На Бен Афлек и Дженифър Лопес отново не им провървя с брачния живот, което е изненада за малцина.
По правило холивудските връзки рядко преживяват третата година, но конкретно при Бенифър предупредителните знаци, че съюзът им ще бъде кратък, светеха отрано.
Макар и разводът им да бе предизвестен, обявяването му отваря широко поле за злорадстване, тъй като в последно време Джей Ло не е любимка на аудиторията, а Бен Афлек има да изчиства карма, след като изневери на Дженифър Гарнър с бавачката.
Злополучната любовна история на Бенифър не прелива от сочни детайли, които може да нищим от тук до края на света. Но колкото и да е примамливо, ми се иска да обърнем внимание на друга, по-значима страна на мъртвия им брак.
А именно - отношението ни като общество спрямо развода.
Да забравим за момент, че става дума за Афлек и Лопес, които се женят и развеждат толкова често, колкото нормалните хора ходим до тоалетна. И нека се замислим какви асоциации роди главата ни, чувайки думата "развод".
Провал? Нещастие? Отстъпление? Роднинско фиаско?
Все негативни конотации, които се нижат като броеница в общественото ни съзнание, без да си даваме сметка.
Колективно обаче осъждаме семейните раздели. Не гледаме с добро око на перспективата децата да не живеят под един покрив с двамата си родители, макар и да разполагаме с хиляди примери, че съвместното съжителство невинаги е от полза за израстването.
Общата ни вяра е, че бракът трябва да се съхрани на всяка цена. Че разводите са "негативна статистика". И че хората, които се разделят, го правят, защото са отказали да се борят за семейството си.
Крахът на Бенифър ме накара да се замисля колко дълбоки корени е пуснал този предразсъдък в нас и как тихо и традиционно държи жив обществения натиск, заради който много хора не се решават да си признаят, че с връзката им е свършено.
За редица неща от живота можем да сме похвално практични. Разбираме, че ако дадена среда те потиска, носи стрес, мъка и те разболява, е задължително да се дистанцираш от нея.
Но като че ли комуналната идея за брака е по-силна от единичното чувство за нещастие.
Брачната институция здраво се е застопорила за пиедестала си и понякога ни пречи да прозрем, че всъщност разводът, а не оставането във връзката, е по-смелата крачка, която един човек може да направи.
Да се разведеш в много случаи означава да постъпиш по-справедливо към себе си, партньора си и евентуално към децата. Такава е житейската истина.
Ако махнем идеализацията от семейните взаимоотношения, че видим как се случва бракът да става по-отровен от развода.
Стига се дотам, защото все в някакъв етап чувствата и страстта отшумяват, а двойката се изправят пред маса от проблеми. Никое семейство не е имунизирано от тях.
Ако се случи така, че в дадена двойка не са събрани съвместими хора: не могат да водят конструктивен разговор, качествата и недостатъците им не се допълват, мирогледите им не съвпадат, става ад.
Редуват се постоянни скандали, обвинения, прехвърляне на отговорност, домът се превръща в бойно поле.
А когато двойката реши, ей така, на инат, че няма да се развежда, положението става още по-страшно. Къдрят се планове за отмъщение, валят натяквания, намесват се и роднините.
Формира се парад на нещастието, който дефомира партньорите до степента, родила израза "женени до неузнаваемост".
Никой не печели от съществуването на подобен брак, камо ли децата.
Впрочем, като дете на родителите, които бяха женени повече, отколкото трябваше, искам да ви кажа, че децата забелязват, когато нещо в семейството не е наред. Даже когато караниците не са очевидни.
Усещат отчуждението, студенината, злобните погледи, хвърлени през масата. Виждат, че майка им и татко им мълчат сърдито в двата края на апартамента и се чудят какво става. Като не се стигне на време до развод, тази атмосфера вкъщи създава тревожност, ниско самочувствие и чувство за вина за цял живот.
Толкова за родителите, които мислят, че са направили великото добро на децата си, оставайки заедно.
Разбирам, че разтрогването на един брак е болезнено събитие, напомнящо малка смърт. И не е решение, което се взима с лека ръка предвид общественото неодобрение.
Но като човек, който е наблюдавал деструктивни взамоотношения години наред, съм на мнение, че раздялата понякога е по-правилният път и като такъв не бива да се гледа с колективен упрек.
