история, която тачим и обичаме подобно своя религия. Имената на двамата воеводи по-късно ще станат повод за едно от най-красивите български стихотворения от този период и за вечното послание: "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..."
