Едва ли има българин, роден преди 1980-та, който да не знае какво се крие зад абревиатурата ОСО. Историята на ОСО или Организация за съдействие на отбраната може да се проследи до далечната 1947 г., когато е създаден Народният съюз за спорт и техника, впоследствие преименуван на Доброволна организация за съдействие на отбраната (ДОСО).
Идеята на тази организация е да обучи социалистическата младеж в дейности, имащи пряка или косвена връзка към работата на БНА. Из цялата страна се появяват различни клубове по интереси - морски, радиолюбителски, стрелкови, авто- и аероклубове... Срещу символичен членски внос всеки желаещ може да се запише на курсове по ветроходство, делтапланеризъм, моторно и безмоторно летене, подводен спорт, мотоциклетизъм и какво ли още не.
През 1968 г. ДОСО е разпусната, а дейността й се поема от Комсомола. Това продължава до 1977 г., когато се появява нова организация - за военно-техническа подготовка на населението (ОВТПН). която през 1982 г. е реорганизирана и продължава съществуването си като добре познатото ОСО.
През 1992 г. с постановление на Министерския съвет ОСО престава да съществува и романтичният период за българските младежи, в който са получили възможността свободно да полетят в небесата или да се докоснат до красотите на подводния свят, официално е пратен в историята.
Но дотогава има още малко време...
През 1981 г. край бреговете на Бургаския залив, в местността Отманли, се появява дълбачката "Скития". Инженерното съоръжение започва бавно да разравя брега, за да прокопае неголям канал. Когато всичко е готово, в него внимателно е вкаран стар речен кораб. Водата е изпомпана, а каналът - залят с бетон.
Корабът е докаран от Варна. Построен е в Русе и някога е служил като плаваща база, която ВМФ безвъзмездно предава на ОСО за нуждите на бъдещата Централна школа за подготовка на леководолази.
Началото е трудно. Ремонтът продължава 4 години, като всичко от старото оборудване на плаващата база е демонтирано, за да се отвори повече място. Постепенно помещенията се превръщат в учебни кабинети, кухня, трапезария и увеселително заведение за свободното време. Школата е снабдена дори с барокамера, а предвидената леглова база за персонала и курсистите разполага със 130 легла.
В първите 2 години от съществуването си школата приема и летовници, но в последствие се съсредоточава изцяло върху дейността, за която е създадена. А именно - подготовка на леководолази. Опитни инструктори като покойния Панайот Каприев-Каприто и Георги Георгиев-Янкито ежедневно провеждат теоретични и практически занятия, като много от тях се извършват от борда на зачислено към школата водолазно корабче.
Някои от най-добрите подводни кадри на България са подготвени именно тук.
За съжаление времето не достига. До заветната 1992 г., когато ОСО е разформировано, са са проведени само 10 курса по обучение на леководолази. Впоследствие школата преминава под контрола на новосъздаденото държавно акционерно дружество "Войнтех" - фактическият наследник на ОСО.
Твърде скоро обаче "Войнтех" започва да изпитва финансови затруднения и дейностите, с които се занимава, една по една замират. Така Централната школа за подготовка на водолази в Отманли също е принудена да затвори врати.
Имуществото й е разпродадено на безценица, а през 2006 г. и самата база е изтъргувана на известен бизнесмен за малко под 300 000 лв.
Настоящето продължава да е също толкова нерадостно, колкото и последните дни от живота на школата. Отдавна "не-плаващата база" продължава да ръждясва на сушата, докато от напукания бетон около нея никнат дървета и храсти. Много от металните елементи са изрязани, за да се превърнат в старо желязо, липсва и голяма част от обзавеждането. Единствено няколко оцелели легла и шкафове напомнят, че тук са настанявани хора.
Междувременно животът в Отманли си тече. На плаца, край базата, са се настанили летовници с каравани и палатки, а местните младежи са взели на абордаж стария речен кораб. Там, необезпокоявани от никого, прекарват времето си под сянката на ламаринен навес.
На този фон водолазното пожелание "за равен брой гмуркания и изплувания" звучи малко пресилено, защото бившата водолазна школа отдавна се е потопила в спомените на последните хора, свързани с нея. И по всичко личи, че завинаги ще си остане там.
С благодарност към Георги Дърмонаров - първият за републикански шампион по подводен спорт и дългогодишен водолазен инструктор. Един от пионерите на подводното дело у нас.
* Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"
