Пътят на Анкара - арабската или турската улица...

Торонто, Брюксел, Бишкек и Лондон за една седмица. В следващата визитите обхващат от Лисабон до Кабул. Откакто стана министър на външните работи на Турция преди година, Ахмет Давутоглу е "навъртял" над 100 международни пътувания и действа активно за ролята и визията на Турция като регионална сила.

Неслучайно той идва от Коня, потомственият дом на въртящите се дервиши.

Неговото послание е твърде оспорвано: да развива, с академичния си стил на професор, верен на датите и числата, своята доктрина за "нула проблеми" при сближаването - и помиряването - на Турция със съседите й - слоган, подобен на "Мир вкъщи, мир - навън" на Мустафа Кемал Ататюрк, основателят на турската република.

На този етап проф. Давутоглу се стреми да посредничи за разрешаването на конфликти - от Балканите до Багдад, и да използва бързо растящото икономическо влияние на Анкара за по-нататъшни нови приятелства, независимо дали с бързоразвиващи се икономики като Русия и Бразилия, или със съседи, с които по-рано отношенията са били изпълнени с антагонизъм - като Сирия, Ирак и Гърция.  

Но в последните месеци напрежението между регионалните претенции на Турция и нейните традиционни съюзници на Запад избухна открито.

Първо, провалът на инициативата да се сложи край на дългогодишното замразяване на отношенията с Армения остави Турция да се бори с подновените усилия на арменската диаспора в САЩ и други части на света да се признае за геноцид избиването на над 1 милион арменци от Османската империя по време на Първата световна война. След това през месец май дойде израелското нападение на флотилия, окичена с турския национален флаг, която трябваше да пробие блокадата на Газа, при което загинаха девет турски граждани.

Анкара отстъпи от заплахата си да скъса изцяло връзките си с Израел - но проф. Давутоглу заяви, че те няма да се съживят докато не се проведе международно разследване и докато Израел не се извини и не компенсира семействата на жертвите. Докато тези въпроси не получат своите отговори, няма да има подобрение на двустранните отношения с Израел, каза в Лондон този месец турският външен министър.

Не на САЩ за Иран разбуни духовете

По отношение на САЩ най-голямата промяна в позицията на Анкара дойде след като Съветът за сигурност на ООН гласува за нови санкции срещу Иран. Загрижена - и в някаква степен обидена от провалилата се инициатива на Запада за ядрения суап с Техеран, който всъщност облагодетелства Бразилия, и загрижена да запази Иран на масата на преговорите, Турция не просто се въздържа, че се противопоставя на санкциите срещу Иран, тя гласува "Не".

Бурята, която последва, не беше нищо друго освен ярко доказателство за засилващото се значение и влияние на Турция за нейните западни партньори. Тя е член на НАТО, енергиен коридор и с огромно мюсюлманско население, което демонстрира мирното съжителство на исляма със секуларистките и демократични ценности. И сега, САЩ, ангажирани с два конфликта в региона - в Ирак и Афганистан, трудно може да си позволят да изгубят ключов партньор при установяване на стабилност в двете държави.

Турция се очертава като шампион в борбата за правата на палестинците, след като Иран не успя в намеренията да създаде движение в тяхна защита в региона. Турският премиер Реджеп Тайип Ердоган засенчи лидера на "Хизбула" Хасан Насрала, най-мощният съюзник на Техеран в арабския свят, известен със своите капризни - и често противоречиви, привързаности.

"В Сирия хората казват, че когато Дамаск се чувства заплашен, отива в Техеран, а когато търси противопоставяне - се обръща към Турция", казва Натали Точи от базирания във Вашингтон мозъчен тръст German Marshall Fund.

Ролята на страж, отредена от НАТО, не задоволява Анкара

Очевидно волята на Анкара да отстоява независимостта си от Вашингтон работят в полза на нейното растящо регионално влияние и доверие, с което се ползва. Турското правителство има здрава почва под краката си в Москва и Багдад, тъй като устоя на натиска на САЩ да използва турска територия за инвазията в Ирак през 2003 г. наложи ограничения за американските военни кораби да влязат в Черно море по време на конфликта между Русия и Грузия през 2008 г. 

И обратното, усещането във Вашингтон е, че Анкара се превръща в ненадежден и нестабилен партньор на САЩ в региона. Някои конгресмени сочат влошените отношения с Израел като доказателство за наклон на изток на авторитарното ислямистко правителство на Турция.

Американските власти, които обикновено държат различията в позициите при затворени врати, отхвърлят тези съмнения. Филип Гордън, помощник-държавен секретар и един от най-големите поддръжници на Турция в държавния департамент, казва, че ангажиментите на страната към НАТО, ЕС и САЩ трябва да се покажат.

И все пак геополитическото изригване на Турция в бурния Близък изток е и изненадващо за някои. В момента, в който Студената война приключи и Балканите, Централна Азия и Кавказ станаха отново естествени райони за политическото и търговско влияние на Турция, Анкара започна да търси все по-голяма роля от отредената й от НАТО - да бъде страж на източните маршове.

