Още с излизането на трейлъра си филмът Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile успя да предизвика вълна от гневни коментари. В лентата Зак Ефрон влиза в образа на известния американски сериен убиец Тед Бънди, а кадрите от трейлъра оставяха впечатлението за един силно глорифициран образ на Бънди - нещо като рок звезда сред серийните убийци.
Дори самият режисьор на филма - Джо Белинджър - трябваше да се оправдава, че крайният продукт е много по-различен от това, което се усеща в трейлъра, и че там по никакъв начин не е възхваляван Бънди, нито действията му.
Сега вече филмът е пуснат за разпространение от Netflix и всеки спокойно може да го гледа и да прецени за себе си.
Но дори да го гледате, бидейки наясно с всичките престъпления на Тед Бънди, филмът позволява на зрителите много лесно да забравят, че става въпрос за човек, който е изнасилил и убил най-малко 30 жени в САЩ.
Действието привидно се представя от гледната точка на неговата приятелка Елизабет Клопфър (изиграна от Лили Колинс) - която през цялото време остава заблудена за чудовищната страна на своята половинка и, дори след като попада в обсега на полицейското разследване, тя дълго време защитава неговата невинност. Това придава един далеч по-приятен и човешки вид на Тед Бънди, отколкото е в действителност.
Самият той е представен много по-красив и сексапилен, отколкото е бил в действителност, което е допълнително преувеличение върху неговата цялостна привлекателност.
Някой би казал, че цялото това акцентиране върху именно тази привлекателност - не само физическа, а в цялостност - дава на зрителите възможност да прозрат какво толкова е видяла Елизабет Клопфър, а и много от жертвите на Бъдни. Тя обаче също така позволява да се създаде и чувство за съпричастност към него у самия зрител - точно този ефект, който режисьорът отрича.
Ако това всичко беше само единичен случай, щеше да е просто един интересен поглед върху вече позната история. Тук обаче се наблюдава чисто културно натрупване.
Само в Netflix, където освен филма за Тед Бънди има и документален сериал, посветен на живота му и признанията му, има също така още два доста гледани сериала, представящи явлението "секси психопат".
You
От една страна е You - история за уж "добро момче", което всъщност се оказва побъркан преследвач и убиец, с Пен Баджли ("Клюкарката") в главната роля.
От другата е Dirty John, базиран на трю крайм подкаст за серийния измамник и насилник Джон Мийхан. В главната роля тук е австралийският актьор Ерик Бана ("Троя", "Жената на пътешественика във времето").
Междувременно по HBO очакваме завръщането на хитовия сериал Big Little Lies, в чийто първи сезон една от основните теми беше домашното насилие, манипулации и психически тормоз, който героят на скандинавския актьор Александър Скарсгард налага върху съпругата си.
Big Little Lies
Допълнително с това се очаква и нов прочит върху престъпленията на Чарлз Менсън и неговото "семейство" с Мат Смит в ролята на Менсън. Там важен момент ще бъде онова почти мистично въздействие, което той е имал върху жените от "семейството" му - толкова силно, че да ги накара да убиват.
Всичкото това показване на "сексапилни психопати" и акцентиране върху магнетичната сила на агресивни насилници и психопати има своето логично обяснение. Тези филми се разказват от гледната точка на жертвите и важен момент в случая е да се покаже в цялост (дори и леко преувеличено) с какво те си имат работа. Защото тук не става въпрос за зловещи чудовища в обичайния смисъл на думата, а дори напротив, за привлекателни и обаятелни мъже, който под повърхността крият чудовища.
Това е моментът на Холивуд след #MeToo, който държи да покаже позицията на жертвите, на онези жени, които най-пряко са се сблъскали с насилието, дори и просто да са били заблудени от чара на насилниците.
„Мисля, че има все повече и повече желание да разберем опита на жените и да се отдръпнем от това да обвиняваме жертвите. В миналото казвахме: "Как може да е излизала/да е живяла с такъв човек и да не е знаела нищо?!" Сега има вече отдалечаване от този момент. И тези филми работят за това да покажат колко лесно е да попаднеш под влиянието на такива мъже", казва Жан Мърли, доцент по английски език в Queensborough Community College в Ню Йорк и автор на "Възходът на трю крайм: Убийството на XX век и американската популярна култура".
