Гледам новия филм на Джейсън Стейтъм и някъде между поредния бой, престрелката и момента, в който героят му отново се оказва човекът, с когото определено не е трябвало да се закачат, ме връхлита едно странно усещане.
Този филм май вече съм го гледала.
Не точно този, разбира се. Но сценария - със сигурност.
В последният му филм "Бунтовникът" Стейтъм е Коул Рийд - бивш полицай и войник, който работи като бодигард, шефът му е убит, самият той се оказва натопен за престъплението и тръгва да търси виновните.
Следват конспирация, товарен кораб, много лоши хора и, разбира се, достатъчно възможности Стейтъм да ги пребие.
Самият филм дори не се опитва особено да избяга от формулата. И критиците забелязаха същото, реакциите варират от "предвидим, но забавен старомоден екшън" до далеч по-сурови оценки за поредния сюжет, който оставя Стейтъм да прави онова, което сме го гледали да прави десетки пъти.
Тогава започнах да се замислям колко много актьори имат своя собствена версия на този феномен.
Има звезди, при които дори не е необходимо да прочетем сюжета, за да имаме приблизителна представа какво ни очаква.
Ако е Джейсън Стейтъм, някой ще направи огромната грешка да го ядоса. Ако е Дуейн Джонсън-Скалата, вероятно светът ще има нужда да бъде спасен от огромен мъж с още по-огромни бицепси. Райън Рейнолдс ще попадне в смъртна опасност, но ще намери време за саркастична реплика.
А ако Вин Дизел е зад волана, шансът думата "семейство" да се появи някъде по пътя е подозрително висок.
В един момент започваш да се питаш: гледаме различни герои или любимите си актьори в различни костюми? При Стейтъм това може би се вижда най-ясно.
"Транспортер", "Механикът", "Непобедимите", "Пчеларят", "Работникът" и сега "Бунтовникът" сменят професиите, враговете и причината за отмъщение, но основата често остава подозрително позната: мълчалив, опасен мъж с минало и почти свръхестествена способност да се справя сам с огромен брой противници.
И най-странното е, че това работи.
Дори зрителските реакции към "Бунтовникът" показват именно този парадокс, предвидимостта може да бъде недостатък, но за част от публиката обещанието за "типичен филм на Стейтъм" е достатъчна причина да го гледа.
И донякъде го разбирам.
Има хора, които си пускат Джейсън Стейтъм, точно защото не искат изненада. Искат бой, преследвания, престрелки и час и половина чист екшън. Знаят какво ще получат и точно заради това са дошли.
Само че лично на мен в един момент започва да ми идва малко в повече. Не защото Стейтъм не е добър в това, което прави. Напротив, вероятно проблемът е, че е станал прекалено добър в една и съща роля. И той далеч не е единственият.
Дуейн Джонсън също отдавна е превърнал себе си в почти отделен филмов жанр.
"Джуманджи: Добре дошли в джунглата", "Небостъргач", "Rampage: Унищожителите", "Червена бюлетина", поредицата "Бързи и яростни", декорът може да се промени от джунгла през горящ небостъргач до глобална мисия, но Скалата често си остава Скалата.
Силен, симпатичен, уверен, с чувство за хумор и почти винаги способен да спаси всички останали.
Това не означава, че Джонсън не може да направи друго. По-скоро неговият екранен образ е станал толкова разпознаваем, че понякога персонажът трябва да се нагоди към звездата, а не звездата към персонажа.
При Вин Дизел формулата е различна, но също толкова лесно разпознаваема.
Коравият мъж, който говори малко, гледа много сериозно и поставя лоялността над почти всичко. От "Трите хикса" до Доминик Торето в "Бързи и яростни", различните му герои често носят една и съща мачо енергия.
А Дом Торето вече е толкова силно свързан с Дизел, че границата между актьор, персонаж и публичен образ понякога почти изчезва.
Райън Рейнолдс пък доказва, че не е необходимо да имаш мускули и автомат, за да бъдеш типизиран.
При него оръжието е сарказмът.
