През седмицата варненският общински съветник Костадин Костадинов публикува в личния си блог текст, озаглавен "Защо нямаше нито един циганин-доброволец?". В него той обвинява ромското население на квартал "Аспарухово" във Варна, че след потопа в града, вместо да се хванат на работа, ромите ("нечовешка сган", "паразити") са чакали на опашка за помощите от БЧК. Текстът стана доста популярен в социалните мрежи, предизвиквайки и различни реакции.
Публикуваме статуса във Facebooк на Тихомира Методиева - Тихича, която на място е видяла нещата по различен начин.
Виждам, че доста хора публикуват статия от блога на Костадин Костадинов и сипят хули против циганите. Та затова, без да оспорвам видяното от автора, ще си позволя да ви разкажа моето впечатление от циганската махала в Аспарухово.
Бях там от ранни зори в петък, преди да се появят помощи и каквито и да било зарибявки за доброволците. Тръгнахме с четирима приятели - Иван Бондоков, Румен Стоев, Явор Никифоров и Димитър Исусов от София през нощта, след като видяхме късните емисии по новините и най-вече снимките на репортера на Булфото Любомир Бенковски.
Пристигнахме в "Аспарухово" на развиделяване. Още валеше и оставихме колата във високата част на квартала. Не посмяхме да се спуснем с нея в ниското, метеоролозите предвиждаха втори порой. Не познавахме квартала, а от опит знаехме, че трябва да намерим кризисния щаб и да се строим там, за да предложим помощта си. Обикаляхме из "Аспарухово" в района около улица "Моряшка" и пазара, българската част на квартала, и говорихме с хората.
Местните бяха още в шок, споделяха преживения ужас и страховете си, оплакваха се, че никой не им оказва помощ, но нямаха никаква представа къде е и дали въобще е формиран кризисен щаб. Малцина се бяха окопитили и бяха почнали да изгребват калта от дворовете си и да я изхвърлят по улиците и в дерето. Повечето не бяха излязли от убежищата, в които ги бяха приютили роднини и приятели. Срещнахме жандрамеристи и пожарникари, от които разбрахме, че на спирка "Калин" ще се сформира щабът и се отправихме натам.
Покрай главния път за Аспаруховия мост има блокове и първоначално не се вижда какво се крие зад тях. Но като влезе човек в междублоковото пространство, се открива реката. Като продъжиш срещу течението, виждаш, че тази река тече между къщи или това, което е останало от къщите.
Оказа се, че реката всъщност се нарича улица "Гривица". Именно там е циганската махала, която най-много пострада. Махалата жужеше, навсякъде обикаляха хора. Жените се опитваха да спасят каквото е останало от покъщината, мъжете обикаляха да търсят съкварталци: „Мехмед тука ли е? Виждал ли си го?", „Жив е. Жив е. Отиде да спи в блоковете."
Чува се въздишка на облекчение и продължават към следващата къща. Един ми разказа как са се спасили, качвайки се на горния етаж, показа ми къщата си, двуетажна. Следите от водата се виждат, първият етаж е бил изцяло под водата. Друг, обул гумени ботуши, обикаляше в ръка с чисти маратонки, единстветото, което е успял да вземе, преди да връхлети потопът.
Беше тръгнал към къща, в която живеело семейство с две деца. До прозорците къщата беше пълна с тиня. Не знаеше дали са се спасили. Не ги беше виждал още...
Започна разчистването. Взехме лопати от кметството и се втурнахме обратно към спирка "Калин". Включихме се за кратко в откопаването на колите си пред блоковете, но се върнахме при най-пострадалите в циганската махала. А там хората работеха.
В първия двор, в който нахлухме да ринем кал, успяха да разоръжат двама от нас. Имаха нужда от лопатите ни. Размених лопатата срещу мотика и покопах, но и нея ми отнеха. Не можеха да стоят безучастно и да гледат как ние копаем техния двор. Радвах се като малко дете, че съм намерила работливи цигани...
Около булдозерите се бяха събрали и кибици, разбира се. Мисля си, че това се случва естествено. Някак човешкото любопиство надделява - да наблюдаваш как огромната машина премества за секунди толкова тиня, колкото ти не можеш за изгребеш за час. Омагьосваща гледка е. И деца и възрастни стояха и съзерцаваха и някак всички ни обхващаше онова спокойствие, че не сме сами, а ръмжащите машини правеха нещата да изглеждат лесни...
Намерихме други дворове, където имаше нужда от нас и се включихме активно. Навсякъде кипеше от хора.
Всички работеха. И никой не питаше за помощи, храна и вода. Единственото, на което се радвахме, бяха лопатите и ръчните колички.
Дали защото всеки вижда това, което очаква да намери в заобикалящия го свят, или по друга причина, но аз не срещнах нито мародери, нито мързеливци, нито имам каквато и да било забележка към организацията. Напротив.
За мен беше абсолютно достатъчно, че от кметството ни дадоха здрави лопати с правилната форма за изгребване на тиня. Какво повече може да иска един доброволец. Лопати има, а кал колкото щеш...
