Ужасно смущавам съседите си в новата кооперация в центъра на София, когато ги поздравявам.
Те правят всичко възможно да не изрека така притеснителното „Добър ден!". Щом чуят шума от завъртането на ключа в ключалката ми, започват панически да бързат да се разкарат от междусъседската площадка, мечтаейки да се самоизтрият от полезрението ми.
Моето „добър ден" ще да е с егати тегавата карма.
Да чуеш някакво положително послание от устата на непознат или до ушите ти да се докосне някоя хвърлена в небитието негова добра дума е равносилно на вещерско проклятие. Сякаш твоето пожелание за хубав и ползотворен ден, лека нощ или приятен уикенд ще предизвика световното зло, което с костеливи лапи ще заклещи този, към когото е отправено и ще го омагьоса със силата на клетва, изречена от озлобена анадолска гледачка.
Тая история със съседите, които с изумителна органика се правят, че не съществувам, когато с цялата си материалност се изправям пред очите им, ме наведе на мисълта, че у нас всички възможни стандарти за възпитание и учтивост са подменени.
Както, между другото, стандартите за каквото и да е.
Да поздравиш у нас е въпрос не на чест, а на самооценка. Колкото по-високо се оценяваш, толкова по-неучтив и темерутест трябва да си. Усмивката е белег на несигурност или на някаква личностна лекота, която е срамна в обществото. Да си замислено озадачен е поза, която винаги ти носи повече позитиви - че кой ще се довери на тоя, дето се усмихва наоколо като дете-отличник?!
Я си се нацупи едно хубаво, гледай през или над хората, прекъсвай ги, докато говорят и изобщо играй го „особняк", за да те приемат насериозно!
Да сте виждали широко ухилена мутра например? И, добре, де, ако сте я виждали в този незащитено несериозен вид, най-вероятно е празнувала нечий пореден милион или е хваната от обектива в крачка на чалга екстаз. Та да не си помислите, че така си е с усмивка на уста непрекъснато, сакън!
Ако можех да съм актьор в психологическа драма, с часове щях да изучавам актьорските способности на средностатистическия българин, впрегнати в старанието му да избегне всеки допир до добрите маниери.
Ако случайно сте изтресли своето „добър ден" току в краката на вашия съсед, забележете с какво усърдие той се опитва да не го регистрира.
Започва трескаво да си рови в чантата, концентрирано се втренчва в мобилния си телефон, завързва с неумелостта на първолак връзките на обувката си, духа си носа с шума на водноелектрическа централа и изобщо много е зает!
Така че поздравявайте си, колкото си искате - българинът няма да ви отговори. Ако пък го направи, нещо неприятно скоро трябва да компенсира това усилие. Като например - да ви поиска назаем бормашината от мазето, допълнителна сума за месечната такса на блока или пък да станете кръстник на дъщеря му!
Сред българските представи за класическо възпитание фигурира още манията да те уморят от преяждане.
„Ако конят умре, от зоб да умре", казваше дядо ми и нямаше предвид никакво метафорично значение. Да бъдеш убит от прехранване, според българските възпитателни стандарти, си е абсолютно задължително, щом искаш да демонстрираш уважение.
Струва ми се, че всяка втора българска жена е закърмена с фразата „Ще ме обидиш!", произнесена по повод нежеланието на някого да опита храната, която тя е приготвила. Пълните с връх чинии, от които преливат готвени манджи с мазни сосове, са част от детството на всяко българче, а „да е нахранен" е условие за щастие у госта, подредено в ценностната система на деветдесет процента от българите.
Пък дали е нахранен изобщо не решава собственикът на съответния стомах - това е привилегия на домакина, който по свое усмотрение може да пълни чинията на госта си колкото и както си пожелае и да го тъпче като възглавница с дреп.
Веднъж отказал да поеме повече храна, гостът става център на внимание на масата и бива обстрелван от присъстващите около нея с най-различни предложения за нови и нови вкусови комбинации (я опитай чушка със сирене и си сложи кисело мляко в мусаката!). И а е посмял да направи кисела физизиономия и да не му хареса, а се е подложил на истински кулинарен терор!
Яж това, пробвай онова, сложи сол, прибави лимонов сок, дъвчи, гълтай...
