Либия и Филипините са две държави, които нямат кой знае колко общо помежду си. Намират се в различни краища на планетата, различават се като големина, като население, икономика и изобщо всичко възможно.
Или по-скоро почти всичко. Либия и Филипините споделят сходната съдба да бъдат управлявани в продължение на десетилетия от авторитарни лидери, свалени по насилствен път след революции.
Днес техните синове се опитват да тръгнат по пътя на бащите си и с желание да върнат властта обратно в семейството.
Така още октомври месец Фердинанд Маркос-младши обяви намерението си да се кандидатира за президент на предстоящите избори във Филипините, а пък миналата седмица същото в Либия направи и Саиф ал-Ислам Кадафи.
И докато синът на бившия филипински диктатор Маркос-старши има реални шансове за водеща роля в президентските избори догодина, то това вече не е така що се отнася до наследникът на Муамар Кадафи, чиито амбиции бяха попарени от изборната комисия в страната, която го обяви за негоден да се кандидатира за президент.
Решението подлежи на обжалване, но поне към момента изглежда, че Саиф ще трябва да се откаже от амбициите си.
За тези, които не помнят, бащите на двамата кандидат-президенти са нареждани сред най-противоречивите политически лидери на 20-и век.
Муамар Кадафи поема властта в страната си през 1969 г., след като организира военен преврат срещу близкия до Великобритания крал Идрис. Управлява в продължение на повече от четири десетилетия по един изключително ексцентричен начин в опит да изгради напълно нова социална организация, базирана на неговите разбирания за ислямски социализъм.
В крайна сметка обаче управлението му се изражда в брутална диктатура с предавани на живо публични екзекуции, убийства на политически дисиденти и репресии. Всичко това избива под формата на кървава революция и десетилетие на нестабилност и хаос в Либия, а самият Кадафи бива убит по един особено жесток начин.
На повече от 10 000 километра от там през 1972 г. Фердинанд Маркос-старши затвърждава окончателно своето управление.
Година преди да приключи вторият му президентски мандат, той налага военно положение в страната и управлява еднолично в продължение на цели 14 години като абсолютен тиранин. Това е период на политически гонения, репресии, убийства без съд и безпрецедентна икономическа криза в страната.
Логично Маркос е пометен от масови протести и недоволство, а той с цялото си семейство е принуден да се спасява от "народната любов" и бяга в изгнание в САЩ.
Впоследствие разследвания на управлението му разкриват документация доказваща, че докато страната е потъвала в икономически колапс, той реално се е трудил да изведе понятието "трупане на пари за черни" до едно съвсем ново равнище.
Неслучайно Маркос и съпругата му Имелда държат рекорд на "Гинес" в категорията "Най-голям правителствен грабеж", като според различни оценки те са присвоили между 5 и 10 милиарда долара в рамките на близо две десетилетия управление.
Днес техният син се е засилил към президентското кресло в опит да смени отиващият си крайнодесен лидер Родриго Дутерте, който според конституцията, няма право да се кандидатира за нов мандат.
Всъщност Маркос-младши, познат в родината си с прякора Бонгбонг, е доста близък в политическо отношение с настоящия президент и двамата неведнъж са изразявали не само приетелско отношение, но и сходни политически позиции по отношение на особено противоречивата война срещу наркотиците, която правителството води в момента срещу престъпните организации в страната.
Дотолкова сходни, че кандидат вицепрезидент на Бонгбонг ще бъде дъщерята на Дутерте - Сара, която в момента е кмет на град Давао.
В този смисъл Маркос-младши се разглежда от специалистите като един продължител на политиките на Дутерте от последните години.
Синът на бившия диктатор съвсем не е аматьор по отношение на политиката. Още когато е на 23 години, докато още баща му управлява, е избран за заместник губернатор на щат, а след като семейството се връща от изгнание се включва в политиката отново и служи като сенатор в парламента от 2010 до 2016 г.
За разлика от него Саиф ал-Ислам има значително по-малък опит като политик, въпреки че винаги е бил смятан за сигурен наследник на баща си.
До 2011 г. има позитивен имидж на лондонски докторант с либерални и демократични възгледи - образ, който се променя по време на войната, сложила край на режима Кадафи.
Саиф е заловен и отведен в Зинтан, където е държан в продължение на години и осъден задочно на смърт. Дори в момента все още има активна заповед за задържането му по обвинения във военни престъпления, издадена от Международния наказателен съд в Хага.
През последните години обаче името все повече започна да се завръща в дневния ред на страната, която до миналата година бе в състояние на гражданска война, а в момента се управлява от нестабилно и разединено временно правителство.
Съвсем вярно е, че синовете не бива да бъдат съдени за греховете на бащите си, но в случаят с тези двамата може би трябва да бъде направено изключение.
Саиф дори да бъде допуснат до участие в изборите, едва ли ще успее да спечели, тъй като има много по-ясно изразени фаворити в момента като военният лидер генерал Халифа Хафтар, председателят на парлемнта Агила Салех или времнно изпълняващият длъжността на премиер Абдул Хамид Дбейба.
Все пак самата поява на името "Кадафи" в изборна бюлетина е повече от притеснителна за една държава, която се е превърнала в синоним на думата хаос, разделение и насилие.
Кандидатурата му не само заплашва по-широкия мирен процес, но и отново напомня за конфликт, който остави близо един милион души в нужда от хуманитарна помощ.
Във Филипините пък жертви от авторитарния режим на Маркос-старши вече поискаха от изборната комисия да лиши сина му от право на участие в изборите.
Те се опасяват от вероятността да бъдат спрени разследванията на предишните престъпления от едно евентуално президентство на Маркос-младши, което би затруднило и процесът по компенсиране на пострадалите от управлението на баща му.
Така се полагат основи за установяване на нови разделителни линии в общество, което все още се възстановява от брутална диктатура.
