В България смъртта доминира раждането не само, когато се изнасят тревожните факти за отрицателния естествен прираст на населението. Демографският срив разкрива само безстрастно калкулираното статистическо измерение на голямата, гадна българска криза.
Културният пласт е не по-малко значим и неприятен и обгръща студените цифри с черния креп на гибелна образност, фанатичен фатализъм, ендемичен песимизъм, усещане за колектива зла участ и квази-религиозно проклятие.
Мрачната привързаност към човешкия свършек пронизва концепцията за национално самосъзнание, подчинява светогледа в ритуала на скръбното самобичуване.
Тържеството на смъртта по тези земи няма философско-поетичен характер, както в екзистенциалния шедьовър на Ингмар Бергман "Седмият печат", а по-скоро обединява мазохистична митология и гробовни битови традиции.
Мъченичество и некролози. И черни панделки.
Изтерзаната ни идентичност се осмисля през човешки жертви.
Един път в канона на православието с разпъването на Исус Христос и втори път в контекста на чисто българската борба за смисъл с обесването на Васил Левски.
Това са и двата най-важни празника в страната - Великден и смъртта на Апостола. Не раждането и живота, а гибелта.
Ситуацията с другата икона на българската революция - Христо Ботев - е идентична.
Ще кажете "е, да ама при Исус е две в едно - смърт и Възкресение".
Само, че акцентът винаги пада на мъченията, страданията/страстите, предателството, греха и горчивата чаша. Така е с повечето митологични или исторически наративи, оформящи народната психология.
Толкова е трудно за обществото да избяга от фолклорната меланхолия, от комплекса си на жертва, от култа към смъртта.
Модерните пейзажи в малкото развиващи се урбанистични зони в България не могат да маскират почти племенната привързаност към оттеглилите се в небитието.
Градове и села из татковината приличат на галерии от страната на сенките - със стотици некролози, залепени по частни и обществени пространства и един върху друг.
Доминиращата култура на траурни листовки създава потискаща естетика.
Осмислянето на смъртта, отдаването на почит към загубените близки и зрелия подход към лимитираното време са важни за менталното здраве, ала общественото потъване в мъртвешка образност издава страх, неразбиране и презрение към живота.
Музеят на мъката, построен от колективния жертвен комплекс подслонява жестоко обезценяване на най-величественото усещане - съзнанието.
Прекалено много хора в страната не си харесват живота и държат да развалят удоволствието от съществуването и на другите.
Вайръл клиповете от Великден с безумното поведение на шофьори по изстрадалите пътища български са като тийзър на чудовищното ожесточение, себеомраза и самосъжаление маркиращи токсичната атмосферата на недоволство и празнина.
В светлината на мрачната култура на почит към смъртта и страданието, систематичното призово класиране на България в класации за най-нещастни нации е закономерно и логично.
Всички сме прецакани, животът е кофти, траурът е тренди.
Раждането е кълбо от неприятности, погребенията са шествия с кетъринг и афтър-парти.
Сякаш появата на нов човек на Земята е поредно проявление на злата участ - "още един бъдещ нещастник", "как само ще го удари живота".
Това е битието в очите на самобичуващите се страдалци - изпитание, мъка, низ от болки и неприятности. Животът те удря, омаломощава, обезкуражава. Смъртта те освобождава.
Оттам и приказката за покойния - "той си е добре вече, ние да му мислим". Звучи забавно, но в повечето случаи хуморът е изцеден от подобни ситуации и броди там неосъзнато.
Както когато българското възмущение от пародийно изобразяване на страната в инсталация на чешкия артист Давид Черни прие формата на цензуриращ черен креп.
Метафорично блокиране на способността за самоирония с траурен символ, сигнализиращ, че хуморът е мъртъв.
Ако има нещо, което трябва да възкръсне, то е именно смехът над себе си и трагичните обстоятелства. А гримасата на щастие ще роди нови хора и нова култура.
Преекспонирано, претенциозно, прекалено и с твърде много "болд" в текста - авторът май подценява интелигентността на аудиторията. Странно е в източно православна страна да си скубем косите, задето сме обременени с културни и религиозни контексти - мъченичество и страдание. Тук индулгенции няма - за да си изкупиш греховете е трябвало да страдаш. Става дума за изминалите, има-няма, около 1000 години и, сметни си сам, колко поколения. Страданието по тези земи осмисля много повече пластове от битието, отколкото, да речем, в западна Европа, но това не ни прави по-тъпи, както твърди авторът. Руските класици го доказват. Прави ни по-нерешителни и несигурни, а оттам и пълни със скруполи, на което дължим липсата на адекватен меркантилен модел на поведение. Хауевър.. Помисли "големият лебовски" над тези малки подробности и пак пиши. П.П.Нещата няма много да се променят, ако некролозите изчезнат.
С две думи ,никой не се кефи когато се е родил някой велик човек и не се чества раждането му,а точно обратното всички си умират кеф и го удрят на празници и плюскане когато умре. Не да да възкръстне.
