Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Клубът на гостоприемните

Клубът на гостоприемните

Стоим на летището с мъжа ми и държим написана в последния момент на ръка най-грозната "табелка" на света, на която пише "Mammy et Milene". Не знаем как изглеждат, само че са на около 50 години, семейство французи. Хората започват да излизат и след малко симпатична двойка с раници на гръб - тя е по-висока и руса, той - дребничък и със странни черти на лицето (после се оказа, че е от Мадагаскар) - се насочват усмихнати към нас.

Запознаваме се, аз пускам в употреба поувехналия си френски и след неловки прегръдки и целувки се запътваме към колата. Трябва да ги заведем до центъра на София до квартирата, която съм им намерила.

Мами и Милен са от Тулуза, тя е детска учителка, той - директор на технически колеж. Имат три деца и в последното си писмо ни писаха, че малкият им син постъпил в цирково училище. Все ни канят да им ходим на гости и ние все отговаряме, че ще се опитаме. За Нова година ни пратиха колет с прекрасно френско вино и страхотен гид на Тулуза, за да ни мотивират за скорошно посещение.

Двамата ни откриха чрез сайта на The Hospitality Club - световната виртуална организация, чиято цел е да помага на хората да пътуват по-лесно, по-приятно и безплатно и да откриват нови приятели, където и да се намират. Ако не беше този сайт, пътищата ни едва ли някога биха се пресекли.

Ако отворите началната страничка на тази най-голяма виртуална организация за гостоприемство, ще видите написани следните изречения:

Обичате ли да се срещате с хора от различни култури? Обичате ли да пътувате? Обичате ли да помагате на другите? Тогава това е мястото, където трябва да бъдете!

Ако станете член на тази общност, може да се възползвате от следните неща: да изберете държавата и града, в които искате да отидете, да проверите профилите на хората, които са регистрирани от въпросното място, да прецените кой от тях ви е симпатичен и дали това, което предлага, ви устройва. Когато се попълва въпросният профил, "хоспиталецът" подробно описва услугите, които може да предложи - спане в дома си, за колко дни, за колко души, дали в дома му се пуши, дали се приемат домашни любимци, може ли да ползвате телефона му, трябва ли да миете чиниите след вечеря и т.н.

Някои нямат възможност винаги да приемат хора на гости, затова предлагат само компания и разходки из града си, но и това не е малко. Не е ли чудесно да отидеш на непознато място и да знаеш, че има кой да те разведе из потайностите и най-култовите му кътчета?

И най-важното - в тази общност никой не ви задължава с нищо. Не е танто за танто. Ако вие не може да предложите същото в замяна, няма проблем. Всичко е по волята на сърцето, колкото и странно да звучи това на някого. Може само да пътувате и да гостувате на други, може само да стоите и да приемате гости, може само да се срещате на по чашка в някое заведение и да си споделяте любопитни истории за вашия град - от хубавите до лошите, които чужденецът няма как да прочете в лъскавия справочник.

Чудесно е да имаш на непознато място няколко телефона и имейла на тукашни хора, ако се озовеш в неприятна ситуация и имаш нужда от помощ, каквато и да била тя.

Не си спомням точно как разбрах за този сайт. Влязох вътре, прочетох и това, което видях, ми се стори най-естественото нещо на света. Защото аз също вярвам, че когато се срещаш с хора от други държави и култури, когато си отворен за това, което представлява техния свят, а не си капсулиран в своите граници и предразсъдъци, когато от друга страна местните имат възможност да опознаят по-добре пътешествениците, то тогава хората от различните народи и раси ще се разбират по-добре. Можеш ли да мразиш някой, който е ахкал над шопската салата, която си направил, или е пуфтял тежко след домашната ракия трепач на дядо ти?

Принципите на тази общност са мечтата на всеки, който мрази комерсиализацията и обича, когато отива някъде да не тръгва по определените от туристическите наръчници маршрути, а да следва утъпканите стъпки на някой местен до най-готините кръчми и до истинското сърце на чуждия град.

Защото след като обиколиш от кумова срама главния катедрален храм или националния музей, след като минеш по централната улица с туристическите сувенири в някой чужд град, какво правиш после?

Обикновено стоиш като дирек на площада, оглеждаш се и се чудиш - а бе, къде ли пият местните тук? Защото такива неща не ги пише в справочника, а всички знаем, че това са най-хубавите местенца във всеки град по света. Не онези, лъскавите, където цените нарочно са петкратно по-високи - заради „чужденците".

Не съм от най-активните "хоспиталци" и не винаги имам възможност да отговарям положително на всички, които ми пишат. Но съм приемала у дома си хора от всякакви възрасти, полове и националности. Може би единственото правило, което трябва да се има предвид в тези отношения, е да се спазва една премерена дистанция - да не досаждаш, ако хората искат сами да опознават града ти, но и да си на разположение, когато имат нужда от теб. Отношения, основани на здравия разум и нормалното човешко уважение.

На французите Мами и Милен, които бяха от съвсем различно от моето поколение, първо им намерихме за известно време квартира в центъра на София, после ги приехме у нас, ходихме до Копривщица, помогнахме им с резервации и упътвания за другите градове, които искаха да посетят в България. Разговаряхме, вечеряхме, смяхме се заедно.

На сърбите метъли, дошли в София за някакъв концерт, им беше нужно само място за спане и поднос с чинии за хляба, салама и лютеницата. Истинска класика. Пичовете дойдоха, покуфяха и си отидоха. До следващия концерт, може би.

Едита от Вилнюс и нейният мъж, шотландецът Шеймъс, които правеха голяма балканска обиколка с кола заедно с тригодишната си дъщеричка, останаха у нас по-дълго от предвиденото, защото се почувстваха страшно добре. Децата ни си играеха заедно, а Шеймъс обичаше да развива на вечеря теории за българо-шотландските прилики и разлики и много му хареса въпросната шопска салата.

И на никой от тези хора не им направи впечатление, че ги сбутваме в малката ни стаичка с разтегаем диван в бетонна панелка в "Младост", въпреки че ние малко се притеснявахме. Особено след като Мами и Милен ни показаха просторното си имение край Тулуза, а Шеймъс и Едита - страхотната им къща в стария Вилнюс. Те не очакваха и не търсеха хотел с пет звезди. А нас.

В сайта на организацията има списък на страните, в които са се регистрирали „хоспиталци", от кои градове са, с какви възможности разполагат - обща бройка 657 635 души в 227 държави. Приятно ми е като виждам и България вътре и знам, че има поне още 1860 души (от които в София са 1092), които мислят също като мен.

Приятно ми е като знам, че стига да разбера как се стига до Токелау, автономно владение на Нова Зеландия в южната част на Тихия океан, там има един „хоспиталец", който ще ме приеме у дома си безплатно и ще ме запознае с местните традиции.

И в Кирибати има един, и на Соломоновите острови, а в Русия ме очакват с бутилка водка и кисели краставички, надявам се, 28 177 широки славянски души. Ако искате да ходите до Антарктика обаче, имайте предвид, там са регистрирани пет души.

Единият, симпатичен младеж на 27 години, който слуша хардкор и пънк и обича да готви, е написал в графата "От кой град си?": "Огледайте се за полярни мечки". Къщата му обаче е изгоряла през май месец и още няма възможност да приема гости.

 

Най-четените