Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Земя на номади": Пътешествие през Другата Америка

Клои Жао създава филмово обяснение в любов към човешкото и очаква своя първи "Оскар" Снимка: Searchlight Pictures
Клои Жао създава филмово обяснение в любов към човешкото и очаква своя първи "Оскар"

Във филма на Клои Жао "Земя на номади" (Nomadland) се случват много неща, макар екшънът да не е на ниво и никъде да няма бой и "пушкане", както казва баба ми.

"Земя на номади", който вече отнесе Златен глобус за най-добър филм, събира в себе си два жанра: документалният и фикцията, като двата се преливат един от друг, срещат се по пътя и пак се разделят, след което пак се срещат, за да отведат зрителя в Другата Америка.

Не лъскавата Америка на Холивуд, в която мечтите се сбъдват, телата са секси, а зъбите - по-бели от сняг, а Америка на хората, които отпадат от социалната система и са оставени сами на пътя - буквално и не-буквално.

Номинираният за Оскар "Земя на номади" е адаптация на книгата "Nomadland: Surviving America in the Twenty-First Century" и се базира на истински събития. В книгата Джесика Брудър проследява историята на 60+-годишната Фърн (Франсис МакДорманд), която губи всичко след икономическия колапс на компанията, която издържа малкия град в провинциална Невада. Градът е изоставен, а Фърн и хиляди други като нея вече няма къде да живее и да работи.

Погребала съпруга си и останала без град, тя тръгва на път със своя ван и се превръща в един от съвременните номади на САЩ: те са общество, родено през 60-те и 70-те години на 20 век, чието настояще е разбито от финансовата криза през 2008г. Те обикалят страната със своите "подвижни домове" и търсят сезонна работа по барове, ресторанти и складове.

Там се срещаме с Фърн за първи път: в склада на Amazon, където нейната приятелка Линда Мей я кани на събиране в аризонската пустиня, организирано от Боб Уелс: небезизвестен ван-номад, вдъхновил хиляди хора да прегърнат минималистичния, чергарски начин на живот.

В началото Фърн се дърпа, но след като времето застудява, тя решава да отиде. И оттам започва нейното пътешествие - пътешествие, в което душевната болка и битовите трудности са претопени и увлечени в нещо по-голямо, в една свещена простота на живот, отърсил се от всичко излишно. Живот без къщи, вещи, кредити, обвързаности, семейство и социални мрежи: символ на американската свобода в изгубената традиция на Емерсън и Твен.

На моменти "Nomadland" прилича на една много сладка и светла версия на "Лудият Макс" - постапокалиптична Америка, в която неколцина хипарски души пътуват с микробуси и камиони и ту се докосват едни други, ту отново потъват в собствения си свят.

Този постапокалипсис обаче е относителен: макар и изоставени от социалната система, номадите на Брудър имат цел и смисъл в живота си, и се движат през него с доблест и устрем. Те превръщат самотата в достойнство и тук е едно от забележителните качества на "Nomadland": това е един от малкото филми за човешката самота, в които самосъжалението е изцяло премахнато и тя е видяна като състояние на духа, което не се движи по опростенческата емоционална ос хубаво-лошо.

Снимка: Searchlight Pictures

Всичко във филма на Жао е представено с изключителна деликатност: искрите, които прехвърчават между Фърн и Дейв (Дейвид Стратърн, единственият професионален актьор в каста, освен Франсис Макдорманд), са само загатнати. Очевидно е, че Дейв си пада по Фърн, а нейните реакции към неумелото му ухажване на моменти подбутват филма към територията на романтичните комедии, но без бялата захар.

Обвинението към бездушната Америка, която изоставя децата си, които не могат да си я позволят, на практика отсъства, което е много красиво предвид това колко лесно някои режисьори биха залитнали в посока охулване на системата.

Вместо това, Жао се съсредоточава върху човека отвъд битките, човекът, който смирено и с доверие се е пуснал по потока на живота.

