Желанието да стана учител се появи в късните ми гимназиални години. Тогава, по време на презентация, за пръв път усетих в себе си потенциал за контролирана реч и послание.
Това беше първият път, когато успях да превърна тезата си в наратив. Макар че темата не даваше много простор за стилистична импровизация, успях да уловя разхвърляното внимание на аудиторията си и дори да ги науча на нещо. Тогава се почувствах като учител и знаех, че искам да бъда такъв.
Този момент на вдъхновение не беше плод на неволно посадена любов към професията.
Голяма част от учителите ми бяха способни на вдъхновяваща, увличаща интелекта артикулация. Но сякаш бяха скъсали с общуването.
В началото мислех, че апатията е присъщо свойство на професията и не се замислях много за обстоятелствата - онези дребни детайли от живота на другите, които кристализират с настъпване на зрелостта.
С времето започнах да виждам зачервените очи, треперещата ръка, старите дрехи на учителите си и евтините им дребни бижута, купени от битака. Започнах да виждам признаците на социалната им маргинализация.
Овехтелият панталон на учителя ми по история беше онзи социален факт, който постоянно се набиваше на очи. Панталон, който не беше одухотворена проява на академична ексцентричност, а реален признак на бедност и безразличие.
Тогава не мислех, че учителите ми живеят лошо. Напротив, смятах, че всекидневната консумация на привидна власт над цял клас ученици и привилегията да формираш възгледи и личности са достатъчни, за да осмислят два живота. Не виждах какъв им е проблемът.
С времето обаче осъзнах, че продуктът на труда им е само някакво пожелателно следствие, нещо, което бива въобразено и измислено, за да съхранят усещането си за лична и обществена реализация.
Имах учителка, която веднъж ми каза, че понякога мечтае оценката ми реално да рефлектира върху вътрешното й усещане за това колко всъщност заслужавам.
Всекидневното разочароващо пренаписване на стандарта, подплатено с лекотата на потребителската й кошница, я докарваше до апатията, която обикновено свързваме със „запишете подточка „а"!"
Всеки урок бе филтриран и оставен да чезне в наситената със скука и безразличие атмосфера на класната стая. Заедно с него умираше будителската мисия на учителя, победена от бита.
Оставаше само Ботев, който с космат поглед от стената осъдително мълчеше към уморения будител, диктуващ поредната безсмислена подточка.
Когато на млади години се сблъскаш с подобно марксистко клише и видиш, че битовите условия са способни да убият всяка цел и амбиция, независимо колко благородна и напоена със социална значимост, започваш да подлагаш на съмнение естествено родения от младежки идеализъм постулат, че бедността не е пречка. Че мисията да възпитаваш стои над всеки социален факт.
Тогава животът започва да се гърчи под тежестта на обществените реалности и започва да проявява познатото свойство да превръща личността от целенасочен агент с ясни цели в импровизатор, който постоянно се лута за посока.
Лутах се. Сега съм на 30 години. Имам жена и малко дете. Не станах учител. Работя в IT.
Пазарът е решил, че струвам 7 пъти повече от един младши учител.
Днес, в удобството на средната си класа отново поглеждам към учителството и се чудя дали да не поема отново по този път. Но нямам смелост.
Защото трябва да направя избор между това да служа на себе си и обществото, или да осигуря на семейството си предвидимост и спокоен сън. Принасям в жертва душата си в името на материалното благополучие и избирам да продължа този мъчителен вътрешен диалог, за да не се налага синът ми да го води.
За да не се налага да вижда в очите на баща си страх.
Никой баща не иска това. И това не е прост избор. Когато живееш в система, в която думите "свободен си да избереш" звучат като саркастичен евфемизъм, емоцията, спонтанността и идеалите сякаш нямат място.
Това, което има значение е, че всеки месец, стискането на зъби и подтискането на направо телесната необходимост да избягам от нещо, което ми е органично чуждо, биват възнаградени с десетократно повече пари, които могат да послужат на сина ми да избяга от (или някак си да компенсира) недостатъците на политическата, образователната и социалната ни системи и култура.
Култура, която видя в Тео Теодосиев възможност за пореден път да прослави бедността и да я оправдае.
Тогава всички ние, колективно се заехме да превъзнасяме будителския му дух, но удобно премълчавахме, че ние сме част от обществения консенсус, обрекъл този човек на бедност.
И понеже не искахме да видим тъмната си страна, решихме да аплодираме Сизиф, вместо да бутаме с него.
Всеки ден плащам с безсъние удобството да консумирам култура, без да полагам усилие да я създавам. И стискам зъби, надявайки се, че някой друг ще свърши трудната работа да работи за общото ни бъдеще.
