Филмите, които дефинираха "изгубеното" Поколение Х

Преди 25 години, когато идеята за милениалите все още беше само проблясък в погледа на маркетолозите, по кината дебютира филм, който се зае да улови духа на едно различно поколение - онова, за което Discman беше ултрамодерна технология, а авокадо беше преди всичко цвета, в който е боядисана банята на баба ви.

"Хапки от реалността" не пожъна огромен комерсиален успех през 1994, но четвърт век по-късно, той остава емблематичен портрет на Поколението X - така наричаното "забравено поколение".

В последните години, Поколението X (дефинирано като тези, родени между средата на 60-те и началото на 80-те) е изтласкано от културната дискусия, докато медиите се вманиачават по милениалите и Поколението Z, а компаниите ухажват богатите бейби бумъри.

Но за няколко години в края на 80-те и началото на 90-те, киното беше в омая от тази нова порода тийнейджъри и 20-годишни - и много от филмите, правени от и за тях, се превърнаха в култова класика за вече няколко поколения - от тийнейджърски класики като "Клуб ‘Закуска’" до емблематични инди проекти като "Преди изгрев".

Определението "Поколение X" се появява през 1991, с излизането на романа на Дъглас Коупланд "Поколение X: истории за акселерирана култура". 20-годишните в неговата книга са описани като свръх-образовани, недостатъчно заети, цинични и непокорни - "изгубено поколение", което няма своя война и живее в сянката на родителите си бейби бумъри, и се бунтува срещу тях.

Въпреки че не са имали официално название до началото на 90-те, много от тях тогава вече са достигнали зряла възраст, и киното по това време се опитва да улови настроенията на тази нова група от обществото. В "Клуб ‘Закуска’" (1985) Джон Хюз - самият той бейби бумър - събира разнородна група тийнейжъри на едно място, наказани след училище.

Те са типичните социални групи в американската гимназия - "умник, атлет, принцеса, бунтовник и аутсайдер". Но те имат едно общо нещо помежду си - проблеми с родителите и дълбокото желание да не се превърнат в тях.

Три години по-късно се появява черната комедия "Опасно привличане", която превръща гимназиалните съперничества буквално в кървав спорт, като там участва новото лице на Поколението X - Уинона Райдър, като непокорната тийнейджърка Вероника.

"Предполагам, че съм избрала погрешното време да бъда човек", въздиша тя пред майка си в израза на цялата драма на това поколение без свое време и без своя борба.

Това е рядка поява на родител - родителите като цяло отсъстват от филмите на Поколението X. Това е поколението на празните домове с деца, растящи пред телевизора. Нарастващите разходи и увеличаването на заетостта означават двама работещи родители, които оставят децата си да се оправят сами в живота, насочвани от MTV и поп културата.

През 1990, сп. Time публикува водеща статия, озаглавена "20 и нещо", в която разглежда поколението след бумърите и пита дали тези младежи са "отпуснати, късно съзряващи, или просто изгубени?"

Същата година е премиерата и на на заснетия за едва 23 000 долара филм на Ричард Линклейтър "Slacker", който превръща така наречената безцелност на поколението X във форма на изкуство. Описвайки ден от живота на младите хора в периферията на Остин, Тексас, камерата се пренася от един герой към следващия, без никога да се задържа върху някой от тях за особено дълго време.

Филмът се превръща в неочакван хит като в крайна сметка събра няколко млн. долара от боксофиса. Линклейтър винаги е отричал заглавието на филма да означава "мързеливци".

"Времето като slacker беше много продуктивен период в живота ми, но не изглеждаше така за другите", заявява той. И това е вярно. Към 1995 Линклейтър беше направил още две класики на Поколението X - “Объркани и непокорни” и “Преди изгрев”.

И двата филма се развиват в рамките на 24 часа, разпространена формула не само за него, но и за много режисьори от това поколение, опитващи се да направят "моментна снимка" на едно безпътно поколение.

"Емпайър Рекърдс" (1995) описва ден от живота на група служители в магазин за грамофонни плочи, а "Прави каквото трябва" (1989) на Спайк Лий е ограничен до квартал в Бруклин в убийствено горещ летен ден. Същото важи и за Clerks (1994) - режисьорския дебют на Кевин Смит, филм, вдъхновен от Slacker, реализиран с бюджет от 28 000 долара, който проследява ден от живота на двама служители в магазин за хранителни стоки.

Времето е нещо, с което изглежда това поколение разполага в изобилие.

"Цареше идеята, че поколението на техните родители, бейби бумърите, е имало всякакви важни каузи, за които да се бори - граждански права, правата на жените, права на хомосексуалните... Поколението X нямаше тези каузи, около които да се обедини по такъв начин, и без тези проблеми те не знаеха какво да правят или накъде да се насочат", казва Джеймс Лайънс, лектор по кино-теория в университета в Ексетър.

Възходът на приятелите като нова форма на семейство, още преди "Приятели" да наложи масово тази идея, също беше обща тема. "Любовни квартири" на Камерън Кроу, романтична комедия за около 20-годишни младежи, живеещи в един и същ жилищен блок в Сиатъл, е един от филмите, най-често свързвани с Поколението X.

Кроу, който е бейби бумър, описва филма си като "история за несвързани пряко помежду си необвързани хора, които намират пътя си и изграждат собствено неофициално семейство", но настоява, че никога не се е опитвал да дефинира с лентата цялото поколение.

Другият важен момент във филма е неговият саундтрак, съвпадащ с възхода на гръндж културата, която ще превърне Сиатъл в най-яркия град на картата на Америка. Във филма се появяват песни (а понякога и самите музиканти) на групи като Alice In Chains, Pearl Jam, Soundgarden, Mudhoney, Smashing Pumpkins и др.

