Ерол, който се вдъхновява от дупките, е най-оптимистичният пънк-фънк-рок-пролетарски идол, към когото върлите античалгари се обръщат, когато искат да чуят нещо истинско за народа.
България през очите на Ерол, който тези дни е на клубно турне в страната, е толкова симпатична в недостатъците си, че прилича на най-римския квартал "Трастевере" - там, където изкуството се случва върху паветата, освободено от неловката си лъскавина.
Фронтменът на Уикеда, най-шумната homeboy група, която озвучаваше пика на прехода, носи в главата си една (малко ранима) поетична идея за тази държава. Неговата представа за прехода свършва със започването на кризата. От която юношеският му позитивизъм може да извади и добри изводи - като например този, че спряхме да робуваме на LCD-тата и излязохме да си пием бирата в градинката пред блока (ако я има).
Събитието
През последните две-три години се пораздвижиха нещата в нашата сфера, започна да се завръща интересът към българската авторска рок музика. Отвориха нови клубове не само в София, но и в страната за щастие, защото преди всичко беше концентрирано само в столицата. Вече правим по две-три турнета годишно в България, което се усеща.
Има много групи, които добиват популярност само чрез My Space и Facebook - така успяват да съберат толкова голяма фенска маса, че хората знаят парчетата им и пълнят клубовете заради тях.
Това е светлата страна на Интернет. И в световен план е така - групите стават по-независими - сами се продуцират, не печелят много от продажби, но свирят повече на живо, което им носи приходи.
Пример за такава родна група е например The Pomorians, създадена от фронтмена на Артерия. Имат едно парче „Обичам да пуша, да пия и да ям...", което е супер хит, въпреки че не съм го чувал по радиото. Групите Q Checк и Млък също правят готини неща.
Има някакво пробуждане на енергия в българския творец. Това е събитието. Обяснявам си го по един странен начин - преди демокрацията целият творчески потенциал беше впрегнат в профсъюзи, изкуството беше дирижирано от държавата. Естествено, и по време на соца са се създали някакви неща, но точно това дирижиране е смачкало творческия дух на българина. Трябваше да минат 20 години, за да се събудим за нов живот. За да свикнат творците с идеята, че не трябва да разчитат на държавата, а да намерят сами потребителите на продукта си и начин, по който да се самофинасират.
Творците бяха малко в потрес след промените, започнаха да се оплакват, че никой не подпомага изкуството им, чакаха някой да им даде нещо, за да правят изкуство и непрекъснато търсеха причини да извинят творческата си импотентност. Преодоляхме това в последно време - спряха ревовете, че няма пари за българското изкуство. Ако имаш желание, можеш да направиш нещо добро и за 14 стотинки.
Явлението
Интернет. Особено за България и и в моята сфера специално. Сега се чувствам много по-свободен отколкото преди 10 години, когато, без да сме очаквали, станахме популярни с "А ние двамата с Боби пием кафе", което доведе до малко погрешна представа за идеите на групата. Влязохме в някакъв канал на очаквания от хората, които са ни чули по радиата и телевизиите, и трябваше много дълго да преодоляваме това.
Сега, с Интернет-революцията, се чувствам много по-свободен в това, което искам да правя. За някои музиканти това е по-лошо заради mp3-ките, заради това, че вече никой не си купува албумите, но за мен Интернет е директен начин да стигна до хората, които се интересуват от музиката ни. И да имам директен контакт с тях - без мениджър, без голяма компания зад мен. За моя голяма радост нещата се развиват така и в световен план. Хората намират изкуството по някакъв по-непосредствен канал - комуникацията творец-потребител е много по-лесна.
Личностите
Когато изчетох всичките недостъци на българския характер, за които говори Карбовски, си помислих, че любовта към нещо или някого не се състои в това да обичаш другия само заради неговите качества, а и заради неговите недостатьци.
Обичам българина не защото е много красив, надарен и интелигентен, защото е измислил компютъра, чадъра - всички тия клишета... Харесвам българите заради хитрия им поглед, заради политическата им некоректност, нихилизма им...
Добре - германците си имат Ницше. Но имат и доктор Менгеле. Докато в България всичко е някаква златна среда, ние винаги се измъкваме сухи от водата. Единствените, които не сме изпратили евреи в концлагерите.
Ние нямаме антиличности. Може да звучи като някакво преклонение пред посредствеността на българите, но ако българският войник е храбър, аз не мога да се гордея с това. Защото храбър често е равносилно на жесток. Не се радвам на българските победи, по-скоро ме радва неспособността на политиците да направят символи на жестокостта като концлагерите...
Личността в България според мен е ведрият овчар, който видях в едно село близо до Дупница. Свиреше на саморъчно направен кавал. Беше като излязъл от разказ на Йовков или Елин Пелин. Мислех, че са изчезнали тези хора от лицето на земята.
Харесвам Андрешко повече от Робеспиер. Андрешко е много по-човечен революционер. За много хора Андрешко е антидържавен и анархистичен, но аз това харесвам в българина.