Сякаш анатомичните ти способности са закърнели и мисията на домакините ти в тоя живот е да ги върнат на въоръжение. Да, разбира се, може и да не можеш да натъпчеш в стомаха си всичко, което са предвидили да изядеш, но и тогава има изход!
Просто си тръгваш с няколко добре пакетирани празни кутии от сладолед, складирали в името на твоето „злоядство" храната, която така или иначе си задължен да погълнеш! Следователно, извинения от типа на „ма не мога повече" или „благодаря, хапнах достатъчно" са някаква тотална отживелица и проява на долен запазноевропейски каприз!
Сред българските представи за добро възпитание е и свенливо прикритото настояване да си събуеш обувките, когато си на гости в апартамента на някого.
Никой няма да ти даде нареждане да си „изуеш калеврите", но така остро и безапелационно ще те отстреля с поглед в краката, че обувките ти сами ще се събуят и подчинено, като в приказка на Шехерезада, ще се подредят покрай стената на коридора или направо на черджето пред външната врата. Че обувката е част от цялостната визия в комплект с костюма и аксесоарите може и да е френско-британска претенция, но изобщо не е съотносителна към българската действителност.
С костюм, с копринена рокля или с ръкавици до лактите всеки трябва да си събуе обущата, когато влиза в чуждия дом, защото... ми защото така!
Че няма да ти чистят калищата след теб, я!
Да си любезен и възпитан по български означава още да благодариш за това, че някой ти е казал името си или че те е оставил да си произнесеш спокойно своето. „Иван, благодаря!" е реплика, която може да ме докара до умиление, само защото ние сме единствената нация, която при цялата си арогантност, държи да изрази благодарност за това, че някой си е отворил ушите да чуе собственото ти заглавие.
Всъщност на мен не ми е много ясно за какво точно е благодарността в този случай. В смисъл кое е точно усилието, което е било положено, че и за което да благодарим. Ама много питам аз, да ви кажа! Благодаря за вниманието!
Стига ви поне един път годишно да пътувате с български самолет или поне с българска аудитория на борда, за да установите другата важна особеност на българското добро възпитание - аплодирането при кацане.
Пътувам със самолети от деветмесечно бебе и мога да се закълна, че това изобщо не беше общоприета практика. Преди десетина години плахо се настани спорадичното изпляскване в мига, когато колесата докоснат пистата. Днес обаче имам чувството че някои хора се качват в самолета само и само да имат възможността френетично да запляскат с длани на финала на полета - все едно да кацнеш жив и здрав е най-неочакваното нещо на тая земя и цялата летяща общност с почуда установява, че се е върнала сред земляните невредима и цяла. О, какъв късмет!
Бяха ми казвали, че в Щатите аплодисментите в края на полета са нещо обичайно. Когато пътувах дотам обаче съвсем не станах свидетел на подобно нещо.
Истината е, че с италианските аеролинии също ми се е случвало аудиторията да ръкопляска като на премиера в Миланската Скала, но е факт, че в българския вариант има известна доза необяснима припряност - сякаш наистина пътниците си сядат на дланите по време на летенето и чакат като попски деца края на задушница момента, в който ще могат бурно да изразят одобрението си за компетентността на кокпита.
Българите имаме някакъв комплекс относно одобрението и ръкопляскането.
Няма как иначе да си обясня и навика в края на всеки театрален спектакъл публиката да става на крака и да аплодира права актьорите, независимо че може напълно да съзнава, че е погубила безвъзвратно два часа от живота си.
Театрото може да е било като във възрожденско школо, актьорите може да са играли като амбициозни отличници от езикова гимназия, а и текстът е твърде вероятно да е декларативен като ученически лексикон - това няма нищо общо с ентусиазма на българския зрител! За него е важно да се ръкопляска мощно накрая на спектакъла, а седалките да се опразнят за секунди! Тази завършваща част от вечерта на изкуството е равностойна на реално участие в него. Затова може и нищо да не си схванал от авторовите похвати и заигравки - важното е просто да си в кондиция за финалното ръкоплещене!
Пък когато спектакълът е наистина феноменален, да се завтечеш напред към авансцената и там, в подножието на поклона, да заблъскаш длани в знак на одобрение си е направо класика.
