Между 1582 и 1592 г. известният по онова време в Англия Томас Кид написва "Испанска трагедия или Йеронимо е отново луд". Пиесата бележи небивал успех, дори създава нов жанр в английската литература - драма на отмъщението.
И тъй като по онова време театърът играе ролята на днешната телевизия, спокойно мога да кажа, че Кид създава "Биг брадър"-а на Елизабетинската епоха. Десет години по-късно някакъв си недорасляк със съмнителна сексуалност, пияница и бохем, взима текста на достопочтения Кид, преработва сюжета, вкарва няколко свои лафчета, малко съспенс и разсъждения; и така човечеството се сдобива с може би най-великата пиеса на всички времена - "Хамлет". Всички днес знаят името на автора й - Уилям Шекспир. А само такива като мен, държали изпити по английска литература, са чували за Томас Кид.
Самият Кид също не е съвсем невинен, щото пък той чопва образа на Хамлет и цялата история за испанската си трагедия от датския историк Саксо Граматикус, роден през 12-ти век. И източниците спират до тук, защото за Саксо не е известно как си е събрал материалите - дали ги е чел или е слушал анонимни сладкодумци да ги разправят някъде из Дания на чашка. Но със сигурност не си ги е измислил сам.
Това е само една от теориите за произхода на "Хамлет, принц датски". Има още много, но всички те са категорични в едно - сюжетът не е на Шекспир. Призраците, пиесата в пиесата, убийствата, драмите, лудостите - всичко това го е измислил някой друг преди него.
Шекспир е може би най-гениалният плагиат, за когото съм чувала. Той почти няма оригинален сюжет в своите пиеси. Или взима отрязъци от английската история и ги пресъздава за сцена (и така получаваме гениалната "Ричард ІІІ" например) или пък обхожда известните по негово време автори (или преведено на съвременен език - браузва елизабетинския литературен нет), харесва си някакъв мотив и започва да го разработва. Така от разказ на ученика на Бокачо, Синтио, се ражда "Отело".
От друга италианска романтична поема, преведена на английски от Артър Брук през 1562 г. и преразказана пак на английски в проза от Уилям Пейнтър през 1582-а, през 1597-а излиза на бял свят "Ромео и Жулиета". "Всичко е добре, щом свършва добре" е изкрадена от една от притчите на "Декамерон" от Бокачо. А за "Комедия от грешки" е посегнал и на самия Плавт.
Вече стана ясно, че смятам да защитя плагиатството в творческото писане. Струва ми се необходимо покрай последните скандали кой има права над творчеството на лафовете, които се разпространяват в мрежата, докато се изгубят следите на авторството им.
Ще защитя плагиатството, но под условие: то не е за всеки. В ръцете на талантлив човек то е рестарт и подсилване на идеи с известни бъгове. В мазните лапи на некадърник то е средство за печелене на пари без особени усилия, или чиста кражба - като да ти свият телефона от джоба.
Шекспир не ми стана по-малко мил, когато научих историята на неговите произведения. Ако не беше крал безсрамно сюжети, най-вероятно щяха да ни останат само недоклатените литературни произведения на първоизточниците. В тях щеше да има един-два словесни бисера, от които обаче не е изваден целия потенциал, не е изтръгнат смисъл, който кара поколения наред да разсъждават, да анализират и учат наизуст гениалните стихове на Шекспир.
Ако Уилям живееше днес, той щеше да прави абсолютно същото. От това, което знам за него, мога да си представя какъв би бил във века на интернет. Щеше да е отново бохем, малко мързелив, малко над нещата и да се приема абсолютно несериозно както и по времето, в което е живял. Щеше да пише за пари, най-вероятно сценарии.
Предполагам, че основно би се занимавал с четене на преса, гледане на телевизия и ровене в интернет. Нямаше дори да знае къде се намира Народната библиотека - ако се подвизаваше в София, или Бритиш Мюзиъм - ако го оставим в естествения му хабитат. И само неговото око и неговият ум щяха да бъдат в състояние да разпознаят истинския нешлифован диамант сред блогърските бръщолевения и недоизкусурени писания. Щеше да си крадва от техните перлички и да пише гениални литературни текстове.
Да не ми се обиждат блогърите, но творческото писане няма нищо общо с воденето на дневник и писане на просташки смешки в интернет. Получаването на истински, достоен за цитиране текст заедно с неговия автор, е дълъг процес с много компоненти. Сигурна съм, че никой от вас няма да разбере и дума от Саксо Граматикус, но пък до един знаете "О, непостоянство, твоето име е жена!".
