Казват, че ние, българите, сме били вярващи, но не и религиозни. Разликата е деликатна и все пак съществена.
Едното изразява упованието ти на висш, непостижим авторитет; дълбоко личен акт е и, уви, се появява спорадично, при нужда. Другото е система от правила, които следваш по убеждение или принуда и които гарантират предписана праведност; често пъти религиозността граничи с обществено лицемерие, но пък е постоянна и институционална.
Проблемът да бъдем и двете едновременно (както би трябвало да е нормално за добри християни) е заложен генетично. Наясно сме, че формализирането на вярата я прави съмнителна, а куртоазията често пъти пълни храма с безбожници.
Ето как ние не изпитваме нужда да следваме един определен задължителен път в похода си към просветление, а предпочитаме сами да откриваме пътеки. Това ни прави убедени идейни индивидуалисти, но много крехка общност.
Лошото е, че не можем да постигнем съгласие не само в единното следване на пътя, но сме изградили и твърде лична визия какво има в края му. Така в крайна сметка уж имаме един Бог, а се оказва, че сме с много богове.
Началото на този текст притежава богословски оттенък, но всъщност се отнася до съвсем друга тема. Тези дни ние отбелязваме Обесването на Васил Левски и това носи за всеки от нас огромен смисъл в личен план.
Проявлението му може да бъде във философски размисъл за ценностите, исторически анализ за вечно несъстоялата се революция или просто промяна на профилната снимка в социалната мрежа. Всяко едно от тези неща е плод на дълбоко вътрешно усещане, на реален стремеж да се приближиш до идеала за обществен коректив, в който сме превърнали Апостола. В този смисъл е акт на вярващи, който не бива да бъде подлаган на съмнение.
Ние обаче взаимно се съмняваме в искреността си. А най-вече се съмняваме в опитите тя да се институционализира - тогава пък изобщо нищо искрено не виждаме. Всеки опит за масово честване прилича на показна религиозност, лъскава, креслива, изпълнена с дубиозни странични цели.
Не само, че не можем; ние не бихме допуснали Обесването на Апостола да бъде повод за обединение, защото, колкото и да е странно, всеки от нас носи различен Апостол в себе си и той му е толкова скъп, че не би желал да го споделя с останалите. Подобно на духовното просвещение, всеки е убеден, че разбира Левски по-добре от останалите и не му трябва единна форма, под която да изразява почитта си.
Спрямо Дякона демонстрираме вяра, но отказваме да бъдем религиозни. И така парадоксално показваме, че не сме го разбрали напълно. Защото смисълът и на християнската доктрина, и на революцията на Левски е в създаването на общност, не в парцелирането на индивиди. А ние даже не сме единодушни за датата на кончината му.
Може би наистина назрява моментът, в който Обесването на Васил Левски трябва да е ден за тишина. Не че това ще ни покаже пътя, по който да следваме заръките на духовния си водач, но ще е опит едновременно и за налагане на обща форма, и за спокойно вътрешно преживяване. Пък кой знае - може да е добро начало на един евентуален общ път ????
