Според националния девиз на България съединението прави силата. Девизът ни е всъщност клиширано мото от XIX век, използвано къде ли не, и в нашия случай заето от Белгия. Но, както казват умните хора, клишето е клише, понеже е истина. А никъде (дори в Белгия), Съединение (нарочно главно "С") и сила не са така здраво свързани, както в българския случай.
Годината е 1885-а. България се намира на много, много неприятно място. От една страна Русия, единствената Велика сила, на чиято подкрепа бихме могли да се надяваме, ни мрази. От друга, "комшиите" ни хич не са доволни, че съществуваме (парадоксално, Сърбия и Гърция като че ли са по-недоволни и от Османската империя).
Руснаците са меко казано кисели, понеже сме изгонили министрите, които са изпратили да ни управляват, отхвърлили сме ултимативния тон на император Александър III и, разбира се, сме предпочели да следваме националния си интерес при реализиране на пътните проекти и най-вече на прословутата ЖП линия София-Белово.
Руските интелектуалци-консерватори се надпреварват още от 70-те години на XIX век да пророкуват как неблагодарните балкански народи ще плюят в лицето на своята освободителка и изглежда думите им повече или по-малко се потвърждават - Сърбия е плътно в орбитата на Австро-Унгария, България се чуди как да се хареса на Виена, Париж и Берлин, а Гърция отдавна е предпочела да разчита на Великобритания и Франция.
От тази гледна точка, позицията на Петербург изглежда логична. От българска гледна точка, стремежът на Русия да запази единството на православната общност на Балканите с цел прокарване на своите собствени амбиции изглежда доста съмнително, особено за хората, които не са част от хардлайна на Либералната партия по това време.
От "комшийската" гледна точка нещата са ясни. България, макар и разпарчетосана в Берлин, е по-голяма и по-богата от която и да е от своите съседки.
Нещо повече, към 1885 г. българските претенции за присъединяване на Македония и Тракия на чисто етническа база изглеждат непоклатими и дори са подпечатани от създадената през 1870 г. Екзархия, чиито епархии покриват голяма част от националното землище.
Санстефанският мир също вече е създал прецедента, макар и доста маргинален, за оформяне на голяма българска държава на Балканите. Ето защо не бива да ни изненадва, че когато в началото на септември 1885 г. колелото на историята се завърта с бясна скорост, съседите ни са меко казано враждебни към случващото се в Източна Румелия.
Карта на Балканския полуостров след Берлинския конгрес от 1878 г.
Но да върнем лентата малко назад. Защо въобще се стига до там, че България трябва да се съединява, за да е силна?
Според масовата представа би следвало да се върнем на деня 1 юли 1878 г., когато в Берлин започва посланическата конференция на Великите Сили. Да, ама не.
Връщаме стрелката още две години назад - лятото на 1876 г., в градчето Райхщад се срещат императорите на Русия и Австро-Унгария и външните им министри. Между двете Сили е подписана конвенция, която на практика решава съдбата на Балканите.
Виена получава Босна и Херцеговина, а Русия – правото да воюва с Османската империя и да си върне земите, загубени след Кримската война. С оглед касапницата, разиграла се в България през април и май 1876 г., и за двете страни е ясно, че само с реформи не може да има решение на българския въпрос. Появява се идеята за създаване на християнска държава.
Именно тук е разковничето. Австро-Унгария предлага създаването на една държава - Румелия, която да е базирана на мултиетнически принцип и да не дава превес на никой местен християнски народ.
Това е записано и в австрийската версия на съглашението. В руската версия е записано друго – създаване на две християнски държави – Румелия и България. Именно тук е заложен прецедентът, на базата на който оттук насетне Великите сили ще търсят създаване на две християнски държави.
Година и половина по-късно в Цариград е свикана посланическа конференция, на която повторно е предложено формирането на две български държави в териториите, принадлежащи на Екзархията. Предложението е на Великобритания и е подкрепено от Русия. Османската империя отхвърля проекта, а след края на Руско-турската война, Русия изиграва своя дипломатически коз.
В Сан Стефано граф Игнатиев подписва мирен договор, който е създаден само и единствено с идеята Петербург да поиска твърде много, за да получи точно това, от което всъщност се нуждае.
В крайна сметка в Берлин е подписан окончателен мир, чиито клаузи и разпоредби са добре известни. Руският проект от 1876 г. е реализиран - появяват се Княжество България и Източна Румелия.
