Наскоро мой познат журналист от един всекидневник ми се оплака, че българските вестници били в криза. Тиражите им се били сринали, рекламодателите се оттегляли, усещал се злокобният дъх на наближаващия фалит. Докъде ще стигнем така, тревожно ме попита моят познат.
Не знаех какво да му отговоря. Нямам представа докъде ще стигнат. Но ако наистина се тревожат за вестниците си, би трябвало да им поставят точната диагноза. Не е вярно, че българските вестници са в криза. Те отдавна са мъртви.
Повечето от тях са на червено и се молят да устискат до изборите, когато партиите може би ще ги нахранят, следвайки незабравимия завет на Надежда Михайлова ("Нахранете журналистите" - съвет на Михайлова на сбирка на синия актив в Ловеч на 13 февруари 1999 г. - бел.р.)
Разбира се, редакторите твърдят, че причините за ниските тиражи са извън тях. Оправдават се с интернет, със световната криза, с глобалното затопляне и със слабата реколта на царевицата.
Но истината е, че те отдавна не предлагат на читателите си нищо свястно. Всички вестници днес работят по една и съща формула - няколко страници хвалби за правителството, няколко страници мазен пиар, за който са взели дребни рушвети от "приятелски фирми" и малко судоку.
Информацията вече не се пише в редакциите, а в пресслужбите на държавните институции и в пиар-агенциите на бизнеса. Вестниците само я публикуват, без дори да проверят съдържанието й. Единствените авторски материали в ежедневната преса вече са хороскопите и кръстословицата.
Днешните репортери дори не излизат да търсят новини, те си седят в редакциите и ровят в интернет. Някой клеветнически сайт написал някаква глупост, а те я вземат и директно я флясват във вестника, без дори да й поправят правописните грешки.
"Copy - paste" - това е основният похват на съвременната журналистика. Освен това постоянно се леят безсрамни дитирамби по адрес на властта. Като четеш вестници, имаш чувството, че ни управлява сонм безплътни ангели. А читателят трябва да е благодарен, че има щастието да живее сред тях.
Ако по времето на комунизма имаше един официоз - "Работническо дело", днес всички вестници са официози и страстно практикуват онова, което британците наричат shameless ass-licking.
Надпреварата вече не е кой ще има по-качествени новини и повече информация. Битката е за това кой пръв ще клекне пред някой министър и ще разкопчае дюкяна му.
Всякой гледа само да бъде напред. Водещите новини не са свързани със законите или икономиката. Те са фокусирани върху тенисмачовете на премиера. За печатните медии политиката или икономическата ситуация в страната е далеч по-маловажна от това какво става на корта на министър-председателя.
Стотици страници се изписаха за злополучния мач на Бойко Борисов с Бекер. Един вестник отрази загубата на премиера с гордото заглавие: "Борисов изпоти Бекер на корта", друг вестник съобщи на читателите си: "Бойко Борисов взе четири гейма на Борис Бекер"...
Не смея да си представя какво щяха да пишат, ако Борисов беше победил. Предполагам, че щяха да завъртят извънредни издания.
В същото време за истинските новини все не остава място. Някак си срамежливо се изсули информацията за срещата между издателя Делян Пеевски и заместник министъра на финансите Владислав Горанов. Никой вестник не се сети да ги попита за какво са си говорили.
Никой журналист не се сеща да попита премиера защо е назначил за министър човек, който преди няколко години беше арестуван за побой над полицай. Това според вестниците изглежда е в реда на нещата.
А помните ли трогателната кореспонденция на прочутата мадам В. с Ахмед Доган? Помните ли как прелъстената и изоставена журналистка се обясняваше в стил "аз не съм такава"? Просълзявам се, като се сетя за тоя възторжен триумф на свободната преса.
От ден на ден медиите все повече заприличват на властта - стават все по-лицемерни, корумпирани и високомерни. И все повече отблъскват хората. Те вече нямат общ език с читателите си.
Но за сметка на това чудесно си общуват с управляващите. Отива в парламента някоя репортерка, хваща в кафенето депутата Пънчо Трънчев и почва да го разпитва и да попива мъдрите му тезиси. Кажи сега, Пънчо, какво мислиш за референдумите.... Трябва ли хората да имат право на референдуми? Не, казва Пънчо, референдумите са много опасно нещо, те са най-ужасното бедствие, което може да сполети България.
А трябва ли да има мажоритарни избори, пита репортерката. Пази Боже, вика Пънчо. Мажоритарните избори са съсипали не една държава. Те са нечувано зло. Пропорционалната система си е идеална.
А дали да не съкратим броя на народните представители, плахо измрънква репортерката. Не са ли ни много 240 депутати?
Какво говориш, вика Пънчо, докато дискретно я обарва по задника. Ние и сега едва смогваме с толкова работа, а ако ни съкратят, България ще остане без закони, ще настане анархия и хората ще се самоизядат и ще умрат в страшни мъки.
И репортерката се прибира в редакцията и пише че референдумите са най-голямото зло, че мажоритарната система е невиждано бедствие и че 240 депутати не са много, а даже са малко. Най-добре ще е да са 1000!
Репортерката не се замисля дали е така или не. Щом го е казал депутат - значи е така, кво.
А само допреди няколко години българската преса имаше съвсем друга физиономия - беше критична, хаплива, иронична, нападателна. Беше жива. Вестниците през 90-те не се страхуваха от властта, играеха от отбора на читателите и не пропускаха нито една възможност да се подиграят на простотиите, извиращи от правителството и парламента.
Спомнете си какви неща се пишеха за Нейчо Неев (онзи с репликата "егати държавата, щом аз съм й вицепремиер"); спомнете си сюжетите с Гошо Тъпото и как беше отразена епичната му битка с климатика в хотела, завършила с убедителна победа на климатика; спомнете си статиите за кръговете "Орион" и "Олимп"...
Вестниците бяха пълни с новини и затова тиражите им бяха десетократно по-големи, а рекламите бяха скъпи. Сега издателите си скубят косите и се чудят защо читателите отказват да купуват вестниците им. За какво да ги купуват? Никой не иска да чете текстове, писани на колене, с изваден език...
Журналистите, които не са забравили детството си, със сигурност помнят ръждивия пирон в нужника на бащината им къща, на който са набодени парчета намачкан вестник. Мястото на днешната българска преса е там - смачкана и закачена на пирона в очакване да избърше поредния задник и да поеме последния си път към помийната яма.
