В продължение на 25 минути по време на мача си срещу Бразилия, Мароко записа необичаен рекорд.
В този период от двубоя всички марокански футболисти на терена бяха родени извън страната, която представляват на шампионата.
Това е нещо историческо за световни финали и отразява една от водещите тенденции на Мондиал 2026 - все повече футболисти не играят за своята родна страна.
В настоящото първенство наблюдаваме рекорден процент национални състезатели, родени в други страни - над 23%, или близо всеки четвърти играч.
От общо 1248 футболисти на Мондиала, 289 попадат в тази графа.
А тенденцията е знак за размиването на националните граници и все по-ярко изразената глобализация във футбола.
На турнира вече видяхме играч, който вкарва на родната си страна - това е Ибрахим Мбайе, разписал се срещу Франция с екипа на Сенегал при загубата с 1:3.
Разбира се, такива случаи е имало и в миналото, а явно в бъдеще ще стават все по-често срещани.
Само 8 от 48-те отбора на Мондиал 2026 нямат футболист, роден извън страната, за която се състезава.
А дебютантите от Кюрасао са най-крайният пример и при тях само един национал е роден в карибската страна - юношата на Манчестър Юнайтед Тахит Чонг.
Държавата е автономна част от Кралство Нидерландия и останалите национали са родени именно в Нидерландия.
Междувременно Катар участваше с национали от 10 страни, като съставът включваше африканци, европейци и южноамериканец.
Сред големите звезди, които попадат във въпросната графа, е Майкъл Олисе, роден и израснал в Лондон.
Той е продукт на английските футболни школи и е преминал през академиите на Арсенал, Челси и Манчестър Сити.
В крайна сметка обаче избра да представлява родината на майка си Франция още на юношеско ниво.
ФИФА е създадена през 1904 г., но едва през 60-те години установява официални правила за национални състезатели.
Дотогава всеки футболист може да играе за страна по свой избор.
Затова например аржентинският полузащитник Луис Монти представлява своята родина на първото световно първенство през 1930-а, когато "гаучосите" завършват втори, но после става италиански национал.
Така Монти вдига световната титла с Италия през 1934-та и остава единственият, участвал на финали на мондиал с две различни нации.
През 1962 г. ФИФА въвежда изискване националът на дадена страна да има съответното гражданство.
Забранява се и един футболист да представлява повече от един национален отбор през своята кариера.
Тогава изключения се допускат за състезатели, чиито националности са променени без тяхно съгласие - например спортисти от бившия СССР или Югославия.
Допълнителни промени настъпват през 2004 г., когато ФИФА позволява на футболистите да играят за една страна на юношеско и младежко ниво, но да правят промяна на ниво мъжки футбол.
Изискването е обаче играчът да има "ясна връзка" със страната, която избира да представлява - поне един родител, баба или дядо трябва да е роден в съответната страна или състезателят трябва да е жител на страната поне две години.
По-късно изискването за престой е удължено на пет години, но футболистите могат да променят националния си отбор, ако са изиграли три или по-малко мача за дадена страна на ниво мъжки футбол преди да навършат 21 години.
Променените правила са добре дошли именно за нации като Мароко, при които възможните за натурализиране футболисти са разпръснати по цялото земно кълбо.
През последното десетилетие мароканският футбол задвижва проект за поставяне на скаути в европейски страни с големи марокански общности - като Франция, Белгия и Нидерландия.
Целта е рано да се откриват проектонационали и да бъдат привличани в представителния тим, а резултата видяхме още на Мондиал 2022, когато Мароко стана първият африкански отбор, достигал до полуфинали на световно.
В наши дни това е печеливша формула за изграждане на силен национален отбор и все повече федерации ще се опитват да я прилагат.
Затова има всички предпоставки процентът на националите "чужденци" да продължава да се увеличава.