Към всички тези особености на българския бит и възпитание бих добавила още няколко неща:
храненето с мляскане и пръхтене, шумното пикаене в обществените тоалетни, скандалите на „ти" в градския транспорт, високото провеждане на бизнес преговори по мобилните телефони (копеле, влезнАха ли ми корабите?...), константното пускане на бормашина в почивните дни и часове от денонощието, заставането в плътна и непробиваема армейска линия пред отворените врати на метрото, пътуването и отдясно и отляво по ескалаторите, шумното секнене, кихане и кашляне, плюенето на улицата, ходенето в единна редица от край до край по градските тротоари, започването на телефонен разговор с фундаменталния въпрос „Кой?" или „Кой там?", биенето на децата, пренебрежението към старите хора и обръщението „лелче" и „дядко" и т.н и т.н.
Знам си, че няма как една сутрин бай ви Ганя да се събуди, да изхлузи потурите и да си тури фрак, пък и да го направи, това едва ли ще го спре да скочи в тихата минерална баня и да се потупа по косматите гърди с „Булгар, булгар!"
Знам и че доброто и естествено възпитание изисква няколко века ренесанс, натрупана богата обща култура и поглед, фокусиран по-далеч от пъпката на носа. Но някак и не съм съгласна, че във времето, когато с един клик узнаваш колко е тежък днешният трафик в Ню Йорк и какво ще е времето в Манила следобяд, можеш да имаш извинения за отчайващата си невъзпитаност. Ключът сигурно се крие някъде в свободолюбивите дебри на разгащения анцуг или пък в изконната българска балканска начумереност.
Няма значение обаче. Защото дори в съвременния объркан и динамичен свят „Добър ден" си е „добър ден", а отношенията между хората са най-ценният капитал.
Жозефина, не ставайте смешна - между култура и маниери има разлика колкото от тук до Марс и обратно. Или може би неуспелите актриси никога не са ходили до тоалетна в живота си? Да не говорим, че култура е не само театрално или изобразително изкуство. Интелигенцията на една нация не се състои само от хора на изкуството. Но и (отново) статията далеч не засяга културни теми.
Ало, авторчето, хайде по-полекичка, ако може така, разбираш ли!Нещо ми идва в повече анти-българското хейтване. Щото, нали, ние тук а село си се поздравяваме. Пътуваме със самолет до съседните колиби и не мислим, че това дали пляскаме или не има някакво значение. И да се правим на Иван Хаджийски си требе акъл, а не саде една ПИШУЩА машина. Тъпичко ви се е получило матриялчето, госжа....
И аз съм със смесени чувства за тази статия. За нацупването и преяждането - да и да. Но после почва да разочарова - с пляскането в самолета, с пляскането в театъра и със събуването. Абсолютно съгласен с коментар по-долу, че основната маса на всеки народ е горе-долу с едно и също културно ниво, че из прехвалени европейски градове мирише на пикоч и т.н.. Що се отнася до това къде у нас миришело -- в подлеза на Централна Гара в София има някои доволно силни места
Меко казано, изключително претенциозна статия. А по същество - тук-там леко докосва справедливостта. За вярно може да се приеме, че не сме много усмихнати, но да се твърди, че не отвръщаме на поздрав, е много силно преувеличение. На мен не ми се е случвало или не си спомням да ми се е случвало, което означава, че е много рядко изключение и не може да се използва за обобщение. На автора може и да се е случвало, дори може много често да й се е случвало, но това по-скоро е повод за размисъл за оценката на съседите й за нея самата. Отминавам негодуванието от подканите да си похапнеш при гостуване - не е чак толкова натрапчиво и не е масова практика. Отминавам и събуването на обувките. Това понякога е просто въпрос на хигиена - наистина не е необходимо да оставиш калта, през която си минал, по пода на жилището на домакините. Само ще отбележа, че това не се случва в "нова кооперация в центъра на София", а в по-отдалечени райони на столицата, където не навсякъде тротоарът е застлан с плочки, а някъде няма и тротоар. Но там пък ходенето на гости "с костюм, с копринена рокля или с ръкавици до лактите" е по-скоро екзотика :-) Възмущението от неуместното според нея ръкопляскане на пътниците при кацането на самолета е някакво недоразумение :-) За първи път пътувах зад граница със самолет в началото на 70-те години. Оттогава, мине се не мине някоя година, все пътувам за някъде със самолет. Летял съм до половината страни в Европа, до Близкия Изток, до Япония, до САЩ... Някога нямаше такъв обичай в самолетите. За първи път чух ръкопляскане след кацането при пътуване по вътрешна аеролиния в САЩ в края на 80-те години. След това съм го чувал и другаде. За информация на нехаресващата сънародниците си госпожа (госпожица) ще спомена, че при кацането на самолетите на летище Бен Гурион в Тел Авив, освен че се ръкопляска, в салона на самолета се пуща националния химн на Израел :-) Няма как да коментирам всички измислени наши, български, недостатъци, но не мога да отмина върха на сладоледа - "шумното пикаене в обществените тоалетни". Ей богу, и това не ми се е случвало да срещна, но то може би е особеност на дамските тоалетни :-)
Мале, Касимова, ти в Шанхай за половин минута ще откачиш, мила...
