Защо не станах учител

Желанието да стана учител се появи в късните ми гимназиални години. Тогава, по време на презентация, за пръв път усетих в себе си потенциал за контролирана реч и послание.

Това беше първият път, когато успях да превърна тезата си в наратив. Макар че темата не даваше много простор за стилистична импровизация, успях да уловя разхвърляното внимание на аудиторията си и дори да ги науча на нещо. Тогава се почувствах като учител и знаех, че искам да бъда такъв.

Този момент на вдъхновение не беше плод на неволно посадена любов към професията.

Голяма част от учителите ми бяха способни на вдъхновяваща, увличаща интелекта артикулация. Но сякаш бяха скъсали с общуването.

В началото мислех, че апатията е присъщо свойство на професията и не се замислях много за обстоятелствата - онези дребни детайли от живота на другите, които кристализират с настъпване на зрелостта.

С времето започнах да виждам зачервените очи, треперещата ръка, старите дрехи на учителите си и евтините им дребни бижута, купени от битака. Започнах да виждам признаците на социалната им маргинализация.

Овехтелият панталон на учителя ми по история беше онзи социален факт, който постоянно се набиваше на очи. Панталон, който не беше одухотворена проява на академична ексцентричност, а реален признак на бедност и безразличие.

Тогава не мислех, че учителите ми живеят лошо. Напротив, смятах, че всекидневната консумация на привидна власт над цял клас ученици и привилегията да формираш възгледи и личности са достатъчни, за да осмислят два живота. Не виждах какъв им е проблемът.

С времето обаче осъзнах, че продуктът на труда им е само някакво пожелателно следствие, нещо, което бива въобразено и измислено, за да съхранят усещането си за лична и обществена реализация.

Имах учителка, която веднъж ми каза, че понякога мечтае оценката ми реално да рефлектира върху вътрешното й усещане за това колко всъщност заслужавам.

Всекидневното разочароващо пренаписване на стандарта, подплатено с лекотата на потребителската й кошница, я докарваше до апатията, която обикновено свързваме със „запишете подточка „а"!"

Всеки урок бе филтриран и оставен да чезне в наситената със скука и безразличие атмосфера на класната стая. Заедно с него умираше будителската мисия на учителя, победена от бита.

Оставаше само Ботев, който с космат поглед от стената осъдително мълчеше към уморения будител, диктуващ поредната безсмислена подточка.

Когато на млади години се сблъскаш с подобно марксистко клише и видиш, че битовите условия са способни да убият всяка цел и амбиция, независимо колко благородна и напоена със социална значимост, започваш да подлагаш на съмнение естествено родения от младежки идеализъм постулат, че бедността не е пречка. Че мисията да възпитаваш стои над всеки социален факт.

Тогава животът започва да се гърчи под тежестта на обществените реалности и започва да проявява познатото свойство да превръща личността от целенасочен агент с ясни цели в импровизатор, който постоянно се лута за посока.

Лутах се. Сега съм на 30 години. Имам жена и малко дете. Не станах учител. Работя в IT.

Пазарът е решил, че струвам 7 пъти повече от един младши учител.

Днес, в удобството на средната си класа отново поглеждам към учителството и се чудя дали да не поема отново по този път. Но нямам смелост.

Защото трябва да направя избор между това да служа на себе си и обществото, или да осигуря на семейството си предвидимост и спокоен сън. Принасям в жертва душата си в името на материалното благополучие и избирам да продължа този мъчителен вътрешен диалог, за да не се налага синът ми да го води.

За да не се налага да вижда в очите на баща си страх.

Никой баща не иска това. И това не е прост избор. Когато живееш в система, в която думите "свободен си да избереш" звучат като саркастичен евфемизъм, емоцията, спонтанността и идеалите сякаш нямат място.

Това, което има значение е, че всеки месец, стискането на зъби и подтискането на направо телесната необходимост да избягам от нещо, което ми е органично чуждо, биват възнаградени с десетократно повече пари, които могат да послужат на сина ми да избяга от (или някак си да компенсира) недостатъците на политическата, образователната и социалната ни системи и култура.

Култура, която видя в Тео Теодосиев възможност за пореден път да прослави бедността и да я оправдае.

Тогава всички ние, колективно се заехме да превъзнасяме будителския му дух, но удобно премълчавахме, че ние сме част от обществения консенсус, обрекъл този човек на бедност.

И понеже не искахме да видим тъмната си страна, решихме да аплодираме Сизиф, вместо да бутаме с него.

Всеки ден плащам с безсъние удобството да консумирам култура, без да полагам усилие да я създавам. И стискам зъби, надявайки се, че някой друг ще свърши трудната работа да работи за общото ни бъдеще.

И единственото, което ми остава, е да се изповядам пред онези от вас, които въпреки страховете си са избрали отбора на добрите.

Сега не е време за благодарности. Време е за извинения.

Извинявайте мили учители, че виждаме във вас съсловие, а не личности. Че в разговорите си наблягаме на видимите недостатъци, а не на невидимите ползи. Че пряко и преносно отнасяте шамари заради безсилието ни да възпитаваме децата си.

Че ви уважаваме привидно, откупвайки съвестта си с евтино цвете на 15-ти септември, а когато идвате при нас за помощ, ние сочим към оградите и лошите пътища за да оправдаем бедността ви.

Извинявайте, че не искаме да бъдем като вас. Извинявайте, че заслепен от страх, не пожелах да ви последвам.