Остава отворен въпросът как да бъдат съединени в една държава. В интерес на истината, Временното руско управление прави каквото може, за да гарантира, че Османската империя няма да получи върховенство над Източна Румелия и че българите ще останат водещият етнос в провинцията.
Когато става въпрос за фактическото съединение на двете Българии обаче, Петербург е на друга честота. За Русия Съединението на България трябва да се случи само тогава, когато Русия реши и то по начин, по който империята ще прецени.
За Русия е важно да запази политическото си влияние в София и това няма как да се случи, ако българите вземат, че сами свършат своята национална програма напук на руските интереси.
Именно в тази ситуация, Великобритания решава да подкрепи България. Защо? Много просто - от 1826 г. насетне Великобритания и Русия играят глобална партия шах, наричана "Голямата игра", в която двете империи се борят за политическо и икономическо влияние върху териториите от Белград до езерото Байкал.
Съединението на България е просто още един фрагмент от тази надпревара, в която са вплетени съдбините на Китай, Афганистан, Иран, Ирак и Източното Средиземноморие.
Правилата са прости - там, където Русия е "за", Великобритания е "против" и обратно. Затова Лондон е "против" през 1878 г., за това е и "за" през 1885 г. Няма никаква лична омраза или страх от българите. Просто бизнес.
От българска гледна точка, Съединението е вероятно най-величествения собствено български подвиг в нашата история (или до полуфиналите в САЩ от 94-а, зависи кого питате).
Най-уникалното е, че всичко си го правим сами. Днес може и да не ни се вярва, но си е факт. Българите се събираме, стискаме си ръцете, заставане на обща позиция и... го правим. Просто така. Напук на света, напук на конвенции, договори, очаквания, анализатори и външнополитически прогнози – правим го.
Именно това е и най-ценният урок, който трябва да извлечем от онези паметни дни – Заедно можем всичко.
***
Вместо послепис
Седмици след Съединението сръбски военни части започват да извършват нарушения на българската граница. С други думи, за всички е било ясно, че Сърбия се готви за война. Надеждата е била, че Русия ще я озапти. Но Русия, както видяхме, е против Съединението и в Петербург едва ли са имали против крал Милан да даде на българите урок по смирение.
Оказва се обаче, че българите набързо преподават на сърбите урок - урок по мобилизация, предислоциране, контраатакуване и водене на ефективен отбранителен бой. Така наречените "капитани" (които всъщност са далеч по-кадърни и подготвени от набързо повишените в чин генерал сръбски офицери) повеждат своите мъже към безсмъртна слава при Сливница, Пирот и Ниш.
Надали някой днес може да измисли по-подходящи думи от Иван Вазов, за да опише величието на онези дни - отворете "Новото гробище над Сливница" и ако текстът е докоснал правилните струни в душата ви, значи знаете точно какво празнуваме днес!
СЪЕДИНЕНИЕТО И РУСИЯ При вестта за преврата Руското императорско правителство в изпада в шок от "самоволните действия на неблагодарните българи", поставили под угроза Берлинския договор. Азиатският департамент по най-бързия начин изготвя план. Русия веднага изтегля ВСИЧКИ свои офицери и специалисти от младата и необучена българска армия. Смятало се е, че това ще превърне българската войска във въоръжена сбирщина, която ще се разпадне при първото сражение. Оказва се натиск върху Турция, за да изпълни задълженията си, според Берлинския договор и да въдвори армия в размирната Източна Румелия, като същевременно вземе мерки за да накаже непокорния си васал - българския княз. Лукавата босфорска дипломация обаче не бърза, шикалкави по азиатски и се ослушва. Видно е, че почти всички Велики сили по принцип са против преврата, коя в по-голяма, коя в по-малка степен. Руската позиция обаче е най-крайна. Но пък Британия недвусмислено подкрепя акта и това оказва решаващо влияние върху Портата. Турция запазва дипломатично мълчание, освен един формален протест. Друго е положението на Север. Русия притиска Сърбия да нападне България, като й обещава териториални придобивки, както при Берлинския договор - за сметка на България. Това е добре дошло за амбициозния сръбски крал Милан, който, поради вътрешни причини има нужда от победоносна война. Русия е благодетелка на Сърбия, а от друга страна е твърде далеч, за да може да й влияе пряко, за разлика от България. Сърбия не е забравила, че още преди половин век получава, като дар от Русия първото