Ако “Любовни квартири” улавя духа на времето случайно, други филми съвсем целенасочено целят този ефект.

Сценаристката Хелън Чайлдрес е само на 20, когато продуцент прочита сценарият й, който е написала в колежа, и й възлага да напише филм за живота на група от 20 и нещо-годишни младежи. С работното заглавие "Untitled Baby Busters Project" - в което се използва по-ранно определение за генерацията X - този сценарий се превръща в “Хапки от реалността”, опит на голямо студио да имитира инди проекти като Slacker и да хроникира живота на поколението на около 20-годишните.

"Хапки от реалността" е наясно с идеята за Поколението X по доста очевиден начин. До голяма степен това е опит на Холивуд да улови емоциите и нагласите на това поколение", коментира Лайънс.

"Завършили университет или колеж, попаднали на работни места без цел и посока? Налице! Карирани ризи и готин саундтрак? Налице! Разведени родители, които не разбират вашите трудности? Налице! Може и официално да е изражение на генерацията X, но Чайлдрес се опира на собствените си изживявания, за да направи филма автентичен, като използва реални разговори и дори реални имена."

Към този момент, с икономическата криза в началото на 90-те в САЩ, представянето на Поколението X от Коупланд като свръх-образовани и недостатъчно заети става все по-реално. Във филма, режисиран от Бен Стилър, героинята на Уинона Райдър, Лелаина, прави документален филм за живота на приятелите си след завършването, който включва основно работни места в търговията, провалени връзки и празни банкови сметки.

Героят на Итън Хоук, Трой, е аватар на цинизма, често асоцииран с поколението X. Когато Лелаина казва, че иска да промени някак живота на хората, Трой иронично подмята, че би “искал да купи на всички тях кока”.

“Хапки от реалността” отразява и друго конкретно притеснение на Поколението X: дали не си се "продал". В речта си по време на завършването, Лелаина мъмри поколението на родителите си, че са разменили идеалите си от 60-те години за "чифт маратонки".

Но ако махнем карираните ризи и саундтрака от 90-те, различни ли са тези филми от другите истории за навлизането в пълнолетие, в които младите хора се чувстват неразбрани? Лайънс смята, че да. "Има нещо в цинизма и иронията на Поколението X, които са доста ясно изразени. Следващата генерация от независими филми нямат същата закачлива грубост и има по-голяма искреност в тях."

Има обаче един филм за Поколението X, който е решен да покаже младежката култура в най-суровия й вид - без каквато и да е ирония. "Хлапета" на Лари Кларк, сценарият за който е дело на 19-годишната Хармъни Корайн, проследява живота на няколко тийнейджъри в рамките на един ден в Манхатън. Той обхваща теми като секса, наркотиците, изнасилването, СПИН и гангстерското насилие.

Нискобюджетният филм оставя усещането за почти документализъм като много от актьорите в него са взети направо от улиците на Ню Йорк. Той е филмовият дебют на Клои Севини и Росарио Доусън. При премиерата му, New Yorker го нарича "нихилистична порнография".

Корайн е казвал, че не смята, че “Хлапета” би могъл да бъде заснет в наши дни. Ако би бил заснет сега, това би бил различен филм в дигиталната епоха. Героинята на Севини прекарва филма в бродене из Ню Йорк, за да предупреди бивш сексуален партньор, че има ХИВ. Сега тя би могла да му изпрати съобщение за секунди.

Гледайки наново тези филми в наши дни, те са забележителни почти толкова с това, което не съдържат, колкото и с това, което е налице. Може да забележите някой и друг пейджър или наподобяващ тухла автомобилен телефон, но няма интернет, социални медии или смартфони. Някои от идеите и концепциите биха изглеждали отживелица сега. В “Преди изгрев”, Джеси и Селин биха се следвали взаимно в Instagram, вместо да се уговарят да се срещат на едно и също място след година. В "Хапки от реалността", Лелаина не би се притеснявала за ТВ компания, саботираща документалния й филм. Тя би могла просто да го пусне в YouTube.

Но въпреки разликите с живота на милениалите, Лайънс казва, че те все пак могат да се асоциират с тези филми. "Изнасям лекции за много от тези филми, и филми като Slacker и "Хапки от реалността" са емоционално близки за студентите-милениали - особено с идеята за удълженото юношество", коментира той.

Сегашното "съзнателно поколение" може да има трудности с някои елементи все пак. В "Хапки от реалността" Трой е представен като романтичен артист, чието лошо поведение е част от чара му - докато сега постоянните му подмятания и манипулации бързо биха били определени като токсични.

"Някои от нагласите в тези филми определено не са остарели особено успешно, особено отношенията между половете и социалната политика. Поколението X също така е тенденциозно представено като доста бяло, и крайно много показва бели, следвали в университет 20-годишни хора. Афроамерикански режисьори като Джон Сингълтън или братя Хюз са оставени настрана, както и новото гей кино от началото на 90-те."

Към момента, в който 90-те стигат до своя завършек, Генерация X започва да става обект на нов поглед. Time, списанието, което някога ги е описвало като “изгубени”, посвещава друга водеща статия на тях.

“Мързеливци? Надали”, пише то. “Така нареченото поколение X се оказва пълно с енергични предприемачи.”

Те може да са започнали като група циници, но поколението X се оказва по-предприемачески настроено и креативно, отколкото който и да е от тези филми е предричал - дори и никой да не иска да говори за тях сега.