Едва ли някой може да оспори, че Испания беше най-добрият отбор на Мондиал 2026. Както и на Европейското първенство преди две години.
Испанците са №1 в света и нямаше нищо случайно в триумфите им на последните две големи първенства.
Но за архитекта на тези успехи може би не се говори достатъчно и той остава донякъде в сянка - обяснимо заради скромността му и заради факта, че не е някое бляскаво и звездно име.
Дори селекционерът Луис де ла Фуенте да е недооценен от широката публика, мястото му несъмнено е при треньорските величия, поне на ниво национални отбори.
Като начало, само още двама треньори са печелили както световно, така и европейско първенство - сънародникът му Висенте дел Боске и германецът Хелмут Шьон.
Но постиженията на Де ла Фуенте имат и своя специален контекст.
Легендарният Луис Арагонес беше човекът, който сложи край на порочния цикъл от провали на испанския отбор и откри печелившата формула, за да спечели Евро 2008.
Ако не беше той, Испания нямаше да грабне и първата си световна титла на Мондиал 2010, макар че за нея тимът вече беше воден от Дел Боске.
Бившият наставник на Реал Мадрид успя мъдро да надгради концепцията на Арагонес, да накара футболистите да израснат още повече тактически и едновременно да им даде усещане за свобода, за да продължат те да изразяват себе си на терена.
Така беше спечелено не само Световното първенство, а и още една европейска титла през 2012-та.
Уникалното при Луис де ла Фуенте е, че той някак комбинира направеното от Арагонес и Дел Боске.
През последните няколко години Испания заблестя и на Евро 2024 промени традиционния си стил, за да заиграе далеч по-директно, смело и енергично с невероятните младоци Ламин Ямал и Нико Уилямс по двете крила.
В някакъв смисъл, това беше продължение на онази Испания на Арагонес, докато на Мондиал 2026 видяхме по-овладян, организиран и зрял отбор, напомнящ стила на Дел Боске.
В осемте си мача на Мондиала, испанците показаха предимствата на това да залагаш на отборната игра, а не на конкретна голяма звезда.
Непробиваемата защита и контролът върху топката са суперсилите на този тим, който е способен да доминира срещу всеки съперник и във всяка зона от терена.
Едва ли е случайно, че Де ла Фуенте и Дел Боске се срещнаха преди първенството, за да обменят идеи.
А да не забравяме и че настоящият селекционер се зае със задачата си в хаотичен период, когато беше назначен от скандалния бивш шеф на федерацията Луис Рубиалес.
Де ла Фуенте пое объркан отбор, поставящ под въпрос своята идентичност след отпадането от Световното първенство в Катар.
Тъй като нямаше опит на топ ниво, треньорът беше посрещнат със съмнения и даже с пренебрежение, докато не започна да трупа победи.
Разбира се, помага му фактът, че разполага с невероятно талантливо поколение юноши на Барселона, но те са само част от неговия състав.
Гръбнакът на тима се състои не от огромни звезди, а от надеждни изпълнители като Унай Симон и Аймерик Лапорт (и двамата от Атлетик Билбао), Педро Поро (Тотнъм), Фабиан Руис (ПСЖ), Алекс Баена (Атлетико Мадрид) и Микел Оярсабал (Реал Сосиедад).
Де ла Фуенте изведе всички тях до различно ниво и изцяло ги подчини на общата концепция, в която дори талант като Ламин Ямал е брънка от веригата, а диригентът Родри тихо дърпа конците в средата на терена.
Няма футболист на Испания, от когото се очаква да понесе отбора на гърба си. Всеки върши своята работа и надскача себе си като част от колектива.
Затова успехите на селекционера не могат да бъдат омаловажени с обяснението, че "с тези играчи всеки би печелил". Просто Де ла Фуенте прави така, че отстрани да изглежда лесно да водиш този отбор.
Като всеки друг велик треньор, и Де ла Фуенте е имал своя момент, когато се е чувствал на дъното и оттам е започнал изкачването си нагоре.
Години наред неговата треньорска кариера върви доста скромно и той тренира в юношески академии и регионални лиги.
До 2011 г. води третодивизионния Алавес, но е уволнен оттам след колебливо начало на сезона.
Година и половина Луис стои без работа и изглежда, че кариерата му отива наникъде, а той вече е прехвърлил 50-те.
В тежкия период наставникът намира опора сред своето семейство и близки, но не спира да гледа футбол, да обикаля клубове из Испания, да наблюдава на живо тренировки и да обменя знания с колеги.
Миналото му като играч на Атлетик Билбао и като треньор в клубната школа означава, че за него вратите на този клуб винаги са отворени.
Но той посещава и множество други стадиони, ходи на лекции и социални събития, изучава тактическите идеи на Марсело Биелса и вярва, че има смисъл да се усъвършенства.
Шансът му идва през 2013 г., когато федерацията търси нов наставник на националите до 19 години. Първоначално му предлагат договор само за три месеца, но от първия ден Луис започва да си търси апартамент, за да се премести за постоянно в Мадрид.
С 19-годишните става европейски шампион, после го назначават начело на младежите до 21 г. и с тях също печели европейска титла.
Тогава отборът е изграден от добре познатите Унай Симон, Микел Мерино, Дани Олмо, Микел Оярсабал и Фабиан Руис - на които наставникът продължава да вярва и с които сега покори световния връх.
Когато през декември 2022 г. той беше назначен в мъжкия национален отбор на мястото на Луис Енрике, това изглеждаше като доста смел ход от страна на федерацията.
Но оттогава Луис де ла Фуенте спечели Лигата на нациите, европейска и световна титла.
И каквото и да направи оттук нататък, заслужава да го запомнят като може би най-великия треньор на "Ла фурия роха" - редом до Арагонес и Дел Боске или дори над тях.