Виктория Пенелопова, права си. Започвам скръбно да се самобичувам за грешката. Навеждам смирено неграмотната си глава и засрамено я заравям в пясъка, оставяйки беззащитен навиреният си задник на произвола на съдбата и благоволението ти, като се моля ( нали е Великден и стават чудеса), да не съм се превърнала в един тийзър на чудовищно ожесточение, себеомраза и самосъжаление, маркиращи токсична атмосфера на недоволство и празнина.
Абсолютно съм съгласен с автора. Лепенето на некролози навсякъде е един от най-депресиращите и неприятни български привички превърнали се, кой знае защо, в неотменим обичай. Такова чудо няма никъде по света. То и без това положението ни е изключително тежко и сериозно. А това, че отвсякъде се белеят некролози е направо супер подтискащо. Във всички държави хората скърбят за близките и приятелите си, ама такова нещо никъде не е прието.
Явно Лебовски иска да е вайръл, ама си е блед тийзър (друг смисъл на думата). Пак оголи семпла личност. Освен с блатистия изказ ми напомни и с друго хитовата книга "Физика на тъгата". И двата текста казват с УЖАСНО много думи нещо, което може да се изкаже в един абзац. Ама не е важно какво казваш, важно е да има вайръли и тийзъри. хип хип ура!
никът "the big lebowski" е очевидно провокативен, да не кажа лишен от финес. и при голямо очакване, ко??? - не!!! няма да ругая, нито да подкрепям некролозите. маниерността в писмената реч издава ниска себеоценка. болдът идва за десерт, а лексиката потриса.
.......Манол коленичи пред гроба на жена си, който беше хлътнал през зимата, и почна да го разравя с широкия си нож. А пръстта гребеше с ръце и слагаше до себе си. И разни дребни животинки мърдаха в шепите пръст, а земята все шушнеше нещо. Скръстил ръце, шепнех молитва. Тогава се показа скелетът, ала най-напред се оголиха костите от кръста до коленете и кафявожълтата паница на женската утроба, разтворена, сякаш смазана от тежестта на пръстта. И имаше тя баграта на земята, на още мокра паница от непечена глина. В костите на тая утроба бяха узрели Маноловите синове, тия кости се бяха разтваряли да излезе от тях плодът, за да ги изпълни нов плод. Полека-лека, като милваше костите, Манол ги разкри една по една и накрая извади жълтата мъртвешка глава. И както стоеше на колене на ръба на гроба, така и остана, като държеше в двете си длани черепа на жена си и я гледаше с наведено лице. Тъй беше седял той преди години, та беше държал в дланите си главата на жена си, топлите й длани и тежките й коси. А не се познаваше дали черепът е на стар, или на млад, на мъж или жена, на хубав или на грозен — беше си само една мъртвешка глава. За много глави ще се говори в тия летописи, преди да се напише „амин“, и стояха сега те на раменете на людете, усмихваха се и гледаха. Тогава Манол тихо издума: — Нищо не пише на челото й. А тя казваше, че всекиму пише на челото какво ще му се случи....... ...,,,,,Когато се върнахме при гроба, Манол ме накара да напиша на челото на жена му годините на живота й. А написах с въглен само годината на смъртта й, та сложих кръст, защото, като помисли човек, само годината на смъртта и само смъртта имат значение и само чрез смъртта си людете показват какво струват..
В САЩ пък не приемат смъртта, балсамират мъртъвците, гримират ги за да изглеждат като заспали, нима такова инфантилно отношение към нещо толкова сериозно като смъртта е нормално? Казвам го защото някой все ни поучава и сравнява с тази глупава, инфантилна, лакома, агресивна, просташка Америка!
Съгласна съм за некролозите. Натрапчиво е. Починалите живеят в мислите и спомените на близките им - там им е мястото. Колкото до останалите традиции, не виждам нищо мъченическо да подчтеш паметта на близък на гробът му.
Я, пък Хари! Пак си се дезинформирал! Не ги балсамират в Сащ. Пък и да ги балсамират, тебе, какво те бърка?! Имайки предвид амплоато на Харито ,обаче някак си спорадично в съзнанието ми изплува балсамираният по особен начин Тутанкамон.
Ами добре тогава- каквото било-било. Нека всеки от вас, ако му се роди детенце, да изреже лист хартия с формата на цвете, да му напише името и кога се е родило и да го залепи някъде, та който го прочете да му се радва.
Останах с убеждението,че автора се стреми всячески да демонстрира словестно превъзходство над четящите,използвайки максимално сложни системи от думи, опитвайки се по този начин уж да покаже ерудиция и съвършенство.Не зная на какво мнение сте,но това мен лично ме дразни.Лека вечер.
Harry | 14.04.201510:03 Ти си пълен олигофрен!
Harry | 14.04.201510:03 А мавзолеят в Масква??? Какво е това???