Макар и вече Денят на детето да отмина, за пореден път този празник ме накара да се замисля за изгубените неща, напразните обещания и какво изпускаме, докато отчаяно се мъчим да достигнем дъгата.
Този ден кара повечето от нас да се замислят за своето детство и да направят една кратка, ретроспективна равносметка. Лично аз си зададох редица въпроси, като например: "Какво изгубих, когато пораснах?" или "Защо допуснах да повярвам, че ще ми се случи нещо по-добро, когато детството стане част от миналото ми?" Да, това е прекрасен празник, който носи радост на децата, а тъга и самосъжаление на възрастните. Защото колкото повече ставаха свещичките, толкова повече се трупаха и разочарованията. Защото приказките, в които вярвахме, си останаха в детството.
Тази година на първи юни за пореден път осъзнах, че колкото и нависоко да се целя в мечтите си, животът никога няма да е това, което ми се иска да бъде. Е, да, това е ясно - защо ли въобще се учудвам?! Но наистина ли Светът е толкова ужасно място? Наистина ли всички се самозалъгваме и чакаме нещо по-хубаво да ни се случи, докато напълно изгубим вяра? Защо допускаме да вярваме в приказките и да се доверяваме на обещанията на възрастните?
Докато си все още невръстно дете, с чисти помисли, силни чувства и очи, отворени за цветното и красивото, възрастните те уверяват, че когато пораснеш ще познаеш истинското щастие: "Ще се ожениш и ще разбереш; ще имаш деца и ще усетиш; ще откриеш желаната работа и ще си добре". Колко хубаво звучи и всеки от нас израства в стремежа си да открие нещо по-добро от настоящето, но всъщност, колкото повече са свещичките, толкова повече са разочарованията.
В дните на детството си истински щастлив - нямаш никакви отговорности, задаваш милиони въпроси и всеки ден опознаваш заобикалящото те, всичко е интересно, особено ако е цветно, най-лошото нещо в твоята Вселена е да паднеш и да се удариш или да не ти купят бонбони...
И израстваш за да търсиш нещо по-добро, а какво по-хубаво от безгрижието?! Да, аз искам да съм дете, което едва опознава лошото и доброто и макар да различава черното от бялото, има очи за всички цветове! И аз раста и чакам това въпросно щастие, което всички възрастни ми обещаваха. Чакам го, макар и всеки ден да се отдалечавам от него.
Пораствах с приказки с щастлив край, където принцове спасяваха принцеси в тежки битки с дракони и вещици, но излизаха невредими и заживяваха прекрасен живот във високи замъци, насред пъстроцветната природа. И аз като тях, искам да съм щастлива. Искам да създам семейство, което да се крепи на доверие и купища любов. Искам разбирателство в пълна къща, в която никога да не се почувствам сама и изоставена.
Искам деца с усмивки на лицата, които да се радват на детството си и да не чакат нереалните обещания да се сбъднат. Искам да не вярват в приказки, а да ги създават, да променят Света към добро и да учат възрастните на това, което те самите знаят, но избират да забравят. Искам да съм полезна и човека до мен да знае това и да ме подкрепя. Да преоткриваме любовта си всеки ден и да ограничаваме битовите скандали. Искам да се подкрепяме и да не изпитваме потребност да бягаме един от друг.
А как се стигна дотук? От приказките, в които след всичко лошо идва вечното щастие, всички стигаме до момента, в който плащаме сметки и се караме за имущество. Къде го пише това в "Пепеляшка" или в "Спящата красавица"? Как ли щеше да се чувства Ариел, ако трябваше да плаща данъци, за да живее в царството си под водата? Защо приказките ни залъгват и възрастните допускат да вярваме, че ще открием дъгата, години след като сме я подминали? Наистина, май, отговор няма.
Ясно е само, че детството се помни дълго и всички съжаляваме, че сме го надраснали. На всеки му се иска да е дете, когато проблемите на възрастен го засипят и не вярва на обещанията, а ги създава за своите деца, за да повярват и те в чудесата. Не защото ще се сбъднат, а защото да си дете и да вярваш в красивото и доброто - няма нищо по хубаво от това.