парче българска земя. През 1833 г., Русия откъсва от Османската империя Тимошка област, населена с българи, за да я предаде на новосъздаденото (1830) Сръбско васално княжество. Пак Русия фактически предоставя на Сърбия Нишки и Пиротски санджаци в 1878, съгл. Прелиминарния договор в Сан Стефано и Берлинския договор. Така, че твърде лесно Русия успява да насъска Сърбия да обяви война на България на 14 ноември 1885, като същевременно уговаря и Австро-Унгария да я подкрепя. В този момент и двете империи са част от т. нар. Съюз на Тримата императори (руския, германския и австроунгарския). Австро-Унгария играе ролята на маша, защото Русия не желае пряко и открито да се дискредитира с въвличане на Сърбия във войната. От друга страна Сърбия има голяма и добре въоръжена армия, калена в няколко войни, командвана от генерали, випускници на големите европейски военни академии. Смята се, че военната операция ще е бърза и ефективна, падането на София се очаквало една до две седмици след откриване на военните действия. Но историята отрежда друго… Сега, когато честваме тези величави дни, трябва да си припомним фактите и да си дадем сметка, че това събитие е единственото чисто българско дело, в нашата най-нова история, сътворено само по волята на българския народ и противно на волята на повечето Велики сили. Велик подвиг, който единствен заслужава да бъде отбелязван, като Национален празник на България. Акт, който създава общонационалната българска държавност и началото на борбата за обединение на България Добре е ИСТИНСКИТЕ българи да знаят, че Русия се бореше най-свирепо и последователно срещу Съединението. Единствено Британия ни защитава тогава и затова актът на Съединението добива дипломатическо решение. Но Русия не забравя и кърваво си отмъщава . (Преврат, Контрапреврат, убийства, атентати, конспирации и т.н., чак до убийството на Стамболов, виж : „ Авантюрите на руския царизъм в България. Сборник документи от царските архиви, съставител: П. Павлович, предговор: В. Коларов, Държавно социално-икономическо издателство - Москва 1935“, също: „С. Радев, Строителите на съвременна България. Томове първи и втори). Добре е ИСТИНСКИТЕ българи също да знаят, защо много често се премълчава името на главния двигател на Съединението, големия патриот Захари Стоянов, председател на БТЦРК, гл. редактор и издател на вестник „Борба“. ВЕЛИКИЯТ ЛЕТОПИСЕЦ на Националната революция от XIX век, „Човекът, който уби една държава с вестник“. Но това мълчание говори: за мнозина името на З. Стоянов означава само „враг на руските интереси в България“.
Тъкмо стигнах до половината и ми се видя смислено. Ама, като зачетох нататък, гледам - старите клишета от комунистическите учебници... Право казва народът: "Простотията не ходи по гората, а по хората". Остава въпросът, това хора ли са?
Дрън, дрън.
Тъпо
За Съединението съм се изказвал и няма да се повтарям. Поздравявам българите с оригинала на "Мила Родино", редактиран от болшевиците и невъстановен от демократите. www.youtube.com/watch?v=4xUjoFLmLrs
Българите от югозападна България нямат основание днес да празнуват. Никой не споменава, че МЪКедония тогава е била останала все още под турско робство. Днес е ден на Пловдив и околностите му, които са станали част от България. Дискриминационен е т.нар днешен национален празник спрямо цяла Благоевградска област и това май никого не смущава.
НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА Покойници, вий в други полк минахте, де няма отпуск, ни зов за борба, вий братски се прегърнахте, легнахте и "Лека нощ" навеки си казахте - до втората тръба. Но що паднахте тук, деца бурливи? За трон ли злат, за някой ли кумир? Да беше то - остали бихте живи, не бихте срещали тъй горделиви куршума... Спете в мир. Българио, за тебе те умряха, една бе ти достойна зарад тях, и те за теб достойни, майко, бяха И твойто име само кат мълвяха, умираха без страх. Но кой ви знай, че спите в тез полета? Над ваший гроб забвеньето цъфти. Кои сте вий? Над сянката ви клета не мисли никой днес освен поета и майките свети. Борци, венец ви свих от песен жива, от звукове, що никой не сбира: от дивий рев на битката гръмлива, от екота на Витоша бурлива, от вашето ура. И тоз венец - той няма да завене, и тая песен вечно ще гърми из българските планини зелени, и славата ще вечно пей и стене над гробни ви хълми. Почивайте под тез могили ледни: не ще да чуйте веч тръба, ни вожд, ни славний гръм на битките победни, към вечността е маршът ви последни. Юнаци, лека нощ!