Двойната идентичност задължава

Ахмет Давутоглу отхвърля каквито и да било предположения, че страната му е в някакъв етап на пробация. "Турция не е проблем, Турция е действащо лице", казва той. "Ние действахме, когато използвахме сила, за да защитим Запада в рамките на НАТО, и действаме днес - по-меко, когато защитаваме европейските ценности в източната част на Средиземно море".

Турция не е само член на НАТО, но и член на Организацията Ислямска конференция, която обединява 57 държави. Тази двойна идентичност задължава сегашното правителство да бъде активно в един твърде горещ регион, който страда от дефицит на лидерство.

Турската позиция е, че войнствената непреклонност на Израел и ядрените амбиции на Иран са две твърде непримирими цели. Но Анкара не се отказва да посредничи - между Израел и Сирия, и между Израел и палестинците (включително Хамас), както и сделката между Турция и Бразилия да вземе ниско обогатения уран на Иран...

Това не е просто съвпадение с нежеланието на Европейския съюз да даде предимство на Турция при преговорите за членство в ЕС (от 35-те преговорни глави Турция е отворила 13 - бел.р.). Това не е нито стратегическо обръщане на Турция на изток, нито идеологически тласък в тази посока от управляващата нео-ислямистка Партия на справедливостта и развитието (AKP) към мюсюлманските страни.

Премиерът Ердоган иска да демонстрира една уверена и динамична Турция, която има поле за действие, специалист е по "меката сила", тъй като изглежда Европа е забравила как да използва задния си двор в Близкия изток. Но, казва проф. Давутоглу, това не е обръщане на изток или срещу Запада: "Нашата първа и най-стратегическа цел остава интеграцията в Европа".

Други анализатори, включително критици от управляващата партия, отбелязват, че влиянието на Турция в арабския свят ще зависи до голяма степен от нейната значимост за Запада, нейните западни връзки и идентичност.

"Това, което се харесва в Турция, е нейният западен имидж, който показва - и който отсъства в Близкия изток", казва Семих Идиз, колумнист във вестник "Милиет". Телевизионните мелодрами, които показват арабските възприятия за Турция са популярни и безспорно гледани, защото показват романтични свободи и западен лайфстайл, които са в остър дефицит в ислямските страни, обяснява Идиз.

Така че въпросът не би трябвало да е дали Турция дрейфа на Изток, а по-скоро дали постига ефективно своите интереси, как балансира старите и новите си съюзи, тъй като поема все по-голяма роля в регионалните дела.

Към момента резултатите от действието на доктрината на проф. Давутоглу са смесени. Успехите включват новото приятелство със Сирия, разумното партньорство с кюрдски политици в северен Ирак и първи стъпки към създаването на грандиозния митнически съюз в Близкия изток. Чужди дипломати в Анкара казва, че по-активна ангажираност на Турция на Балканите и между политическите фракции в Ирак ще е от полза. Но те също така предупреждават и за проявяваното по отношение на Анкара високомерие.

Гневът на Ердоган

Ролята на Турция в суаповата сделка за иранския уран, първоначално приветствана като триумф, може би накара западните партньори да я "изключат" в по-нататъшни преговори с Техеран. Анкара беше извадена и от по-нататъшното посредничество между Израел и Сирия. Инициативите за подобряване на отношенията с Армения и Гърция, които щяха да убедят скептиците, че партията на Ердоган не води страната по пътя към ислямския свят, не са напреднали.

Един от проблемите е, че докато стратегията на Турция за по-големи регионални ангажименти се изпълва със смисъл, нейното осъществяване е в зависимост от периодичните огнени изблици на Ердоган. Гневът срещу Израел след нападението на флотилията е разбираем, но турските дипломати не предпочитат да коментират, когато г-н Ердоган се позовава на десетте заповеди по повод премиера на Израел Бенямин Нетаняху, или намеква, че Израел финансира нападенията в Турция на кюрдски бунтовници.

Дори любезният г-н Давутоглу си позволява да е недипломатичен. Из Вашингтон обикаля разказвана на ухо случка, според която бившият университетски преподавател тропнал по масата и извикал на първия дипломат на САЩ Хилъри Клинтън, когато искал американска помощ за освобождаването на задържаните в Израел активисти за Газа. Клинтън отказала да бъде въвлечена в това с думите, че "никоя страна не би трябвало да има усещането, че е над закона".

Голяма част от показността е насочена към вътрешните публики. Външната политика до 1990-те години до голяма степен се е ръководила от съображения за сигурност. Сега тя все повече се равнява с мненията на обществото, силно подозрителни към всички външни влияния и яростно антиамерикански.

Това, на което сме свидетели, казва Омер Ташпинар от института "Брукингс" във Вашингтон, не е появата на ислямистка външна политика, а възходът на едно популистко правителство, което да обслужва и експлоатира разочарованието на турците от Америка и Европа.

Някои смятат, че популистките инстинкти може да подведат Ердоган и партията му да пропилее големите шансове на Турция да спечели все по-голямо глобално влияние. "Тяхната отговорност не е да омилостивят общественото мнение. Тяхната отговорност е да стартират външната политика на страната, но се опасявам, че между арабската и турската улица те загубиха контрол върху процеса", казва Соли Йозгел от университета Bilgi в Истанбул.

Новините

Най-четените