И единственото, което ми остава, е да се изповядам пред онези от вас, които въпреки страховете си са избрали отбора на добрите.
Сега не е време за благодарности. Време е за извинения.
Извинявайте мили учители, че виждаме във вас съсловие, а не личности. Че в разговорите си наблягаме на видимите недостатъци, а не на невидимите ползи. Че пряко и преносно отнасяте шамари заради безсилието ни да възпитаваме децата си.
Че ви уважаваме привидно, откупвайки съвестта си с евтино цвете на 15-ти септември, а когато идвате при нас за помощ, ние сочим към оградите и лошите пътища за да оправдаем бедността ви.
Извинявайте, че не искаме да бъдем като вас. Извинявайте, че заслепен от страх, не пожелах да ви последвам.
Не ми стигат думите, за да изразя изумлението и възхищението си. Бих излъгала ако кажа "все едно е писано от мен", защото не умея да пиша толкова добре. Чукча - читатель. Но кажи-речи сюжетът важи и за мен. И за повечето от вас, нали? Бях загубила надежда, че в уебкафето отново ще бъдат публикувани добри статии.
Колега ти явно си математик-информатик Като ти четох писанието все едно виждах себе си. Аз мечтаех да стана учител. И бях. Почти една година изкарах. На основна заплата от 350 лв, учител по БЕЛ и история . И като не можех да си плащам сметките- смених професията. Съжалявах, но нямаше как. Преподаването, учениците ми липсват и сега..но в магазина никой не ме пита какво работя. Нито ме питат ЧЕЗ, 'Топлофикация", водоснабдяването итн. Сега чак 7 пъти повече не вземам. Но се справям с всички сметки. И нямам дългове
И на мен статията ми прозвуча доволно близка. Родителите ми са учители, които харесват професията си. Харесвам я и аз и мисля, че ми е поприще, като съм преподавал няколко години за удоволствие когато съм имал свободното време. Сходно на автора, и аз обаче съм предпочел удобството на финансовата свобода, също в IT сферата. Баща ми казва, че е учител, защото може да си го позволи, децата му са независими и не изпитва финансово напрежение. Някой ден и аз ще реша, че вече мога да осигуря всичко на децата си и, следователно, мога да си позволя да даря времето си на обществото като се пенсионирам в професията на учител. Дотогава - IT day job и т.н.
Определено ме докосна тази статия (или по-скоро изповед).
Прав е човека. И до ден днешен, като се замисля, поне половината от най-значимите хора в живота ми са моите учители. А сега, горките, са натикани в ъгъла от властващата повсеместна простотия.
Точно по тези причини и аз се отказах от професията. И ми е много мъчно. Десет години от живота ми минаха в училище и това бяха най-забавните години от живота ми. Нямаше ден, в който да не се смея. Децата са много забавни. И мисля, че се обичахме взаимно и успявахме заедно. И само в училище съм се чувствала истински полезна и надявам се, че наистина съм била за децата. Като казвам "деца", разбирайте гимназисти, никога не съм ги наричала безлично просто "ученици". Но животът в България ни принуждава да правим тежък избор понякога. Добрите и отдадени учители в днешно време са истинските герои.
А на автора мога да кажа, че нищо не е изгубено. Може да намери време да обучава деца и да ги просвети в уменията, с които си изкарва прехраната. Така хем ще бъде удовлетворен, хем няма да има нужда да избира.
Благодаря на всички коментирали, и на автора също - прекрасно е, че ви има, жалко е, че сте толкова малобройни... А иначе болшинството отиват на работа за да разкажат уроците, да издиктуват подточките и да съберат тетрадките за проверка. И да си чакат заплатата, и ако може, да е увеличена... А после се чудим защо са ни неграмотни децата - ами каквито учителите, такива и учениците. Но кой, кой ще научи учителя?
Първо за текста. Перфектен. На мен кое му прави впечатление е че такива текстове там където живея излизат в сериозните медии ежедневно. Доста рядко това се случва когато чета нещо на български. Явно това е една част от проблема ни.
браво за статията.Това да преподаваш е мисия и всеки може да я изпълни.Намери време и го направи не е необходимо да напускаш работа.-възприеми го като хоби.Работата носи пари за тялото,хобито десерт за душата
Дааа, очевидно писано от учител по призвание, коментарите и те се от "исках ама на...". В мястото където живея има 5 начални и 3 средни училища. Вервайте ми, НЯМА места за учители в тях. Има много желаещи, трябват дебели връзки да се уредиш или да се пенсионира титуляр. През деня кафенетата, заведенията и магазините са пълни предимно учители и техните ученици. Сиреч, материално хич не са зле! Заедно с частните уроци, участие в разни проекти по ЕС програми, ведно с доволно свободното време по празници и ваканции прави доста привлекателна и доходна учителската професия. 4 deowin | 20.10.201517:35 "И на мен статията ми прозвуча доволно близка. Родителите ми са учители, които харесват професията си. Харесвам я и аз и мисля, че ми е поприще, като съм преподавал няколко години за удоволствие когато съм имал свободното време." Да ме прощаваш приятелю, ама да преподаваш за СВОЕ удоволствие и през свободното си време ,хич не ми звучи като на "учител по призвание". Погледни се отново в огледалото и смали егото си.
