Стар английски виц гласи, че за да имаш красива ливада, трябва да я косиш, поливаш и пак така, докато минат 300 години. Трудно се купува класа с пари, особено в страни като България, и особено, ако смяташ, че наличието на няколко милиона са предпоставка за тежест в обществото, а не образованието и културата на самия теб и на семейството ти.
Какво да очакваме от страна, където повечето новоизпечени бизнесмени държат плакати на Тони Монтана и Кръстника в кабинетите си?
Парвенющината е присъща за млади демокрации, в които традиционните класи са разрушени и тепърва се възстановяват. България прилича повече на държава като Уганда, например, в която е модно яката на ризата да е обърната така, че да се вижда етикетът, отколкото на европейска страна.
Не се чудете и на феодалните изблици на кметове, които се разпореждат с общините като партийни секретари в годините на развития социализъм. Общество, което приема за нормално председателят на Общинския съвет да сваля ученички по нощните клубове, а през деня да си кара джипа по гумени джапанки и шорти, няма как да просперира.
Мутробарокът еволюира и вече не се свежда до фототапети в позлатени рамки с репродукции на Тайната вечеря. Той се вклини в цялото ни общество, което неминуемо предизвика обратна реакция:
Дотолкова се отвратихме от явната показност на незаслужено богатство, че осъждаме всеки заможен човек.
Положителните примери за успели хора с труд и интелект са повече екзотика, отколкото нещо нормално. Вместо тях, имаме Компира и Патладжана. Успешни бизнесмени, защото, да речем, със спечелените пари от охрана на влакове по време на ембаргото срещу Югославия са успели да построят 3-звезден хотел с басейн в Приморско, а сега кротуват в управата на някоя селска община.
Политическото противопоставяне и самата среда в България пречат на нормалните и честните да просперират.
След 10 ноември у нас едни хитреци и нагаждачи бяха "назначени" за милионери, а през последните години тази практика за „отглеждане на бизнес елита" се продължава чрез обществените поръчки. Трудно е да си представим какво биха правили тези едри капиталисти в истински пазарни условия, но това е друга тема.
Просто няма как да отречем, че в България има хора, които са развили бизнес и произвеждат продукти и услуги на световно ниво.
Не всички милионери са маскари
В развитите общества има инстинкт, спирачки, ако щете съпротива срещу легитимацията на хората с неясно натрупано богатство, но не и срещу богатството като цяло.
В старите демокрации състоянието се приема за привилегия и отговорност, която носиш ти и твоите наследници. Пословични със своята дискретност са немските фамилии, които след Втората световна война изграждат бизнеси за десетки милиарди, но и до ден днешен правят всичко възможно да стоят извън полезрението на обществото и пресата.
В държави като Италия, Германия, Швейцария родители и деца са част от семейни фирми, които поддържат живи цели региони, а в някои случаи говорим за близо 500 години отношения между работодател и работник през поколенията. Много от тези компании изповядват изключителна социална отговорност към своите служители.
В Япония цялата корпоративна структура е така създадена, че фирмата поема грижа за децата на своите работници, които се обучават там. И им се дава избор да продължат традицията, или да тръгнат по свой път.
У нас не е така, защото незаслуженото богатство върви под ръка с арогантността
Показателен е опитът за дарение преди години от името на мастит бизнесмен за кампанията на Клинтън, което беше върнато заради подозрение за произхода на парите.
Продиктуван от комплекса за малоценност, че нито те самите са постигнали нещо сами, нито са наследници на род с история, българските богаташи всячески се стараят да закупят име и потекло. И това стана по всевъзможни начини.
От безумието да купуват парче земя в Шотландия, мислейки, че така стават лордове, до сдобиването с фалшиви дипломи и отварянето на консулство на неизвестна никому островна държава в София.
Други пък се стараят да реабилитират името си чрез участие в телевизионни формати, надявайки се, че обществото е забравило какво е било преди 15 години. Или после да кажеш, че парите не миришат.
И тъй като обществото не е узряло, че такива хора трябва да не бъдат за пример, а точно обратното, ще продължаваме да слушаме за конфузни гафове като вишните пред Японския хотел и Античния театър в Пловдив.
