Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Апостола за лично ползване

Спрямо Дякона демонстрираме вяра, но отказваме да бъдем религиозни
Спрямо Дякона демонстрираме вяра, но отказваме да бъдем религиозни

Казват, че ние, българите, сме били вярващи, но не и религиозни. Разликата е деликатна и все пак съществена.

Едното изразява упованието ти на висш, непостижим авторитет; дълбоко личен акт е и, уви, се появява спорадично, при нужда. Другото е система от правила, които следваш по убеждение или принуда и които гарантират предписана праведност; често пъти религиозността граничи с обществено лицемерие, но пък е постоянна и институционална.

Проблемът да бъдем и двете едновременно (както би трябвало да е нормално за добри християни) е заложен генетично. Наясно сме, че формализирането на вярата я прави съмнителна, а куртоазията често пъти пълни храма с безбожници.

Ето как ние не изпитваме нужда да следваме един определен задължителен път в похода си към просветление, а предпочитаме сами да откриваме пътеки. Това ни прави убедени идейни индивидуалисти, но много крехка общност.

Лошото е, че не можем да постигнем съгласие не само в единното следване на пътя, но сме изградили и твърде лична визия какво има в края му. Така в крайна сметка уж имаме един Бог, а се оказва, че сме с много богове.

Началото на този текст притежава богословски оттенък, но всъщност се отнася до съвсем друга тема. Тези дни ние отбелязваме Обесването на Васил Левски и това носи за всеки от нас огромен смисъл в личен план.

Проявлението му може да бъде във философски размисъл за ценностите, исторически анализ за вечно несъстоялата се революция или просто промяна на профилната снимка в социалната мрежа. Всяко едно от тези неща е плод на дълбоко вътрешно усещане, на реален стремеж да се приближиш до идеала за обществен коректив, в който сме превърнали Апостола. В този смисъл е акт на вярващи, който не бива да бъде подлаган на съмнение.

Ние обаче взаимно се съмняваме в искреността си. А най-вече се съмняваме в опитите тя да се институционализира - тогава пък изобщо нищо искрено не виждаме. Всеки опит за масово честване прилича на показна религиозност, лъскава, креслива, изпълнена с дубиозни странични цели.

Не само, че не можем; ние не бихме допуснали Обесването на Апостола да бъде повод за обединение, защото, колкото и да е странно, всеки от нас носи различен Апостол в себе си и той му е толкова скъп, че не би желал да го споделя с останалите. Подобно на духовното просвещение, всеки е убеден, че разбира Левски по-добре от останалите и не му трябва единна форма, под която да изразява почитта си.

Спрямо Дякона демонстрираме вяра, но отказваме да бъдем религиозни. И така парадоксално показваме, че не сме го разбрали напълно. Защото смисълът и на християнската доктрина, и на революцията на Левски е в създаването на общност, не в парцелирането на индивиди. А ние даже не сме единодушни за датата на кончината му.

Може би наистина назрява моментът, в който Обесването на Васил Левски трябва да е ден за тишина. Не че това ще ни покаже пътя, по който да следваме заръките на духовния си водач, но ще е опит едновременно и за налагане на обща форма, и за спокойно вътрешно преживяване. Пък кой знае - може да е добро начало на един евентуален общ път ????

 

Най-четените