Неотдавна свирихме в едно швейцарско градче и сутринта седнахме край Женевското езеро. И гледам - една красота, едно подредено, едни окосени поляни, тичат едни запазени швейцарски баби... И някакси в душата ми повя хлад.
Винаги, когато се връщам тук и виждам бурените, разхвърляните дворове, тая запуснатост, дупките, чувствам някакво въодушевление. Това не значи, че не искам нещата да се променят, но обичам точно тази България. Приемам по-първично патриотизма.
Живял съм и в Ню Йорк, в Берлин, но по някакъв начин това, което мога да правя - музика, писане на текстове - добива много повече енергия тук. Подхранва я не красотата на България, а буреняците, дупките... Вглеждам се в хората, които ме заобикалят, опитвам да разбера техните мотиви да живеят. Гледам по-будистки на нещата.
България и българинът не са вещи - когато ги разглеждаме само между качествата и недостатъците, ги лишаваме от душа.
Творбата
Бях се отказал да търся български филм или книга. И мисля, че една от причините да няма интересни неща в киното и литературата у нас, е защото хората се бяха отказали да търсят такова нещо. Сега като че ли изгрява нова надежда - усещам го по-скоро в очите на хората, в разговорите им, не че съм видял нещо, което е моя грешка и затова не мога да посоча конкретна творба.
Музиката съм я следил от професионален интерес и има имена, за които мога да кажа, че са добри. Но като цяло си личи, че хората, които правят музика тук, имат постоянна работа, а музиката е странично занимание. Затова и музиката звучи аматьорски. От една страна има някаква приятна първичност в това, но си личи непрофесионализмът.
Хубаво е, че напоследък у нас идват и не толкова големи имена в музиката, за да се види, че хората започнаха да ходят на концерти не защото групата е суперизвестна и американска и всички ще са там, а защото наистина харесват такава музика. Нещата си идват на мястото - музикалната сцена добива реалност, защото хората започват да избират, да не ходят на всичко, което им се поднася, а развиват вкус и усет към нещата.
Има и друг парадокс - артисти, които са супер добре представени в медиите, събират на концерти по 20-30 човека, а групи, които никога няма да чуеш по радиото, пълнят с по 200-300 души клубовете.
Това говори, че се създава една критична маса потребители на изкуството, които ще могат да издържат своите интелектуалци. Защото преди имаше пропаст между духовния елит на България и тези, които очакват този духовен елит да им даде това, което търсят.
Откритието
Защо трябва да сме открили нещо... Това самообвинение, че нямаме принос към световната цивилизация, е много комплексарско за мен.
Винаги, когато говорим толкова мрачно за ситуацията у нас, за манталитета, за това колко се краде, какви са ни гадни политиците, как толкова години няма кой да ни оправи, трябва да се сетим какво беше преди двайсетина години.
Сега има някаква средна класа, хора, които са си стъпили на масрафа и живеят по-нормално, хора, които работят това, което им харесва, успяват да живеят добре тук и да отгледат деца.
Открих, че семействата в България не са семействата в "Биг Брадър". Общувам с обикновени хора и виждам как те общуват с децата си, как се грижат за тях, как дават луди пари, за да ги записват на английски, на плуване, на танци, на пиано... Хората започнаха да обръщат повече внимание на семейните ценности, да имат по-нормални нужди. Наситиха се на сензации, на преследване на химери, по-весели са, по-учтиви.
Повратната точка
Кризата. До преди това имаше една фалшива еуфория, която беше обзела хората. Всички бяха изтеглили заеми, за да си купуват коли, компютри, хладилници, плазми... И в един момент разбраха, че - ето, имат плазма, но това не ги прави по-щастливи. И започнаха да се интересуват повече от отношенията помежду си. Което, колкото и тъпо да звучи, май е по-ценно.
Живеехме с мисълта, че никога няма да видим AC/DC, че никога няма да си купим мерцедес. Но ето, че започнахме да се насищаме и да обръщаме повече внимание на близките си.
В развитите страни рядко можеш да видиш хората да седят в градинката пред блока и да си говорят на по бира. Което тук в София, въпреки че населението й се увеличи тройно, все още се забелязва и е знак, че хората не са толкова отчуждени.
Назабравимото
Преди няколко дни отново си мислех дали не трябва да си намеря нормална работа, има ли смисъл от музиката, дали не трябва да правя нещо, с което да храня семейството...
Бяхме на концерт във Враца, където се появи едно дете на 18 години. За мен е дете, защото е било само на 8, когато навремето излязоха наши неща и ми беше чудно откъде накъде идва на наш концерт... Имаме едно парче „Жалко, че толкова малко...", което аз много харесвам, макар че хората не го знаят, не го пеем често. Но това момче знаеше парчето и ме помоли да го изсвирим.
Аз много се зарадвах и го изпяхме. И после като си тръгвахме, той ме гледа с един такъв много човечен поглед, прегръща ме и ми вика: "Голяма работа си ти - ти не си музикант, ти си поет, да знаеш..."
И тогава за момент си казах, че сигурно има смисъл това, което правя... и защо да не продължа да го правя.
