Петров и кукловодите от ДС

Когато заявиш на българската публика, че й предстои да гледа поредния пост соц филм за службите преди или след 1989-та, ентусиазмът рязко спада.

Когато обаче има чуждестранен сценарий от носител на "Оскар" и при това известно име като Жан-Клод Кариер - любопитството неизбежно се покачва.

"Досието Петров" с режисьор Георги Балабанов отправя нестандартен поглед към "прехода" от тоталитарен режим към "демокрация", като използва за основа историята на актьор от Народния театър, който бива изгонен от работа, заради доноси. През 1993-та година героят (Михаил Билалов) разбира, че е бил разработван от службите, и то не от кой да е, ами от учителя си по театрално майсторство.

Сюжетът проследява внимателно и прецизно превръщането на репресивния апарат на социалистическата държава в нова, модерна мафия, обвързана пряко с политиката.

Актьорът получава своята своеобразна голяма сцена, на която да изиграе ролята на живота си, а ДС се превръща в онова, за което всички подозираме, че е и днес, но така и нямаме всички нужни доказателства, а именно -

кукловод, който управлява тихомълком всички важни сфери на обществения живот.

С една дума - сценарият показва до болка познати реалии и само на моменти се отклонява от действителността, но трябва да признаем - в случая художествената измислица е доста убедителна.

Преди началото на прожекцията сценаристът Жан-Клод Кариер, който по настоящем е в болница във Франция, направи видеоoбръщение към българската публика, в което обясни, че е искал да разкаже универсална история, но за да се случи това, е трябвало да я свърже убедително в историята на една-единствена държава, а именно - България.

За първи път след толкова родни кино-опити ала "Дунав мост" задачата да се представи периодът на "разграбването" след прехода изглежда изпълнена докрай.

Нещо повече - "Досието Петров" убедително доказва, че е възможно да се надмогне традиционният проблем на българските филми, а именно - недомисленият сценарий.

Оказва се, че когато в основата има добре конструирана история, нещата се получават.

Но за целта е необходимо и още малко - нужно е да се преодолее и комплексът, който включва безразборното говорене, когато става дума за времената на падането на режима.

Когато всеки иска да разкаже точно своята история за онова време, като подчертае, че точно на него са му се случили най-големите "гадости", се загубва необходимото чувство за обща история, без което не може да има убедително кино.

Оказва се, че в такъв случай чуждият, необременен и всеобхватен поглед "отвън" задава спасителния подход, от който родните сценаристи могат само да се учат.

В "Досието Петров" разказът протича гладко, последователността на събитията дава възможност на зрителя да проследи историята от началото до края, без излишен патос, драма и усложняване и на без това сюжетно сложна ситуация.

Във филма е изразена цялата плакатност на епохата на социализма - време, в което Ленин е по-драматичен образ от чеховите герои, поне за пред съветските "другари".

Сред положителните страни на лентата е и усещането, че българските актьори вече са надмогнали в известна степен театралното си поведение пред камера. За съжаление и в случая това не важи за абсолютно целия кастинг.

Отново виждаме същите актьорски лица в сходни роли, познати от българските филми в последните 5-6 години:

Михаил Билалов, Христо Шопов, Цветана Манева, Ани Пападопулу, Радина Кърджилова, Деян Донков, Валери Йорданов, Валентин Ганев, Анжела Недялкова и др.

Забавно е да видиш и как бивш реален депутат, който на последните избори се яви заедно с крайнодясна политическа формация, играе мафиот-убиец, но и това не е нещо ново: Павел Чернев и друг път се е вживявал в подобни роли (в „Под прикритие" и в „Мисия Лондон") и със сигурност в тази роля изглежда по-добре, отколкото в костюма на политик.

Интересно реагира и публиката по време на премиерата на филма.

При посрещането на новата 1989 година лекарят (Малин Кръстев) казва: "По-скоро ще падне комунизмът в Северна Корея, отколкото в България. Тук ще трае поне 1000 години". След тази реплика в залата избухнаха аплодисменти.

Защо аплодира публиката - дали защото си спомня, че такова беше масовото мислене преди "промените" или защото осъзнава, че действително комунизмът продължава да живее у нас и в нас - е без значение.

Важното е, че силната реакция е достатъчен знак защо у нас трябва да продължават да се правят филми за социалистическия режим. Очевидно е, че за този период няма еднозначна оценка - нито историческа, нито политическа.

"Досието Петров" не може да предложи радикално различен поглед към епохата, нито цели преосмислянето й - тя е такава, каквато е. Но може би този филм ще бъде по-разбираем за зрители извън бившия социалистически блок, от други ленти на тази тема.

Дали е така ще стане ясно, след като филмът бъде представен и в други държави, първата от които е Германия.