За първи път я чуваме да признава, че не умее да се защитава и не иска да го прави. Знае, че пресата има последната дума, без значение какво прави творец от нейния ранг. Но също така знае, че благодарение на таланта и работата й, един ден хората ще научат истината - нейната собствена версия за случилото се в един кратък, но наситен със събития живот. Животът на оперната легенда Мария Калас.
Четиридесет и една години след смъртта й това най-накрая се случва. Заслугата е на документалния филм „Мария и Калас", разпространяван от Sony Pictures Classics, зад който застава младият дебютиращ режисьор Том Волф. Мария Калас проговаря на хората, които не са престанали да я обичат, със своя собствен глас. Отдавна изпратени и получени писма, архивни материали на отишли си от този свят хора, пресекли пътя й, интервюта, които са се смятали за изгубени дълго време, достигат до зрителя под формата на два брилянтно оформени часа, представящи единствената истината за Калас, която трябва да ни интересува. Истината за две жени във вечна борба една с друга. Едната, родена Мария Калогеропулу в семейство на гръцки емигранти в Ню Йорк, и другата, останала в историята като най-великата певица на миналия век.
„Мария и Калас" изминава дълъг път от първото хрумване през 2013 г. до снощи, когато българската публика успя да се докосне до него в рамките на инициативата „Кино в неделя". Домът на тази идея, целяща да показва световноизвестни филми, които трудно биха получили разпространение по киносалоните, е наскоро създаденото столично Кино Култура. В откритото през октомври миналата година пространство киното е поставено в неформалната среда на кафенето, което доставя различно удоволствие от гледането на филмите.
Особено когато на трите екрана (поставени в различни части на заведението) се прожектират филми като „Мария и Калас", или биографичните „Приказка за Астрид" или „Да пееш в Париж". Предвид трудността пред българските зрители да се докоснат по законен път до подобни заглавия, е ценно и необходимо попълнение, запълващо някои празнини в културния календар на София.
Най-ценната находка в „Мария и Калас" е популярният похват в документалното кино да бъде оставен обектът на филма да говори сам за себе си. Това най-често се случва с помощта на лични дневници, писма, откъси от интервюта, автобиографии, видео и аудиозаписи и други източници, оставени приживе.
Преди години видяхме колко добре този похват проработи в документалния филм за великата актриса Ингрид Бергман, „Ингрид Бергман: С нейни думи" (Ingrid Bergman: In Her Own Words) на режисьора Стиг Бьоркман с гласа на Алисия Викандер като Бергман.
Том Волф тръгва по същия труден път в дебютния си филм, за който се подготвя в продължение на 5 години. Дългият процес по събиране на информация обаче се отплаща на режисьора. За това време той успява да събере (по данни на официалния му сайт) 60 часа интервюта и невиждани досега материали, като записи на нейни изпълнения, които до този момент сме гледали само на нискокачествени черно-бели записи в интернет. След монтажа, от тези 60 часа са останали 2, в които виждаме изпълненията, за които преди няколко десетилетия единствено пресата е имала правото да каже каква е стойността им.
Своеобразният гръбнак на „Мария и Калас" е известното интервю от 1970 г. (7 години преди смъртта си) на американския журналист Дейвид Фрост. Том Волф попада случайно на него, докато събира информация от близък на Калас човек, който пазел едно от малкото останали копия на дългия разговор. Освен че разговорът е еталон в правенето на портретни интервюта, в него Калас минава през целия си живот, разказвайки дълбоко лични истории. От този запис Волф изкарва лайтмотивите на филма, започвайки от детството и приключвайки с протяжния и тежък период след смъртта на голямата любов на Калас - Аристостел Онасис.
Във филма не чуваме други гласове освен този на главната героиня. А в редките случаи, когато това се случва, виждаме някой от близките й хора или такива, с които тя е имала преки работни или лични отношения. Връх в тези откъси е интервюто с Елвира де Идалго - учителката по пеене на Калас в Гърция, която първа прозира гения зад надебеляващото момиче с мургава кожа, големи очи и голям нос и го насърчава с думите - „Можеш да направиш всичко, момиче! Стига да положиш усилията."
Звукозаписи на френски, английски или италиански, се допълват с кадри от пристигания на летища, преследвания от папараци, лични кадри от почивка с Аристотел Онасис, представления в Ла Скала, Метрополитън опера, Опера Гарние и още много. А като приятно и съвсем на мястото си смигване от миналото, се включва актрисата Фани Ардан, която записва гласа на Мария Калас. Шестнадесет години след излизането на „Калас завинаги" (Ардан е в ролята на Калас), актрисата отново придава плът и кръв на текстовете и зрителят дори не усеща смяната между оригинала и интерпретацията.
Както при повечето легенди, за Калас е писано и говорено много. С право и без, с морал и без, с уважение и без никакво такова. Четиридесет години по-късно едва ли има смисъл от възмездие. Защото медиите не са се променили много до днес. Това, което досега масовата публика можеше само да предполага, но не и да докаже, много ясно се вижда във филма на Волф. Той развенчава един от улегналите в историята митове за личността Мария Калас.
Години наред пресата я описва като непоносима примадона и един от най-тежките и претенциозни характери в операта. В онези години пресата наистина е имала голяма власт над биографията на артиста, а лобирането (особено на италианска територия) е било повече от силно. Поради вродена невъзможност и нежелание да отвръща на ударите, Калас попада в лапите на пресата, която безцеремонно си позволява да върви по петите й, задавайки очевидно неуместни въпроси и подсмихвайки се при лаконичните й отговори.
На практика от „Мария и Калас" виждаме (за първи път) другата страна на легендата. А именно необикновения артист, оперната певица, посветила се на белкантото, която иска единствено да пее. Да бъде професионалист. Да получава най-доброто, за да може да даде най-доброто от себе си. Да изпълни мисията си, защото това е единственото, което остава на всеки артист, когато успехът в личния живот се окаже недостижим блян.
За щастие, думите на Калас се реализират 40 години след смъртта й през 1977 г. И публиката може да чуе нейната собствена версия на тиражираната до втръсване история. А това е единствената истина, която има значение.
Повече информация за програмата на Кино Култура можете да намерите ТУК.
