През май 1978 г. на екран се появява първият филм от поредицата "Междузвездни войни". В него все още слабо познатият кинотворец Джордж Лукас се обляга на мита за пътешествието на героя и започва разказа за Люк Скайуокър - фермерско момче от забутана планета, което е предизвикано да вземе роля в оформянето на съдбините на цялата галактика. И по-важното - осмелява се да го направи.
Лукас черпи вдъхновение от творчеството на литературния професор Джоузеф Камбъл, посветил се на изучаване и търсене на сходствата в митологиите и религиите на човечеството. Подобно на историите, които могат да се открият векове назад, в рамките на три филма виждаме еволюцията на Люк - една прашинка в далечната галактика, която се превръща в нейния най-голям герой.
Неслучайно оригиналните "Междузвездни войни" така резонират с аудиторията по онова време, че да стигнем до там с времето поредицата да се сдобие и с неофициален празник на 4 май.
Киното през XX в. пое ролята на новата форма за разказване на митове, на онези истории, които говорят на универсален език на съвременните зрители, без значение от кой край на света са. В центъра са герои като Люк - обикновени хора, които имат смелостта да направят първата крачка и жертват много, за да се превърнат в по-добра версия на самите себе си и да открият своето място в заобикалящия ги свят.
С други думи, идеалната история на всеки един човешки живот - за израстването, доказването и приобщаването. Подобни сюжети имат силата да обединяват - не само зрителите на една фантастична сага, но и цели общества. Религиите доказват това.
Днес обаче сякаш сме позагубили тази сплотяваща сила на митовете. И макар киното да вдъхва кратък живот конкретно на мита за героя, той също постепенно става жертва на теченията във все по-циничните, все по-егоистични и разединени общества.
Самият Холивуд има вина за това. Макар филми като "Матрицата" и "Властелинът на пръстените" (книжна адаптация, следва да се отбележи) преди две десетилетия успешно да развиха същата тази идея за героя и да докоснаха зрителите, много други продукции се провалят ежегодно. Възходът на комиксовите филми пък тотално я обезцени - превръщането на обикновения човек в нещо почти божествено се среща във всеки такъв филм, но без емоционалния досег със зрителя. Сюжетите вече стават банални, повтарящи се и болезнено предсказуеми.
Киноиндустрията на САЩ също така руши мита за героя, като го отдалечава от идеята за универсалност, за да го вкара в рамките на либералните идеи за многообразие, представителност и включване, които резонират само с част от аудиторията.
Постепенно реалността оборва други митове. Политиците популисти по света с некомпетентността си рушат мита за Спасителя - мит, чрез който милиони избиратели в различни държави редовно биваха/биват подлъгвани към урните. Реакцията на властите в САЩ срещу коронавируса съсипа мита за американския герой, за нацията, която се справя безпроблемно с всяка една заплаха.
Същевременно лека-полека съвременното западно общество (и повлияните от него) развиват култа към антигероя и отново киното ни показва това.
"Жокера" доби неочаквана популярност, може би защото разказва точно обратната история на мита за героя. Артър Флек (Хоакин Финикс) вече е пропуснал момента, в който е можел да стане част от обществото.
Вместо да надскочи предизвикателствата и да намери своето място, той се опитва да замени установения ред със собствения си хаос, изолира се от това общество и създава (поне в ума си) собствено такова. "Жокера" е история за човека, който превръща себе си в центъра на своята вселена като жертва другите.
И има причина този филм да е така успешен. Има причина зрителите да ценят така високо и Breaking Bad - сходна история от малкия екран, в която добрият човек, изправен пред предизвикателствата на живота, се откъсва от обществото и поставя себе си в центъра (макар да постила пътя към личния си ад с идеята за саможертва за семейството).
Неконтролируемата индивидуалност днес ни кара да се затваряме все повече в себе си, дори без да е в сила извънредно положение. Основна цел е не героичното израстване и приобщаване към обществото, където да получиш признание, а това да си срещу него и да се провреш от единия край на живота до другия без да понесеш никакви щети.
От това да живееш при родителите си на 40, през постоянния онлайн бунт срещу всеки и всичко, до илюзията, че си специален, която няколко виртуални палеца носят.
Днес героизираме жертвите, защото много от нас се чувстват като такива. Същевременно проактивността не е така ценена както преди - вместо с похвали, по-вероятно е да бъде посрещната с критики.
Геройството изисква усилия, а усилията вече са ни чужди. Достигането до нови морални висини - също. Гневът и отчуждението са новите движещи сили, а новата цел - да си си самодостатъчен.
Холивуд показва точно това. "Дисни" се опитаха с новите "Междузвездни войни" да разкажат същата история за пътешествието на героя, но това се оказа недостижимо. Не само заради сценарните слабости, но и заради различната нагласа в света днес в сравнение с онзи преди 42 години.
Така мнението на Камбъл, че светът се нуждае от една обща митология на планетата, в която всички да сме братя, се превръща в един все-далечен и труден за осъществяване блян. Защото няколко десетилетия след тези му думи човечеството е все по-фрагментирано, изпълнено с общества, от които не е "готино" да си част, и с единици, които са фокусирани все повече върху себе си и срещу другия.
Вече не се трогваме от историите на героите, просто защото не искаме да сме такива.