Още един показателен пример. Всички ревахте на концерта на "Металика" "For whom the bell tolls". Някои от вас знаят, че има роман на Хемингуей със същото заглавие. Но си залагам имуществото, че едва ли и един процент от вас имат представа, че световноизвестното изречение е написано за първи път от един стар поет Джон Дън, в стихотворение, което в англоезичния свят е известно със съвсем друг лаф - "No man is an island".
Сега кой на кого да се сърди за авторството тук? Хемингуей ли да се сърди на Джеймс Хетфийлд или пък направо Джон Дън да дойде да ги ошамари и двамата, първо, че са го окрали и второ, че са направили известно погрешното изречение? Истината е, че два пъти крадецът (два пъти, защото е крал от човек, който е крал от друг човек) Джеймс Хетфийлд е направил най-много за популяризирането на прословутата строфа.
Ето ти хубаво плагиатство. Защото виждам как работи и обратната верига. Как дългокос метъл научава откъде идва заглавието на песента и хваща и прочита романа. А ако е прекалено голям фанатик, може да стигне и до старото стихотворение на Дън. Плагиатството държи идеята жива, предава я между поколенията и между културите.
В древността плагиатството се е смятало за жест на уважение. Ако крадеш от някой, дори без да го цитираш, ти му изразяваш своята абсолютна почит. Тази традиция продължава допреди няколко века. В "Тристан Шанди" на Лорънс Стърн, друг класик на английската литература, има прочут пасаж който заклеймява плагиатството с текст, който е... плагиатстван.
По този повод Оливър Смит казва: "Стърн избира чуждите пасажи, от които гради своята литературна мозайка толкова изкусно, поставя ги така на място и така майсторски ги излъсква, че в повечето случаи можем напълно да му простим липсата на оригиналност, защото притежава изключителен талант да заема чуждо творчество и да го превръща в нова форма."
През 2007 година американският писател Джонатан Летъм пише едно прочуто есе, в което също като мен - но много по-добре - се опитва да защити плагиатството. Може спокойно да се каже, че съм си краднала идеята от него, ако някой реши да се заяжда с мен, макар да си я защитих с други примери. Там той споменава други гениални плагиати - Боб Дилън (който Джони Мичъл бе разкъсала като най-големия крадец на текстове в едно интервю), Бъроуз, Елиът. И накрая казва: „Не ме пиратствайте, а крадете идеите ми, защото те никога не си били мои."
За всички ревниви пазители на авторството в интернет се налагат следните изводи:
1. Един лаф творчество не прави. Ще парафразирам една моя любима писателка, Карсън Маккалърс, която твърди: "Няма нищо по-страшно от талант за един роман". Аз пък ви казвам: "Няма нищо по-страшно от талант за един лаф." Ако искаш да не ти го щипнат, щото ти е единствен и затова така ревниво го пазиш, създай толкова много, че да очертаеш стил и никой да не смее да пипне от теб.
В петнайсетгодишния ми журналистически стаж много пъти са ми крали идеи, а аз винаги в такива случаи отговарям: крадете си спокойно, аз имам и за вас, имам си и за мен, пък и винаги мога да си измисля нови, тази способност не можете да ми откраднете. По-страшно е при тези, при които и в склада няма и никога не е имало. Пък и имам нещо достойно за крадене, какво да кажат тези, които никой не копира?
2. Кради само ако си по-добър от окрадения. Саксо Граматикус нямаше да остане в световното литературно съзнание. Томас Кид е бледа сянка, известна само на филолизите, и то във връзка с по-талантливия, който го е окрал. Слава богу, че гениалният Шекспир е бил толкова безсрамен плагиат.
Но пък за това си трябва литературна култура и ерудиция, тя се случва с образование и е дълъг процес. Или ако ги няма си трябва гениалност, а там е още по-сложно. Гении не са се раждали отдавна по тези земи. Ако не ти се занимава и не си сигурен, че си гений, не пипай чужди неща.
3. Професионален писател, когото никой не краде, се става трудно. Изисква се много да рискуваш. Да си го заложиш като житейска програма и да не се боиш, че ще дойде време да удариш дъното на вдъхновението си. Да пуснеш два-три лафа в интернет, докато се трудиш на сигурно място в някоя фирмица, не е творческо писане.
Щом не си в джаза, не се сърди, че този, който си вади хляба с това и е по-добър от теб, може да си хареса лафа ти. Защото това е най-голямото постижение, което ще ти се случи при този предпазлив житейски план. Пък и по-добре да пътуват идеи вместо имена, ако го погледнем от общ философски план.
Всичко ново е добре забравено старо. Сега как щях да си сложа поантата на текста, ако някой беше сложил авторско право върху латинските поговорки? Но понеже не е: Нищо ново под слънцето