Аз бях учител.Преподавах математика 22 години.Принудих се да напусна зашото не може да се живее цял живот на фотосинтеза.От две години работя като аналитик в частна фирма и видях, че живота бил хубав.Не се срамувам вече да погледна децата си в очите, ноо...ми липсват децата ми в училище. С удоволствие бих се върнал в клас, но аз не искам да ме уважават със закон. Не искам да слушам високопарни фрази за реформа в образованието. Искам само едно - достойно заплащане на своя труд. Друго не искам.
>да преподаваш за СВОЕ удоволствие и през свободното си време ,хич не ми звучи като на "учител по призвание" Това е твоето мнение. Според моето пък, да преподаваш пряко своето удоволствие отличава учителите, на които това не им е призвание. Няма нищо по-неприятно и безполезно (ако не направо вредно) от учител, за когото преподаването не е лично удоволствие, и който, поради липса на избор, го прави въпреки това, воден от други мотиви като препитание или усещане за значимост и власт над учениците. Точно затова според мен най-ефективен и полезен учител би станало от човек, който е вече материално осигурен, и го прави като хоби, защото му доставя удоволствие да се занимава с проблеми като намиране на всевъзможни различни начини за обясняване на една и съща материя на всеки ученик/студент. Апропо, свободното ми време бяха едни почти 5 години, в които бях нещо като пенсиониран, нямах нужда да работя за пари, а още не ми беше доскучало да не ми се налага да решавам сложни проблеми. В преподаването няма сложни проблеми, просто всичко изисква адски много време - например едни 4-седмични лекции ми отнеха около 3 месеца да ги подготвя кадърно. Когато правиш нещо за удоволствие и имаш пълната свобода да избереш дали да го правиш, то няма никакъв абсолютно смисъл да го избереш, но да не го правиш максимално добре - в противен случай очевидно би било по-добре за теб просто да не го избираш.
При либерастията е така другари – държавата гладна, бедна и само се чуди от коя жива мръвка да отреже. Всичко апетитно е в частни ръце, държавата крета на борчове и евро-социални помощи. И не ми обяснявайте кой крайник да отрежем, че да има пари за другите. За държавата са еднакво важни и даскалите, и докторите, и милиционерите, и фуражките, и чиновниците. Първо, щото съкращенията не водят до икономически растеж, а до стагнация в най-добрия случай и второ – подкопаването на един само стълб на държавата, може да я срине цялата. Но така е другари, като управниците ни нямат акъл ни топки сами да решават, а се подчиняват на задгранична воля. Тази изповед е чудесен пример за разрухата на държавността следствие на наложената ни либерастия на територията заключена между държавите Румъния, Турция, Гърция. Сърбия и Македония. Те са държави, „нашето“ е само територия.
Другарю Асенов, над 90% от хората нямат шанс да започнат да мислят, просто щото нямат умствения капацитет за това. Дори и границата на МЕНСА, която отделя 2% от народонаселението на планетата по показател АйКю е достатъчно показателна – демек 98% не могат да минат тази елементарна бариера. Пък от тези 2% колко ли си остават умствено недоразвити, щото не четат? Ето ти прост пример за обделеност от мисловния процес: В коментара си споменаваш задължителното училище в Прусия създадено с цел да възпитава послушни роби за фабриките, щото си го прочел в текст написан от някой еко-гей-активист, борещ се за „социална справедливост, равенство и братство между народите“. Това не е мисловен процес, а папагалстване на популярна конспиративна теория. Ако, например, имаше знанията, какво е било социално-икономическото положение в Прусия в началото на индустриалната революция, как цели планински общности, издържащи се с предачество и тъкачество на внасян от Индия памук са губили препитанието си, как същите започват масово преселение към големите градове, то тогава въвеждането на задължително образование за фабрични работници щеше да ти се струва защитен механизъм на държавата не само за предотвратяване на масов глад, бунтове, но и за икономическа конкурентоспособност на държавата на международната сцена. С други думи другарю Асенов, за да мислиш ти трябват знания и процесорна мощ да ги обработиш. За първото училището само спомага, а второто е от природата.