Павуре, здравей! В България ли си или на някой кораб ;-)
Прочитайки цялата статия оставам с впечатление , че авторката е неприятна личност , която не умее да общува. Това обяснява защо съседите и я избягват и гледат да се скрият, когато тя минава. Нaпример, дали някой се усмихва или не, е въпрос на традиции. В много традиции да се усмихваш , когато говориш за нещо сериозно, се счита за невъзпитано. А ако просто погледнеш към непознат и се усмихнеш , може да се възприеме , че му се смееш на него за нещо. Хубаво е да се познават и културите, а не само правилата от книги по етикет. Храненето. Ами доброто възпитание в България ( не етикетът, който впрочем идва от Франция ) ни учи, че по- лошо от това да не предложиш , е това да не вземеш, когато ти предлагат. Да , етикетът позволява да ядеш, докато гостите седят в другата стая. Нaшето гостоприемство и традиции обаче изискват да поделиш каквото имаш , дори ако гостът е дошъл неочаквано. Съветите дали да сложиш сол или пудра захар са повод за дребен разговор на тема , която не обижда никого. Ако не можеш да завържеш разговор със сътрапезник на тема ``опитвал ли си сладолед с люти чушки`` , значи много ти липсва в умението да общуваш. Ако ти дават храна в кутия, няма да те заболи, ако кажеш благодаря и я вземеш. Нaли никой не ти тика храната в гушата, като на гъска ? Вземаш си кутията , казваш благодаря и я даваш на първия срещнат клошар или улично куче ( не забравяй да прибереш кутията и да я рециклираш все пак) Ама това в книгите по етикет не го пише. Събуването на обувките е характерно в източните култури. Несъбуването идва от западните ( самият етикет , казахме също идва от Франция , а както знаем там хигиената не е била на високо ниво) Ако oтиваш на гости в турска къща, например , можеш да се досетиш , че хората се събуват. Носи си други обувки или чехли. Елементарно, Уотсън! Да не говорим, че човек трябва да се облича подходящо за ситуацията. В мюсюлманските къщи , където обикновено хората се събуват, голите ръце ( не можеш да носиш ръкавици до лактите , ако си с дрехa с дълги ръкави) най-вероятно също са неподходящ избор. Защо публиката ръкопляска права? Има две причини. Едната е , че много и е харесало представлението. Другата е, че става за да си тръгне, още докато ръкопляска. Ако толкова не ти е харесала пиесата, защо не си си тръгналa по-рано? Нa мен ако нещо не ми харесва , не чакам края. С това изразявам и неодобрението си. Впрочем, авторката сигурно не знае , че възторжените фенове често се спускат към сцената. Всеки може да има почитатели. Или поне роднини Зa полетите. Много отдавна някой някъде беше писал, че ръкопляскането при кацане вече не е прието. И другите съветници по маниери повтарят като папагали. Истината е , че ръкопляскането идва от времето , когато хората са летели рядко и наистина са се възxищавали на пилота. Зaбързани хора , които летят през ден , дори не забелязват такива дребни неща като излитане и приземяване. Обаче много други все още са доволни и благодарни , когато пилотът ги закара здрави и читави до някъде. И издразяват задоволството си с аплодисменти . Аз съм от ръкопляскащите. Нe мога да управлявам самолет и съм благодарна на пилота много повече , отколкото на някой пишещ правила за етикет в обществото. Сaмо защото книгите по етикет не го пишат, не значи че нещо е невъзпитано. Сигурна съм , че няма книга , която ти казва дали да ръкопляскаш на пожарникар , свалил котка от дърво, или на някой , извадил давещ се от морето. Ама ръкопляскаме, повечето от нас, които сме доволни от благоприятния изxод. Така че, не българиTE имаме комплекс с ръкопляскането , а авторката. А пък това с Бай Ганiо дето ще си тури фрак... Чакай малко , авторке . Зaщо фрак? Имаш ли представа откъде идва фракът? Кой го е въвел и защо? Фракът е прието облекло само в някои ситуации , в които повечето хора никога не попадат. А колкотo до плюенето по улиците, висикото говорене по телефона , или блъскането в метрото... Или авторката не е пътувала никъде, или се преструва. Абе, само на мен ли ми писна от статии на тема ``Вижте АЗ колко съм добър възпитан, културен, образован, пък вижте ги българиТЕ какви са прости. ``
Ми така кее Павурче! Докат има такви мрънкала кат Касимова -се за нещо некой ке ни изпревари! Я да земем сичките т.н. простотии и народнящини твръдо и безкомпромисно (ииии, ибаси и дългата дума) да ги налагаме, и да громим секви подобни напъни на отричане, ше видиш как и "И ний сме дали нещо на света" дет се вика , а не само Алекоконстантиновото "Болгар, Болгар"!
За малко да си помисля че най-низката черта от бг бита е забравена и видях че не е: "пътуването и отдясно и отляво по ескалаторите" в метрото, даже се е застраховала Ся последно отдясно или отляво да се возя на тея пусти искалатори
Знам, че темата за Бай ви Ганя е фундамент особено в коментарите от последните две години и без нея не може да се мине коментаторската летва, но защо е нужен толкова хейт? А преувеличаването дали пък не е поради липса на нещо, да речем, въображение или пък самочувствие?
УЕБКАФЕ, Намерете си повече автори като Дара - вижте коментара ѝ по-долу. Дара, прочетох от край до край - както и поне още десетина души, като гледам одобренията. Благодаря ти за времето, което си отделила! Няма нито какво да се добави, нито какво да се коментира - коментар би бил нелеп
Българетата са изключително просто и невъзпитано племе. Абсолютно нямате място в европа. !
... а добър ден... - по български! ... не знам, ако теглиш една псувня, вместо по'здрав... дали нема а'съ чувстват поздравените по дубре, А!?
Мноого ги обичам месиите, особено тези дето могат цял ден да ти говорят, без да ти кажат нищо. И са именно причината да имаме най-ниското национално самочувствие поне в Европа. Че и албанците имат по-голямо, да не говорим за македонците. А причината е точно в наличието на такива като авторката - ама я се погледнете, ама вие сте такива, ама вие сте онакива... Но винаги се разбира, че тя не е, тя е друга, тя е в най-лошия случай само с примес на българско, инач е е ... еми например италианка. Уау, как звучи - бонджорно, бела, спагети, пица. Та за такива беше казал поета - поради что се срамиш да се наречеш болгарин..
Здравейте! Питали ли сте се, дали сте неприятна за съседите си и че може това да е причината да не Ви поздравяват. Лично на мен вече сте ми крайно неприятна. В края на представлението хората ръкопляскат, за да покажат уважение към труда на актьорите, няма да навлизам в подробности и за другите Ви забележки, не заслужавате да Ви се отдава чак такова внимание. Не Ви харесва манталитета на българите, ами заминавайте си. Отидете в страна с други обичаи и друг манталитет, страната ни не губи нищо, щом губи Вас. Лошото на демокрацията на власт за България се оказва, че е не само нескопосаното ни управление, но и това, че на всеки е позволено да изразява мнението си, дори и на глуповати хора като Вас. Лека вечер!