От друга страна обаче, съществува и специфичният проблем за този подход - филмите и сериалите, които представят гледната точка на заблудените жертви, са подчинени почти изцяло на основния злодейски герой - той се превръща в най-силния и най-влиятелния персонаж, в реален протагонист, макар и антигерой, който движи действието.
И това обсебване на сюжета се прави най-вече с развлекателна цел, а не толкова, за да покаже колко лоши са всъщност тези персонажи (реални или измислени).
You, например, фокусира цялото си внимание върху антигероя преследвач до такава степен, че дори гласът зад кадър е негов - звучащ съблазнително, остроумно и интересно. От другата страна, персонажът на жертвата Бек е написан не кой знае колко интересно и завладяващо. Така в един момент се стига дотам, че персонажът на преследвача става далеч по-интересен и зрителите изпитват повече емпатия към него, отколкото към скучно разработената му жертва.
Dirty John
Същото се наблюдава и в Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile. Там въпреки че гледната точка на Елизабет Клопфър движи историята, много по-интересен момент е извратеният чар на Тед Бънди, отколкото представянето на личната драма на героинята на Лили Колинс (въпреки целия й талант).
Отвъд представянето на героите и слагането на акцентите при тях го има и моментът със самото предаване на насилието. Във всички тези филми, които искат да акцентират върху жертвите, го има почти задължителния елемент с чисто физическата красота на злодеите, която се превръща в своеобразен щит за персонажите им. Самият бранш изисква сякаш при подобни истории участието на красиви хора - иначе никой няма да си направи труда да финансира или да гледа подобно нещо.
Това обаче завърта нещата в един омагьсан кръг, в който на насилниците се изгражда един силно глорифициран образ в поп културата, където техните имена биват запомняни за разлика от тези на жертвите им.
Професорът по криминология Дейвид Уилсън успява да проследи това романтизиране на психопатите назад във времето до Ханибал Лектър - човекоядният доктор, създаден от писателя Томас Харис.
Лектър е естет - обича операта, добрата кухня, красивото и изящното, а цялостното описание, което получава, го представя като вдъхновяваща, макар и по извратен начин, личност. Както обаче отбелязва проф. Уилсън, читателите и публиката по-късно допускат погрешната представа, че персонажът Ханибал Лектър автентично представя как изглежда един сериен убиец.
Ученият прекарва цялата си кариера в това да разбива митове за психопатите престъпници, изградени от писатели и сценаристи.
В книгата си "Животът ми сред убийци: Зад решетките с някои от най-опасните мъже на света" той разбива фалшивото схващане, че общуването с подобни хищници те изправя срещу някой, който е готов да си говорите за Ницше, ренесансова архитектура и изкуство. "Напротив, всъщност серийните убийци са много обикновени и банални и обикновено не обсъждат престъпленията си", казва Уилсън.
Междувременно, когато става въпрос за истории по истински престъпления, професорът обяснява, че съществува своеобразна йерархия на убийците, които интересуват развлекателната индустрия.
Така например Тед Бънди многократно се превръща в източник за вдъхновение на писатели и сценаристи и за това свидетелстват множеството адаптации на историята му във филми, сериали и романи. Също така той вдъхновява и много други чисто художествени фикции, подобно историите за Ханибал Лектър. Съответно обаче други убийци като например шотландския чиновник Денис Нилсен, който от края на 70-те до края на 80-те убива 15 млади мъже, така и не влизат в интереса на Холивуд.
Според Уилсън това отново се дължи на външния вид - ако убиецът изглежда харизматично и привлекателно, интересът към него рано или късно ще дойде. Ако, подобно Нилсен, изглежда като "дългогодишен учител по география", нещата са по-различни.
Друг важен момент е и профилът на жертвите - ако става въпрос за млади жени, развлекателната индустрия би се поинтересувала повече, отколкото ако става въпрос за типичните жертви на серийни убийства в САЩ - чернокожи млади мъже. Съответно вторите истории или получават по-малко отразяване в културата, или директно никакво.
Всичко това, според експертите говори за едно специфично фетишизиране на определен тип убийци, каквото имаше преди и с вампирите - някаква извратена романтична история, в която опасностите, заплахата и убийствата са просто част от пейзажа.
Ще може ли натискът върху Extremely Wicked, Shockingly Evil and Vile да промени това? Дълбоко съмнително е. Холивуд твърде много обича своите "секси психопати", че да се откаже от тях толкова лесно.
