Помните ли как като деца, с отворени усти и ококорени очи, гледахте към обсипаното със звезди нощно небе? Аз помня. Помня и колко трудно ми беше да възприема концепцията за безкрайността на Вселената, след като звездите, макар и толкова много, изглеждаха сякаш могат да бъдат преброени, а звездния небосклон си има начало и край.
Тази впечатляваща и вдъхновяваща картина е будила фантазията на милиони деца по света - без значение държавата, расата, религията, и е сеела в сърцата им желанието един ден да полетят към Космоса.
Какъв искаш да станеш? Космонавт. Да, малки приятелю, и аз исках, но животът имаше други планове. Или може би не го исках достатъчно силно, кой знае.
Сега имам да плащам наем, да връщам заем и, о, да се скарам с един чичко, скрит зад снимка и измислено име в интернет, защото не споделя моите възгледи за живота. Някой друг ден ще си говорим за звездите.
Пораснеш ли, Космосът вече може да чака. Той е вечен - появил се е с взрив твърде много преди нас и, да се надяваме, ще престане да съществува много след като кратката нота на човечеството е била изсвирена в този грандиозен концерт.
Лесно е, когато ежедневните проблеми те притискат от всички страни, да забравиш за това как като малък си зяпал към звездите, в теб са се трупали въпроси и се е разгарял онзи блян към пътешествие. Не към далечни страни, а към много по-далечни светлини. Онези там горе, разпръснати из мрака.
Блян, подсилван в поколение след поколение от перото на писатели като Айзък Азимов, Артър Кларк, Робърт Хайнлайн, Филип К. Дик, Урсула Ле Гуин, Станислав Лем, Франк Хърбърт, Аркадий и Борис Стругацки (някои от тях отдавна ни предупреждаваха за това, че дори Космосът няма да ни спаси от националното, расово и религиозно деление), а след това и от камерите на режисьори като Кубрик, Лукас, Тарковски, Скот...
Оставихме това вдъхновение точно там, където го намирахме - на страниците на книгите и в кадрите от филмите.
Година след година все повече навеждахме глави, не само от тежестта на ежедневието, но и от привличащата сила на технологиите, настояващи за нашите поглед и внимание. Забравихме да гледаме нагоре, към звездите. Към онзи блян, който е над нация, религия, раса.
Кадрите от пътуващия в орбитата кораб Crew Dragon на SpaceX и опериращите със сензорните му екрани космонавти поне на мен и за кратко ми върнаха онова детско вдъхновение за Космоса. Че даже ми дадоха малко надежда за човечеството, което през няколко десетилетия сякаш традиционно потъва в океана си от разделения, вместо да се опитва да се издигне заедно.
"През какви гадости минаха тези двамата, за да се измъкнат от Земята", гласи вече популярната шега за космонавтите Боб Бенкен и Дъглас Хърли. Шега, измислена естествено от възрастни, защото ние сме тези, заети толкова много да гледаме какво се случва тук, на Земята, че нямаме време да мечтаем за Космоса.
А какво се случва? Вирус, плъзнал от Китай по целия свят; протести с вандалски краски в САЩ; конфликтни точки на няколко места по света, които във всеки момент могат да доведат до "още една война", че сегашните са ни малко; раздор дори сред "развитите" държави, в които протекционизмът надига глава, тласкан от страха.
И да не забравяме уж свързаното чрез интернет глобално общество, което е потънало в размени на обиди, тролски кампании, разпространение на дезинформация, конспирации и фалшиви новини, които аудитории без капка критично мислене поглъщат жадно и след това бълват сред познатите си.
Такива неща. Тъпи и гадни. Които въпреки надеждите на фантастите, все още не сме преодолели. Няма и да успеем, когато успехът на една космическа мисия става не повод за общочовешка радост, а за заяждане на политическо ниво*.
И, за съжаление, ми се струва, че ако ракетата Falcon 9 се беше взривила при излитане или някакъв друг проблем беше довел до гибелта на космонавтите, на следващия ден много повече хора щяха да говорят за тях. Трагедиите се харчат повече, не само у нас, но и по света. А в дискурса, поне на родна територия, където експертиза по всяка тема се придобива след първата новина, като нищо щяха да се промъкнат реплики като "Къде са тръгнали да летят към Космоса" или "Така им се пада на американците".
Така шегата за "избягалите" от Земята Хърли и Бенкен придобива плътност. С всичко изброено досега, как да не ти се иска и на теб да избягаш? Твърде късно е, ние сме потънали в калта на земното битие.
А надеждата остава в децата. Иска ми се да вярвам, че и подрастващите днес са поне малко вдъхновени от космически успехи, като този с Crew Dragon. Че родителите им не пропускат да говорят с тях за звездите и вечния стремеж на човечеството към Космоса, вместо да използват смартфони и таблети, за да отвлекат детското внимание и да си спечелят няколко часа спокойствие.
Повечето от нас, без значение дали на 20, 40, 60, очевидно вече сме увредени от тъпите проблеми на землянина. Бъдещето - а дано и Космосът - са в детските ръце и на онези, които въпреки възрастта си не са спрели да гледат нагоре.
---
* Всички, които толкова харесват шегата за работещия трамплин, удобно забравят, че последните 33 пътувания до Международната космическа станция са осъществени с руския "Союз".