Срещите на Фърн с другите номади са малки, но всъщност много големи истории в историята. Една от най-забележителните фигури в лентата е тази на Суонки. Срещаме се с нея, когато Фърн пука гума и се примолва на жената в съседния микробус да й помогне, при което Суонки реагира остро и нахоква Фърн, че е скандално неподготвена.

След това, образът й бавно и красиво се разгръща и разбираме, че Суонки e терминално болна и пътува обратно към спомените си в самия край на живота си. Докато е карала своя каяк, тя е видяла семейство лосове край река в Айдахо, огромни бели пеликани са пикирали на метри от нея в езеро в Колорадо, била е в центъра на ято лястовици и е гледала как малките им се излюпват от яйцата и белите им черупки падат във водата, а те отлитат нагоре...

Снимка: Searchlight Pictures

"Дори да бях умряла още тогава, това щеше да е напълно ОК", казва Суонки, с което затвърждава впечатлението, че образът й е проводник на поезията в живота.

Тя е човек, който има истинска връзка с Бога. И в този смисъл, смъртта й няма да е тъжна и когато номадите хвърлят камъни в огъня в нейна памет, а в сцената няма нищо помпозно-драматично.

Впрочем, образът на Суонки се играе от истинската Шарлийн Суонки, която наистина е съвременен номад. Разликата между реалността и филма, е че Суонки не е болна, но съпругът й е починал от мозъчен тумор. В началото тя не е искала да участва във филма, за да не травмира децата си, но впоследствие се съгласява.

Този подход, да използва хора от живота в комбинация с професионални актьори, не е нов за Клои Жао, която го използва и при The Rider, в който китайската режисьорка отново внимателно и емпатично разказа историята на бившата родео звезда Брейди.

Филмът много внимателно върви по ръба на натурализма, без да прекрачва границата, която би направила някои сцени отблъскващи. Повествованието се развива на фона на една много приятна "къмпинг естетика", която ще извика носталгия у онези, които са си правили кафе на газово котлонче и които са влизали в директна връзка с природата, неопосредствана от милионите удобства на модерния живот.

Всичко това е обрамчено от меланхоличните мелодии на италианския композитор Лудовико Ейнауди, чияти "Nuvole Bianche" (от итал. бял облак) се носи над полетата със захарно цвекло в Небраска и носи надежда там, където е нужна.

Не зная дали има смисъл да се коментира обилно актьорското изпълнение на Франсис Макдорманд. Ролята й на Милдред Хейс в "Три билборда извън града" беше достатъчна, за да я утвърди като една от великите актриси на нашето време, дори да не беше получила "Оскар" и "Златен глобус" за нея, макар че тя, разбира се, получи. И все пак, в "Земя на номади" Макдорманд е забележителна.

Изисква се огромен актьорски потенциал, за да обживееш роля, в която няма никакви ярки цветове, никакъв патос, жар, драма и пламък. Макдорманд е ненатрапчива и сякаш влиза в обувките на Фърн тихо, стараейки се да не замърси чистотата и смиреността на образа й със собствената си актьорска сила и присъственост. И се справя с тази задача брилянтно. Затова няма да е учудващо, ако на Цветница вземе своята втора статуетка "Оскар".

Най-важното в "Земя на номади" са въпросите за смисъла, които срещнахме и в един от другите кандидати за "Оскар": "Бащата" на Флориан Зелер.

Къде точно се намира животът? Трябва ли да върви в предопределен коловоз, за да бъде осмислен? Къде се срещаме с Другия и къде са допирните ни точки с него? Можем ли да се докоснем в ядрото на загубата и скръбта, и да се намерим там?

Подобно на "Бащата", "Земя на номади" не дава отговори на тези въпроси. Но за разлика от него, предлага с тях една женска, дори майчина утеха. Едно нежно успокояване, че "може и така".

"Земя на номади" е в избрани киносалони у нас от 23 април, петък.

Най-четените