Стоя пред широко разтворения прозорец - вятърът кара снежинките да танцуват хаотичен танц, съпроводен от свистящия му гневен и протяжен вой. Картината е в хармония с обърканото ми съзнание - мъчителните ми мисли като малките снежинки се лутат в различни посоки без да намерят отговор на отчаяния ми върос: "А сега какво?"
Бяхме деца, когато се влюбихме. Имахме общи интереси, обичахме планината, пътуванията, киното, да четем... Логично - оженихме се, както си бяхме обещали. Аз на 19, той на 21. Имаше собствен апартамент, още една предпоставка за щастливо безоблачно бъдеще - нашата крепост, без роднински вмешателства, които рушат толкова бракове.
Лиспваше само детето, което да запълни последния щрих на семейната идилия. Опитвахме, надявахме се, очаквахме. Всичките изследвания, които направихме бяха убедителни - проблеми нямаше и от двете страни.
Понякога така се случвало, казваха лекарите - да не се отчайваме. И ние не се отчайвахме, напротив - съпругът ми удвои грижите си за мен. Така три години и - о, чудо, случи се, забременях.
Мислите ни не се откъсваха от така желаното бебе. Едно единствено нещо ме безпокоеше - говорейки за бебето, съпругът ми го наричаше наследник. Фантазираше си как като порасне ще го води на боксови мачове - въобще всяка мисъл за бъдещето на детето бе свързана с нещата, на които би се отдал един мъж.
Неприятно ми стана. Преди да забременея, полът на детето не се дискутираше - просто го искахме. Попитах го: „Ами ако е момиче?" Няма начин, каза той. След няколко месеца ехографът потвърди - момиченце. Съпругът ми дори не направи усилие да скрие разочарованието си.
Животът ни продължи уж по старому, но с напредването на бременноста той все по-малко се интересуваше от обзавеждането на детската стая, от дрешките, които купувах - оставяше пари и се задълбочаваше в някой вестник или излизаше да се срещне с приятели.
Само радостта от бъдещето ми майчинство караше сълзите ми да пресъхват. Родих хубаво здраво момиченце, което сгряваше сърцето ми. Не беше така със съпруга ми - имах чувството, че полага неимоверни усилия да я прегърне, да се усмихне на гукането й, не понасяше, когато плаче, мръсните памперси го отвращаваха.
Дъщеря ни още не беше навършила годинка, когато той започна подмятания за второ дете. Не исках и да си го помислям, трудно ми беше с отглеждането на малката все още. А и ако пак е момиче? Или пък ако е момче - как ще разделя той децата си, обичайки едното, пренебрегвайки другото? Ей такива въпроси се въртяха в главата ми.
Категорично отказах да говорим за второ дете, което стана повод за размяна на не много приятни реплики, дори и скандали. Съпругът започна да не се прибира след работа, все нещо допълнително имал да върши, накрая дори спрях да питам.
Един ден се появи с двама млади мъже, които не бях виждала. Погледът на единия се насочи към дъщеря ни - гушна я, подхвърли я, тя се разсмя весело. Драго ми стана и на мен. Започнаха да ни посещават все по-често - явно нещо свързано с бизнеса на мъжа ми. Винаги имаше подаръци за малката, подозирах по чия инициатива.
Лятото настъпи и Дарияна отиде при баба си. Върнахме се за малко към свободните си дни в миналото с моя съпруг, но вече имаше пропаст по между ни. Когато излизахме някъде, партньорите му също бяха с нас.
Случи се един ден, не го бяхме планирали и двамата...
Същият онзи така мил мъж ми позвъни и каза че идвал да остави багаж предназначен за съпруга ми. Дойде, първите му думи бяха за Даряна - как е, добре ли се чувства отделена от мен. С всеки следващ въпрос издайнически сълзи напираха в очите ми и просто не успях да се овладея - разплаках се. Той обхвана с ръце лицето ми, избърса сълзите и ме целуна.
Светът се разлюля под краката ми. Отвърнах на целувката му, отначало плахо, после страстно - с цялата ярост на изгарящата от желание плът и жадна за разбиране и ласки душа. Стояхме вкопчени един в друг ненаситни, непосилни да спрем насладата от допира...
С мъка се отскубнах - не исках да го правим тук, в дома, който с толкова радост бях градила с друг човек, крепостта, която бавно се превръщаше в руини. "Вземи ме", прошепнах и той ме разбра. Отвори входната врата и двамата се втурнахме нетърпеливо надолу.
В неговата квартира един портрет на стената бе единственият свидетел на любовта - тази, която оставя без дъх, хвърля в някакво друго измерение на безметежно блаженство, кара кръвта във вените да бушува... Продължихме да се срещаме - оказа се, че ме е харесал от първият миг, в който ме е видял...
Вятърът все така безмилостно кърши оголените клони на дърветата, а аз съм бременна. От него. Казах му го и чух думите: "Искам да бъда баща на Дарияна, искам да си майка и на детето ни, което двамата създадохме, обичам те" - думи, които така неистово бях чакала да чуя от този, с когото преди време си обещахме да бъдем неразделни...
И сега какво? Този път вятърът не прости и на мен, запращайки купища снежинки, които се врязаха в лицето ми като бръснач. Това ме накара да се опомня, че цялата съм вледенена и че сигурно на някой вътре в мен също му е студено и страшно от все още нерешената му съдба...