"Дедпул", "Свободен играч", "Бодигард на убиеца", "Червена бюлетина", "Проектът Адам" - героите са различни, но ритъмът често е един и същ - чаровен, самоироничен мъж, който използва шегите като защитен механизъм и очевидно не може да остави сериозна ситуация без поне една остроумна реплика.
Това е толкова разпознаваема част от екранния му образ, че типизирането му именно като саркастичния чаровник редовно се отбелязва и в анализи на кариерата му.
Понякога имаш чувството, че Дедпул просто е свалил костюма и е отишъл да снима друг филм.
И пак работи. Защото Рейнолдс е много добър в това.
Същото можем да кажем и за Адам Сандлър, макар че при него историята става по-интересна.
Дълго време Сандлър практически изгради кариера върху вариации на един типаж, порасналото дете. Малко незрял, често шумен и абсурден, понякога ядосан, но някак симпатичен човек, който в крайна сметка трябва да порасне поне малко.
"Били Мадисън", "Баща мечта", "Дърти хлапета", "Баща в излишък", формулата му донесе огромна публика. Само че после идват филми, в които Сандлър решава да ни напомни нещо важно:
Той всъщност може да играе. И то много.
"Диамантът на несигурността" е може би най-очевидният пример. Изведнъж познатият комедиен образ изчезва и пред нас стои нервен, обсебващ и драматичен герой.
И точно такива роли правят typecasting-а толкова интересен. Защото показват, че понякога актьорът не играе едно и също, защото не може друго, а защото индустрията знае кое негово лице се продава най-лесно.
Дженифър Анистън познава другата страна на същия проблем.
След "Приятели" и поредица от романтични комедии тя дълго остава в познатата зона на привлекателната, достъпна и леко хаотична жена, чиито любовни проблеми движат голяма част от историята.
"Просто секс", "Отстреляй бившата", "Жена назаем" и други подобни заглавия затвърдиха образ, от който впоследствие става трудно да избягаш.
А когато актьор като Анистън се появи в нещо по-различно, ефектът е почти странен, не защото ролята не му отива, а защото ние сме свикнали да очакваме друго.
Тук стигаме до истинския проблем. Или може би до причината изобщо да няма проблем.
Това явление си има име - typecasting, или типизиране. Един актьор постига успех с определен тип герой, публиката започва да го разпознава именно така, студиата виждат работеща формула и следващият кастинг става много по-лесен.
Защо да рискуваш?
Ако имаш нужда от екшън герой, Стейтъм вече знае как се прави. Ако търсиш огромен харизматичен спасител, телефонът на Дуейн Джонсън вероятно е някъде в списъка. Ако сценарият изисква герой, който да превърне всяка опасност в шега, Райън Рейнолдс практически пристига с готова марка.
Към това трябва да прибавим и нещо още по-важно публиката вече идва с тях.
Тези хора имат огромни фен бази. Името им върху плаката не гарантира автоматично добър филм или финансов успех, но гарантира нещо изключително ценно - внимание.
Затова не знам дали бих нарекла това мързел от страна на Холивуд. По-скоро е залагане на сигурното.
Студиото получава актьор, който може да изиграе ролята с лекота. Актьорът получава територия, в която вече е доказал, че работи. А зрителят получава точно онова, за което е дошъл.
Всички знаят какво купуват.
И точно това едновременно е най-голямото предимство и най-големият недостатък на тази формула.
Защото киното има нужда от своите сигурни имена. Няма нищо лошо човек да си пусне филм на Стейтъм именно защото иска да гледа Стейтъм как пребива лошите. Понякога точно това ни трябва.
Но киното има нужда и от нови лица. От неочаквани кастинги. От актьори, които излизат от зоната си на комфорт, и режисьори, които виждат в тях нещо, което никой преди това не е видял.
И най-вече от онзи рядък момент, в който гледаш човек, когото си виждал в десетки филми, и си казваш: Чакай малко, не знаех, че може и това!
Защото след "Бунтовникът" със сигурност знам какво може Джейсън Стейтъм.
Знам го толкова добре, че понякога имам чувството, че знам как ще свърши следващият му филм още преди да са започнали снимките.
